Да се свържеш с Дейвид, храбрия репортер на "Господари на ефира", не е лесна работа. Телефонът му постоянно е изключен, защото е на снимки. Невъзможно е да му вземеш интервю на дневна светлина, защото е на снимки. А когато пробваш през почивните дни, оказва се, че пак е на снимки.

Така неизбежно си създаваш представа за човек на високи обороти, който ден и нощ тича след скандалните сюжети на репортажите си. Но когато накрая срещата се осъществява (вечер след снимки), Дейвид се оказва изключително спокоен и уравновесен - повече артистичен, отколкото новинарски тип, както подсказва и дипломата му от НАТФИЗ.

Затова изпадам в шок, когато само няколко дни по-късно той нахлува във Външно министерство с противотанков гранатомет и го насочва в лицето на ведомствения говорител с цел да докаже колко слабо охранявани са българските институции. Звъня, за да го разпитам за случилото се.

Когато слагам обратно слушалката, недоумението ми е достигнало връхната си точка: как успява да бъде едновременно отявлен авантюрист и деликатен романтик? Явно е от онези личности-загадка, които славата толкава много обича

Дейвид, не те ли беше страх, че може да стрелят по теб? Та ти внасяш оръжие в министерство!

Не, защото бях обмислил всичко много добре. Когато подготвях този репортаж, исках да съм сигурен, че няма да се случи нещо непревидено и че не върша престъпление. Не исках да има основание да ме осъдят. Но знаех, че ще ме арестуват. Истината е, че покрай охраната минахме съвсем спокойно като ни видяха, че сме с камера.

Колко часа продължи арестът?

Около 5 часа. Заведоха ни в районното полицейско управление, което отговаря за охраната на Външно министерство.

Как се държаха там с теб?

Не беше приятно естествено. Но се оказа, че много от полицаите са гледали предаването и даже са ми фенове. Те тичаха да ми носят кафета и чай. Неприятното беше за онези, които отговарят за охраната на министерството и за които явно ще има последствия. Ето защо може да се каже, че в полицията бях обграден от любов и омраза.

Как ти хрумна идеята с гранатомета?

Не знам, просто ми хрумна. Но истината е, че я обмислям от много отдавна. Преди време исках да вляза с гранатомет в съда, но не можах да го реализирам. Затова сега реших, че ще е Външно. Но, както вече споменах, подготовката ми беше много солидна, дори от правна гледна точка, защото не исках да има изненади за мен самия.

Има ли някаква определена философия зад твоите репортажи в "Господари на ефира"?

Ние в предаването (аз всъщност не съм сам, а част от немалък екип) сме реалисти. Наясно сме, че не можем да напрвим кой знае какво с тези репортажи. Колкото и да се стараем, не можем отведнъж да променим България и хората тук. Но ние следваме философията на Вожда от романа "Полет над кукувиче гнездо". Той всъщност през цялото време мълчи и проговаря само веднъж, за да каже: "Поне опитах".

Надяваме се, че нашите репортажи ще накарат хората да се замислят, че има смисъл да се спазват правилата. И така, постепенно, може би ще направим първата крачка към възникване на гражданско общество в България.
Но си личи, че всъщност актьорството е било детската ти мечта...

Силно казано. Мечтал съм за какво ли не като мълък. Майка ми беше актриса, но аз си се представях в най-различни професии. Появявал съм се по телевизията като дете, но не може да се каже, че това е единственото, за което съм мечтал. И все пак самият факт, че съм си се представял в най-различни професионални превъплъщения доказва, че ставам за актьор, защото имам богато въображение.

Може би именно въображението ме накара да напусна България едва на 18 години и да замина за чужбина като нелегален емигрант. Така обиколих почти цяла Западна Европа, като целта ми беше по някакъв начин да стигна до Америка и там да уча актьорско майсторство. От тези двегодишни скитания имам наистина невероятни истории. Нямах виза и се криех от полицията, която щеше да ме върне обратно в България. Така и стана на няколко пъти, но аз отново заминавах. Все пак не съм бил престъпник, а просто един мечтател.

Казваш, че някой ден ще напишеш книга за пътуванията си. Как ще започва тя?

Имам толкова наистина невероятни случки. Дори когато ги разказвам на колегите, някои не ми вярват. В чужбина минах през деветте кръга на ада - спал съм по гари, свирил съм по улиците, за да изкарам за хляб, арестували са ме. Бях от първите емигранти веднага след промените в България. Първо заминах за Чехия уж като бежанец и попаднах в един лагер на километри от немската граница.

Там се оказа, че е пристигнал и един от софийските ми приятелите - Кени. Сега той е известен уличен клоун с много участия в чужбина. Но тогава и двамата се надявахме, че в Чехия ще ни дадат така наречения "азил" т.е. политическо убежище и паспорт от ООН, с който можем да заминем навсякъде по света. И така стояхме известно време в лагера в Чехия, докато разбрахме, че вече не дават "азил" на българи.

Тази новина направо ни шокира! С Кени цяла нощ не спахме и решихме да минем немската граница нелегално. Станахме рано сутринта и се качихме на чешки влак, който върви покрай границата и дори спира на една немска гара. Ние нямаше как да слезем там, защото бяхме без визи, но решихме, че можем да скочим, когато влакът намали преди или след гарата.

В купето с нас пътуваха двама швейцарци, с които много бързо се сприятелихме и като им разказахме нашите истории и как искаме да скачаме от влака, те направо полудяха от притеснение и взеха да ни разубеждават. Ние обаче бяхме твърдо решени и когато наближихме гарата, тръгнахме към вратата да скачаме, а те с нас - да ни изпращат. Тогава единият дори ми пъхна в ръката 15 марки, като ми се извини, че нямал възможност да ми даде повече.

Влакът обаче вървеше твърде бързо и не можахме да скочим, затова се наложи да повторим пътуването. Когато накрая се решихме, Кени доста се поудари. Както и да е, вече бяхме в Германия и стигнахме на автостоп до Берлин. Беше 31 декември и нямаше къде да спим.

Затова се сгушихме на топло в един вход и започнахме да си разглеждаме тефтерчетата с телефоните. Аз казвах: "Виж, познаваш ли го този? Той сега е там и там и празнува!" После намирахме някой познат в неговото тефтерче и пак си представяхме къде е и как празнува.

Така неусетно посрещнахме новата 1990 година.
После продължихме пътя си през Германия към Холандия, защото бях решил, че трябва да стигнем до Ротердам, където да се качим на кораб за Америка. Имахме какви ли не премеждия, обиколихме цяла Европа и накрая след две години се озовах в Унгария и там ми потръгна - нещата започнаха да се нареждат от само себе си. И точно тогава взех, че зарязах всичко и се прибрах в България.

Защо го направи?

Не мога да ти кажа защо. Явно решението ми е било плод на някакви подсъзнателни процеси, за които и аз самият не си давах ясна сметка. Знам само, че взех самолета съвсем изненадващо за самия себе си и когато се озовах на софийското летище, бях в абсолютен шок. Чудех се защо съм го направил. Но така или иначе този път останах в България, кандидатствах в НАТФИЗ и ме приеха. На следващата година вече бях студент.

От името ти човек може да заключи, че имаш чуждестранна жилка...

Не, нямам нищо чуждестранно, българин съм си отвсякъде. Просто майка ми, Бог да я прости, почина преди 20 години (Уляна Славчева, актриса от Пловдивския театър - б. а.) - беше много луд характер, много темпераментна, много красива. Та навремето, когато се роди дете, нямаш право да го кръстиш както си искаш, а трябва да избираш от някакъв именник. Сигурен съм, че тя ми е дала това име напук, за да се противопостави на глупавото правило. Нямам представа обаче как е успяла да се наложи и да ме запишат така.

Съсвем случайно по това време американски астронавт на име Дейвид Скот е обикалял около луната. Тогава за него се носели слухове, че след като се върнал на Земята, полудял. Видял бил мъртвата си майка в Космоса. И така, може би защото тогава се е говорело много за него, майка ми решила да се казвам Дейвид.

Имаш ли си любим съименник - например Дейвид Летерман, Дейвид Хаселхоф, Дейвид Копърфийлд...?

Не, още от дете съм човек, който не си създава кумири или идоли. Но уважавам много Дейвид Летерман. Дейвид Хаселхоф не ми харесва чак толкова, но, виж, падам си по Дейвид Копърфийлд - илюзиониста, защото като дете се бях захванал да уча фокуси. Дори още мога да правя някои от триковете.

Така ли очароваш дамите - с фокуси?

Не, по-скоро ги свалях с китара. Свирех навремето и даже имахме група - и Наско от БТР беше при нас.

Това май е най-изпитаният начин.

Безотказен е. Подрънкаш малко на китарата, подхвърлиш две-три шеги и пътят пред теб е открит. Но аз по принцип съм по дългите връзки. В момента имам вече 5-годишна връзка и краткотрайните авантюри отдавна не са на дневен ред. А и не се влюбвам бързо, трябва да мине известно време. Но иначе процесът е като при другите - ако от 24 часа в денонощието откриеш, че 20 мислиш само за един и същ човек, значи си влюбен.

Да поговорим пак за телевизия. Усещаш ли, че ти самият се променяш покрай репортажите си? Сега по-често ли проверяваш срока на годност, когато пазаруваш?

Да, променям се много осезаемо покрай това, което правя. И гледам срока на годност, както трябва да правят всички. Необходима ни е повече потребителска култура и е важно хората да знаят, че ако открият нередности, има телефони, на които да се обадят, и начини да реагират. Сега се замислям за много повече неща и виждам, че има смисъл от правилата. Трябва да призная, че не винаги съм бил такъв.

Преди бях човек, който нищо не зачита и нищо не харесва. Мислех само как да се махна от страната, да замина. Дори когато ходех на театър, си излизах след 15 минути и плюех труда на колегите си. Въобще не се замислях колко много усилия им е струвало да поставят тази пиеса и че каквото и да се е получило, тези хора много са се трудили. В един момент осъзнах, че няма начин да харесам нещо, след като съм твърдо решен да съм против всичко. Така се отърсих от негативната си нагласа.

Защо в репортажите си цитираш Бибилията?

Защото съм православен християнин и вярвам. Мисля, че ние, българите, много губим, като загърбваме християнството, което ни е съхранило като народ. Днес на всяка втора врата пише врачка или астролог и хората тичат при тях, вместо да отидат в църквата. Колко от нас, когато се съберат за вечеря, казват молитва на масата? А мисля, че би било прекрасно, ако и в България правехме така.

А ти молиш ли се на масата?

Аз също не винаги го правя, но понякога се моля - така, сам за себе си. Казвам го съвсем искрено.

В "Господари на ефира" правиш и интервюта. Какъв е подходът ти към известните личности?

Правя интервюта само в рубриката за лъжите на жълтата преса. Бих искал да е ясно, че по принцип ние нямаме нищо против жълтата преса, защото тя е нещо нормално, има я навсякъде по света. Но това, което ни дразни, са лъжите. Всъщност дразнят ни неистините навсякъде в пресата, но в жълтите вестници те са най-много, направо изобилстват.

Това, което ни ядосва, е, че да се напишат тези материали не е хвърлен никакъв труд - просто някой сяда и си измисля. И на запад има папараци, но те вършат някаква работа - тичат след звездите, крият се по храстите - и това е труд.
А иначе гледам да го обърна на майтап - такъв е подходът ми към интервютата. Все пак "Господари на ефира" е забавно предаване.

Обикновено ние се обаждаме на известните хора, жертва на жълтата преса, за да опровергаят лъжите. Имало е случаи, когато звезди сами са ни търсили, засегнати от нещо написано за тях. А в други случаи известни хора направо са ни казвали, че не желаят да коментират и просто не обръщат внимание на жълтите вестници.

Ти си един от създателите на "Пирон". Кой беше любимият ти номер в предаването?

Най-много си харесвах една рубрика - имитация на "Домашните видеоклипове", казваше се "Домашните видеопирончета". В нея играех двама души: седях до един телевизор, превъплътен в образ, наречен Пирончев, а в телевизора пак бях аз и си говорех сам със себе си. Това много се харесваше - поне според отзивите.

А иначе съм правил доста скрити камери - малки и големи. Малките са, когато правиш дребни постановки по улиците, а големите са на известни личности. Например на Миодраг Иванов направих една много хубава скрита камера - играех пиян сервитьор, който се наливаше пред очите му.

Тогава цялото заведение работеше за нас, имаше камери навсякъде. Камерата на Хачо Бояджиев също беше интересна. В нея уж бях кавалер на голямата му дъщеря, която имаше абитуриентски бал. Но всъщност през цялата вечер го преследвах с един сценарий в ръка и му разправях, че искам да снимам филм и да кандидатствам в НАТФИЗ кинорежисура.

А когато писахме сценария, умряхме от смях, защото никой не може да измисли такива глупости. Дори му показах бюджета на филма и там имаше разход 500 лв. бира за операторите. Той направо се шокира: "Как така бира за операторите?", а аз му отвръщам: "Ами така, те много обичат да пият бира!"

А мислиш ли, че си потенциална жертва на "Сладко отмъщение"?

Не искам да хвърлям ръкавица на колегите, но мисля, че и да ми направят, много бързо ще усетя номера. Правил съм десетки скрити камери и знам какви са признаците. Ако изведнъж започнат да ми се случват много странни неща, ще разбера, че е "Сладко отмъщение".

А пък и знам къде обикновено стоят камерите в такива случаи и ако се усъмня, ще ги видя. Освен това нали актьори изиграват номера, а аз повечето ги познавам. Да не кажа 100%, но поне 99% съм сигурен, че ще усетя. И в живота има изненади, но не чак толкова.

Какви са приятелите ти?

Малко, но слава Богу - добри. След определена възраст приятелският кръг на човека се ограничава само до професионалните му среди. Така и моите приятели са повечето актьори. Но както може да се очаква, не ни е скучно заедно. Правим си страшно много номера и взаимно, и на други хора. Повечето от "постановките" се разиграват в Младежкия театър, където работя.

Например веднъж се обадих на човека на пропуска и се представих за сержант от полицията, въобще не ме позна. Казах му, че един от колегите в театъра се издирва за престъпление и сега ще дойде полицеска хайка да го арестува. Неговата работа е само да задържи "престъпника" в сградата, без да му казва. Всъщност искахме да видим дали ще отиде да предупреди колегата.

Но не му каза! Личеше си, че е ужасно притеснен, опита се да ми подметне нещо, когато ме видя на пропуска, но накрая се отказа. И седеше там на пост да чака полицията, изпълнявайки гражданския си дълг!

В театъра съм се смял и по други поводи. Веднъж играехме "Ян Бибиян", естествено пред детска публика. По едно време имаше някаква тъмна сцена, дяволите нещо се боричкаха в дъното и виждам, че колежката ми Лиза Шопова цялата се тресе от смях. Обръщам се и какво да видя - малчуганите от първите два реда полазили по сцената и усърдно напредват към дяволите. Какво им беше станало на тези деца не знам, но бяха превзели целия авансцен.

Кое е любимото ти питие и с каква музика върви?

Топъл скоч с лимон. Но е важно да си знаеш границата. А за музиката съм много старомоден. Живея с песните, които навремето трябва да са слушали моите родители.