Оля ме посреща в кабинета си в Министерството на финансите: черен костюм, бяла блуза, дискретни бижута с диаманти и перли, прибрана коса и почти никакъв грим. Визията, съчетана със стегнати отговори, много отива на статута й на делова жена.
40-годишните я помнят в съвсем различно амплоа на поп певица в нашумялата навремето група "Трамвай №5", както и на манекенка. Днес само две неща подсказват буен, артистичен темперамент: екзотичната матова кожа и експресивната дума изключителен, която Оля вмята почти във всяко изречение.
Тя не отрича, че който засегне патологичното й чувство за справедливост, попада под ударите на необуздания й гняв. С едно уточнение: че е точно толкова безкомпромисна и към себе си.
Оля, защо се отказа от шоу-бизнеса? Още повече, че първият ти съпруг Иван Лечев е от същия бранш?
Занимавах се с пеене до 1989 г. След което родих първото си дете и музикалната ми кариера приключи. Това обаче бе само поводът. Причината бе, че големите и резки промени, който настъпиха тогава, засегнаха и шоу-бизнеса. От този момент той бе свързан с доста сериозни компромиси, а аз съм човек, който трудно ги прави. Всъщност даже почти не правя компромиси.
Освен това съм изключително практична и доста амбициозна. Прецених, че не бих могла да се занимавам повече с тази работа по начина, по който съм го правила дотогава. Условията, при които живеехме и работехме, ние, хората на изкуството, бяха значително над средния стандарт. Това беше съзнателна и мъдра политика на тогавашното правителство.
Пътувахме без ограничения зад граница, разполагахме със сериозни финансови приходи. На 19 години печелех пари, с които можех без проблем да купя примерно жилище или кола. Може би ме провокираха и новите жанрове, които се появиха, защото не са ми слабост. Освен това мисля, че за възрастта, на която съм била, това, което съм правила, е било прекрасно, но за всяко нещо си има време.
Много си прагматична.
Да, изключително прагматична съм. Не искам да прозвучи грубо към колегите ми от времето, в което се занимавах с музика и които в момента продължават да го правят, но смятам, че музикалният шоу-бизнес е за младите. Защото е свързан освен със звук и с визия. А визията на едно 20-годишно момиче във всички случаи е различна и много по-атрактивна от тази на 40-годишна жена.
Освен това си много безкомпромисна.
Защото съм земен човек. Отдавна съм се разделила с голяма част от илюзиите си. Доколкото, разбира се, съм ги имала.
С какви илюзии се раздели?
С какви ли не. Може би с илюзиите за честността в отношенията между хората. За това доколко, когато някой показва, че ме харесва, е искрен или зад това стоят други подбуди. Като функция на това вероятно е и вече не толкова романтичната ми представа за приятелството.
Каза, че не правиш компромиси.
Е, няма човек, който да не прави никога никакви компромиси. Просто имам малко по-голям проблем в това отношение, отколкото останалите.
Но ти си зодия Везни. Би трябвало да си цар на компромисите.
О, не. Моята зодия предполага способност да постъпвам дипломатично, да намирам приемлив изход в кризисни ситуации и да постигам баланс между проблемни, водещи до напрежение различия в интересите и целите на другите и мен. Да успяваш да манипулираш хората, не означава, че правиш компромис. За мен поне е така.
И с мъжете ли си толкова праволинейна?
Може би най-вече там моята твърдост води до проблеми, но все пак смятам, че съм натрупала достатъчно житейски опит, за да успея да подчиня реакциите, поведението и решенията си на приоритетите, които имам.
Как реагираш, когато си много ядосана?
Доста съм емоционална. Когато ме предизвикат, съм склонна да стигам до много бурни и крайни реакции.
Съжаляваш ли после?
Не винаги. Разбира се, понякога преценявам, че не си е струвало. Но имам силно развито чувство за справедливост и обикновено, когато някой го провокира, може да му се стоварят страшни неща на главата. В такъв случай е по-добре да стои много далеч от мен.
Е да, но така се сдобиваш с недоброжелатели.
Не ме притеснява. Не съм от хората, които на всяка цена държат да бъдат харесвани и обичани. Стадното чувство, характерно за повечето хора, при мен е в латентна форма. Нямам необходимост да се обграждам със свита или доброжелатели. Контактувам с изключително ограничен кръг приятели. Трудно допускам нов човек в този кръг. Тези, които са в него, ме познават и имат достатъчно обективна оценка за мен. Така че дори понякога да насоча агресията си към тях, в крайна сметка нещата си идват на мястото.
Има ли хора, които мразиш?
Никой не заслужава да бъде мразен. За да мразиш някого, преди това трябва да си го обичал. Тези хора за мен са изключително малко. Да мразя, означава да призная нечия значимост, след като по някаква причина този човек вече не заслужава да бъде обичан или харесван от мен. Има естествено моменти, в които съм разочарована. Или такива, в които мисля, че не съм разбрана, че не получавам всичко, което заслужавам. Но това не е свързано непременно с омраза.
И когато си тъжна, какво правиш?
Различни неща. Но нямам проблем да стоя сама. Даже ми е приятно. Сама на себе си съм си достатъчна и нямам животинската необходимост да съм заобиколена със себеподобни.
Ако те разочарова приятел, как реагираш?
Правя най-лесното за мен нещо, без да претендирам, че е правилно: обръщам се на другата страна и забравям за човека. Според мен най-голямото наказание за някого е да бъде забравен.
Как се реши на втори брак, след като първият беше неуспешен?
Не мога да кажа, че първият ми брак е свързан с негативни емоции, които да предизвикат емоционална травма и фобия от повторно обвързване. Смятам, че понякога тези неща се случват, без непременно да означава, че някой от двамата е лош или че има непростими недостатъци. Просто сме се срещнали в неподходящ момент и сме били поставени при неподходящи условия.
Запазила си добри взаимоотношения със семейството на бившия ти съпруг.
Аз съм много щастлива с това. За мен бившата ми свекърва е изключително специален човек и заема важно място в живота ми. Научи ме на голяма част от нещата, които знам като жена, майка и човек. Попаднах в семейство Лечеви, когато бях много млада, на 20 г.
А и с нея доста си приличаме като характери - и двете сме силни и властни. Освен това, тя е изключително мъдър човек. Успя да остане обективна в преценките и отношението си, независимо от промяната в статута на отношенията между мен и сина й.
Знам, че синът ти често е при семейство Лечеви.
И затова със свекърва ми се чуваме всеки ден поне по веднъж. През седмицата той е у тях. Много съм благодарна за помощта, която получавам от родителите на първия ми съпруг. Винаги съм казвала, че без тях никога нямаше да мога да се справя. И въобще голяма част от нещата, което съм успяла да направя в живота си, са станали, защото съм имала тяхната подкрепа.
Синът ти се казва Иван. Като че ли имаш особена връзка с това име.
Да, така се казва и баща му, всъщност той е кръстен на него. Между другото, и вторият ми съпруг се казва Иван. Гледам на това по-скоро като на забавно съвпадение.
След развода запазих фамилията на Иван Лечев. Но когато сключих втори брак, приех фамилията на съпруга ми и сега нося неговото име.
Разкажи ми за втория си съпруг.
Какво за него?
Как се запознахте и т.н.
Не съм много силна в т.нар. женски разговори, но ще опитам. Първоначално имахме отношения, свързани с предишното място, на което работех - асоциация на лицензираните инвестиционни посредници. Така се запознахме. Разбира се, от позицията на мъж, нормално бе той да е активната страна.
Какво хареса в него?
Изключително отговорен е, има силно развито чувство за семейство и е невероятно предан към децата си. Освен това е силен. Винаги мога да разчитам, че ще ме подкрепи, когато наистина е необходимо. Това са мъжки качества.
А като се сблъскат двата ви силни характера, какво става?
Не е лесно, но пък всяка истинска жена предпочита да има до себе си силен мъж, отколкото някой, който ще се остави лесно да бъде смачкан. Не че аз допускам това да се случва с мен. Затова понякога има сблъсъци, но къде ли ги няма.
Кажи ми нещо за дъщеря си - детето от втория ти брак.
Твърдо бях решена да имам второ дете. Дори знаех как ще се казва, независимо дали ще е момче, или момиче - Ноа. Впоследствие видях името Лиа изписано в католическата черква - аз съм католичка. Страхотно ми хареса. Известно време се колебаех между двете, после ги съчетах. Така че дъщеря ми се казва Лиа Ноа.
Значи ходиш на църква?
Не мога да кажа, че съм ревностна католичка, но наистина ходя от време на време.
За какво се молиш?
Преди всичко за хората, които обичам - за децата си, за съпруга си, за цялото ми семейство.
Ти си съветник на министъра на финансите и поддържаш страницата на министерството в Интернет. Не се ли чувстваш понякога некомфортно цял ден на бюро, особено след като си вкусила от бохемския живот в шоу-бизнеса?
Всъщност в шоу-бизнеса попаднах случайно. Бях поканена преди всичко заради екзотичната визия, който имам. Петко Петков е имал много авангардна за онова време идея да направи група, която освен него да включва 4 красиви жени, по възможност достатъчно атрактивни и различни. Просто се вмествах в концепцията. Точно бях завършила руската гимназия.
След като започнах да се занимавам с музика, реших, че трябва да го правя професионално, и кандидатствах в Консерваторията. Приеха ме, но шоу-бизнесът в никакъв случай не беше моя цел или сбъдната детска мечта. Израснах в консервативно семейство и преди да изляза от дома си, живеех доста затворено.
Концепцията на родителите ми и на мен самата за бъдещето ми беше да се занимавам с нещо… не искам да давам квалификации сериозно-несериозно. Да кажем, че шоу-бизнесът изобщо не присъстваше в тези планове. Затова не ми беше никак трудно да спра да се занимавам с него.
Откъде идва екзотичната ти визия?
От баща ми, който е кубинец. Родена съм в Хавана. Основната част от детството и юношеството ми мина в Пловдив.
Защо не останахте да живеете в Куба?
(Замисля се за миг.) Да кажем, защото битовите условия там, когато съм се родила, са били доста под това, което майка ми е могла да приеме. В момента тя е пенсионерка, а баща ми е в Канада.
Освен певица си била и манекенка.
Нищо повече от паралелно занимание, докато учех второто си висше образование в Университета на национално и световно стопанство - мениджмънт на интелектуалната собственост. Колкото и да е смешно, всъщност се оказва, че имам 15 години трудов стаж. При това без годините пеене.
Нещо от работата ти като модел помага ли ти в сегашната ти служба?
Не бих казала. Да си модел, не е много трудно. Не се изисква кой знае какво, за да си ходеща закачалка на дрехи. За това човек или става, или не. Не придобиваш стойка в последствие. Ти я имаш и те избират заради нея или заради лицето, или защото притежаваш нещо, което се вмества в тенденциите на момента и е ценено от дизайнерите. Имам ги и съм ги имала, защото ми ги е дал господ, а не защото съм решила да ставам модел.
Не култивира ли моделството у теб специално отношение към облеклото?
Според мен чувството за стил се възпитава дълго, а не за няколко години на подиума. То е като моравите в английските имения - изискват само косене и поливане. Само че 500 години. Т.е., тези неща се научават в семейството, в средата, в която растеш и живееш. Затова не бих могла да кажа, че моделството или шоу-бизнесът са ме променили или обогатили в това отношение.
Толкова си твърда, че по-скоро ти би могла да ги промениш.
Да, доста съм категорична в изискванията си във всяко отношение - и към живота си, и към близките си, и към себе си. Това всъщност е проблем, защото изискванията ми, особено към близките ми, са изключително високи. Благодаря им, че някак успяват да ме понасят. Най-вече синът ми, който надявам се има здравия разум да знае, че го обичам, въпреки че непрекъснато му се карам, вечно съм недоволна, постоянно нещо искам и му поставям огромен обем задачи.
И с мъжа си ли си такава?
Не, с него не е точно така, защото не го допуска. Но се опитвам… доколкото мога.
Колко ти е свободното време?
Нямам такова. Работата ми е дефинирана като обем, а не като работно време. Което значи, че ако се наложи, идвам в министерството и в почивните дни. А иначе редовно съм тук до 7-8 ч. вечерта.
Как си почиваш?
За съжаление напоследък не си почивам много. Когато приключа с работата си, се връщам вкъщи и Лиа Ноа обсебва цялото ми време, и усилия - физически, психически и емоционални. Но не се оплаквам. Първо, харесвам работата си. Второ, дъщеря ми ще порасне и грижите ми към нея няма винаги да са с тази интензивност. Разбира се, имам една прекрасна и грижовна жена, която ми помага, но тъй като съпругът ми е изключително зает, основната грижа за къщата и детето падат върху мен. Така че на този етап дори не мога да си помисля за някакво бягство.
Мечтаеш ли за такова?
Мечтая си редовно. Как изведнъж просто ще стана и ще оставя всеки да се оправя, както намери за добре. А аз ще отида съвсем сама на някой остров. Ще спя, ще лежа на плажа по цял ден и няма да говоря с абсолютно никого за нищо. Слава богу, че човек поне във въображението може да не си слага граници.
Като каза остров и плаж, ходила ли си след раждането си пак в Куба?
Ходила съм на други места и знам точно какво имам предвид. Може би един ден отново ще отида в Куба.
Четенето влиза ли в импровизираната ти програма за релаксация?
Когато сме някъде на почивка, чета почти през цялото време. Безкрайно харесвам Оскар Уайлд, Джон Фаулз. В момента чета Дан Браун - доста популярен напоследък автор. Харесвам Паулу Коелю, изчела съм всичко от него.
Каква музика слушаш?
Предимно джаз и класика. Харесвам фюжън, рап - черна музика, като цяло. Слава богу, в това отношение със сина ми имаме еднакви вкусове.
Работата ти изисква по-строго облекло. Добре ли ти е в него?
Да. Смятам, че и облеклото, както всички останали неща, трябва да е съобразено с възрастта, на която си.
Толкова възрастна ли се чувстваш?
Не и не съм казала такова нещо. Говоря за чувство за мярка. Годините ми са 39 - много или малко, зависи от гледната точка. Те са толкова, колкото са. Не мога и не се обличам като 19-годишна. Често се сблъсквам с хора, които нямат адекватна преценка, и не ми се иска да бъда сред тях. Но в почивните дни обикновено съм с джинси, пуловери, якета и т.н. Предпочитам светлите, пастелни тонове, любимият ми цвят е бялото. Всъщност имам ужасно много дрехи. Което по-скоро ми е проблем.
Други женски слабости освен многото дрехи?
Д-р Спок има теория, че когато жената е депресирана, трябва да си купи нова шапка. Много вярна теория, според мен. Аз не съм по шапките, но обувки и бижута мога да си купувам до безкрайност. Във всеки момент има обувки, които са ми жизнено необходими, а ги нямам. Никога не се случва да кажа: сега нямам нужда от обувки или от бижута. Няма такъв случай. Обичам да ги сменям, да ги съчетавам с конкретния тоалет, изобщо носят ми успокоение. Надявам се специалистите да не открият в това някаква психопатия.
Любимите ти бижута?
С диаманти. (На срещата Оля е с пръстени с диаманти, обеци и колие с бели перли.) По принцип обичам дискретните бижута. Както и бяло злато. Но не ми се говори за това, защото вече през къщата ми минаха крадци и взеха, каквото можаха.
Гримът?
Почти не се гримирам. Лаская се от мисълта, че все още мога да си го позволя. Макар да не вярвам, че гримът помага на една жена да изглежда по-добре.
Ако след време прецениш, че имаш нужда от пластична операция, ще си направиш ли?
Не знам. Към настоящия момент по-скоро не. Това, което виждам около себе си като резултати от намеса на пластичен хирург, не ме въодушевява. В бъдеще, ако драматично се срина или ме обхване старческа дименсия, и само ако мога да си позволя най-доброто, може би бих помислила отново. Не знам как ще постъпя след време, ако се появи сериозно основание. Смятам, че човек трябва да остарява мъдро.
Сънуваш ли?
Непрекъснато. От както се помня, всяко мое заспиване е свързано със сън, който на всичкото отгоре си спомням много ясно. Очевидно мозъкът ми е с такава настройка.
Искаш да кажеш, че имаш пророчески сънища?
Ужасно несериозно звучи и не се връзва с прагматичната ми личност, но аз… Чудя се как да го формулирам, за да звучи по-малко налудничаво… От сънищата си знам какво предстои да ми се случи.
Когато сънят покаже, че ще ти предстои нещо лошо, можеш ли да го заобиколиш?
Не. Знам, но нямам никакъв шанс да го избегна. Това е много неприятно.
Все пак си подготвена психически.
Или напрегната. Различна гледна точка. Но вече дори не мисля за това, свикнах да живея с него.
Имаш ли друга подобна странност?
Имам. С мъжа ми някак си се чуваме какво мислим и това се случва непрекъснато. Което също е малко досадно и напрягащо. Но вече и с това свикнах.
Какви са твоите страхове?
Изпитвам панически ужас от паяци. Където и да вляза, първото, което правя, е да огледам за паяци. И в момента, в който надам вик от някоя стая вкъщи, мъжът ми или синът ми пристигат със салфетка, не питат какво става, а само къде е.
Значиш не ходиш на излети из природата?
Ходя, но се оглеждам непрекъснато.
Други, по-глобални страхове?
Страхувам се за близките си. За това, че няма как да ги предпазя от неприятните неща, които ще им се случват. Нормални човешки страхове.
Как поддържаш фигурата си?
Никак. Поглъщам огромни количества храна. В момента нямам време за спорт, макар че много ми се иска. Имаше период, в който не ядях месо, но след като забременях втория път, изкарах тежка анемия и бях задължена да се откажа от вегетарианството. Първото нещо, което правя сутрин, е да изям нещо, по възможност сладко. Последното, което правя, преди да си измия зъбите, е да дъвча.
Ще ти завидят жените.
Сигурно има много неща, за които и аз бих могла да им завидя. Няма човек, който има всичко или да е доволен от постигнатото. Винаги има нещо, което не ни достига и към което още се стремим.
Ти към какво още се стремиш?
За мен семейството е изключително важно. Много бих искала това да е едно от успешните неща, които съм направила в живота си. Мисля, че това, което е заложено в женската природа - стремежа към майчинство, домашен уют, е по-важно от кариерата. Въпреки че звучи много старомодно. За мен е жизнено важно къщата ми да е красива и да е в хармония с мен самата. Когато обзавеждах дома си, го правих с идеята да ми бъде удобен като ръкавица. Той е в меки и топли тонове и само от естествени материали.
Променяш ли често интериора?
Непрекъснато. Всъщност много често сменям и самите жилища. Целият този процес: да избереш мястото, да мислиш как да го обзаведеш и т.н., ми доставя изключително удоволствие. Може да се каже, че правенето на къщи ми е хоби и начин на релаксация.
В къща ли живееш в момента, или в апартамент?
В момента живеем в мезонет. Но тъй като за мен средната продължителност на обитаване на един дом е 4-5 години, а ни предстои петата, вече имам съвсем ясна идея за следващо жилище и работя по нея.
Можеш ли да готвиш?
Мога, но почти не го правя, макар че ми доставя удоволствие. Нямам време, а и символиката на готвенето боса и бременна до печката ми е чужда. Някак си стилът ми на живот не е такъв. Обаче хората, които са били подложени на готварските ми експерименти, смятат, че се справям повече от добре.
Обикновено се храним навън или вкъщи с готови купени неща. Максимумът, който постигам, е под натиска на сина ми в събота или в неделя сутрин да направя палачинки. Всъщност понякога съжалявам и ми се иска, когато се върна вкъщи, на печката да има тенджера примерно със сготвен боб. Но някъде в пасторалната романтика на тези мечти ми се губи процесът на приготвянето на боба. (Смее се.)
Добре ли е за жените, че стилът на живот се изменя в тази посока?
За жените може да е добре, но за децата не чак толкова. Израснах в традиционна патриархална атмосфера и многобройни роднини. Според мен това ми е дало толкова необходимото за доброто психическо развитие на всеки човек чувство за сигурност и принадлежност.
Все още успяваме от време на време да събираме някакви остатъци от моя род. Но вече изключително рядко. Съжалявам за това. Защото спомените, които имам, за големи семейни сбирки и празници с роднини, които идват от други градове, за многото хора, за вълненията около приготвянето на трапезата, са чужди за децата ми.
Предполагам, че и за връстниците им е така… Обаче трудно виждам себе си в ролята на домакиня, целият ден на която минава в планове какво да напазарува, да сготви и друга домакинска работа. Слава богу, не ми се случва, но не знам дали е хубаво.
