Пам Хог: Не е трудно да различиш гениите от претендентите
Пам Хог израства в Шотландия, следва изящни изкуства и текстил в Глазгоу, а по-късно и в Royal College of Art в Лондон.
Кристина Симидчийска 12 September 2010
В края на юни третото събитие от културната програма на Beefeater - London Dress Code 80’s, ни пренесе в епохата на New Wave и New Romantic. По традиция то стартира с модно ревю на студенти от Художествената академия под ръководството на Ива Шатц. По изключение завърши с диджей сет на специалния гост на събитието – британската дизайнерка и модна икона на 80-те Пам Хог.
Пам Хог израства в Шотландия, следва изящни изкуства и текстил в Глазгоу, а по-късно и в Royal College of Art в Лондон. През 1989 г. открива собствен бутик на Newburgh Street, недалеч от Carnaby Street. В продължение на шест модни сезона организира ревюта за висша мода в Лондон, успява да развие собствена ниша на конкурентната лондонска модна сцена и вдъхновена от култовия The Blitz Club, създава отличаващ се стил на клубното облекло в духа на пънк културата. Парадоксалните съчетания на латекс и PVC с ризници от XV век и щедро обсипани с капси кожи, кадифе с фамозни сребърни щампи и стреч-жарсе в комбинация с естествена кожа са само част от експериментите й през 80-те. В периода на 90-те се обръща изцяло към музиката и създава няколко групи, пише сценарии и песни, междувременно режисира филми за мода. А през следващото десетилетие вече създава и сценични костюми за поп звезди като Кайли Миноуг, Риана и Лейди Гага. През 2009 г. официално се завръща към модата с колекция пролет-лято 2010, в която дефилират Либърти Рос и Дейзи Лоу, а сред гостите й на първия ред са Гарет Пю, Бела Фройд, Пийчес Гелдорф, Бой Джордж и Ройшин Мърфи.
В почти 30-годишната си кариера на художник, дизайнер, музикант, диджей и клубен промоутър Пам Хог не изневерява на две неща – любовта към нощния живот и британската рок музика. За нея е далеч по-важно да създава и прави нещата, които харесва, отколкото да получава одобрението за тях. Все още търси срещите с нови хора и с по детски открито любопитство може да продължи разговорите с часове, приседнала на уличен тротоар. И все още обожава лимоново жълтия цвят на косата си, бялата кожа и яркочервени устни.
Наскоро се завърнахте на Седмицата на модата в Лондон след близо 10 години отсъствие. Какво ви оттегли за толкова време от модната сцена?
Причината да кажа довиждане на модата е, че исках да се върна обратно към света на музиката. Правех дрехи още когато бях дете, изучавах изящни изкуства, но причината не беше модата, а музиката – тя е моята първа любов. И тук нямам предвид само собствената си музика, която пиша и правя, а музиката като цяло. Никога не съм мечтала, нито съм имала намерение да ставам дизайнер. Това е просто нещо, което се случи с течение на времето. Всъщност модата като такава не значи нищо за мен и затова реших да последвам истинската си страст. Не исках да съжалявам, че съм изпуснала шанса си да работя в тази насока.
С какво още се занимавахте през този немалък период?
Експериментирах с творческо писане, правех музика и пеех, участвах в създаването на няколко филма, забавлявах се като диджей... Също така имах и една година, през която бях личен фотограф и се занимавах със заснемането на филм за Lady Miss Kier от известната през 80-те група Deee-Lite (станали особено популярни с парчето Groove is in the heart - бел. ред.). Тя е много силна, независима и оригинална личност и е интересно, че преди да се запознаем, носеше само дрехи, които сама си измисляше и изработваше. Донякъде й послужих за вдъхновение, защото започна да носи от моите модели и дори с един такъв се появи на корицата на The Face (култово английско списание от 90-те, бел. ред.).
А на вас какво ви послужи за вдъхновение последно?
О, преди няколко седмици бях на концерт на Иги Поп и групата Suicide и това определено беше най-доброто нещо, което съм виждала от дълго време насам. Беше толкова... истинско. Дори само начинът, по който Иги се движи на сцената - в него прозира такава страст, че тя те заразява и това е усещане, което не можеш да сбъркаш. Suicide са ми любима група от едно време, не знам вече на каква възраст са - сигурно гонят 60-те. Но енергията, която струи от тези двама човека, е все така невероятна. Точно по този начин човек може да различи кои са гениите в музиката и кои са просто претендентите. И мисля, че това трябва да бъде много вдъхновяващо за младите хора. Да видят как от теб самия може да излиза нещо и то да се „проектира“ върху емоциите на останалите, вместо просто да се опитваш да имитираш някой друг или да влизаш в чужда роля. Същото между другото важи и за модата – просто има истински неща, както има и имитации.
Какво мислите за новото поколение в модата? Професиите на моден дизайнер и стилист са особено популярни напоследък.
Честно казано, не следя отблизо случващото се в света на модата. Не чета и много модни списания. За съжаление изгубихме един от истинските гении на модата – Алекзандър Маккуин, с него бяхме близки приятели. Но има и много други дизайнери, които правят страхотни неща - като Гарет Пю например. По отношение на популярността на тези професии – да, това е факт. Но ми се струва, че нещата вече малко излизат извън контрол. Особено по отношение на стайлинга. Щом видя някой, веднага мога да разпозная дали стилът му е копиран, наложен, или му идва отвътре и е част от самия него. Разбирате ли, има голяма разлика между това да си стилен и „стилизиран“. Хората наистина започват да прекаляват в тази посока, убивайки индивидуалността си.
Вече почти няма звезди, които да не ползват услугите на стилисти.
Така е. По принцип нещата излязоха извън контрол, когато стилистите започнаха да налагат своя стил върху хората, на които всъщност трябваше да помагат. Или да пречупват личността им през модата за момента, като не само погубваха индивидуалността им, но и ги правеха скучни, защото всички започваха да си приличат. Един добър стилист трябва да познава, или поне да се постарае да опознае, характера на човека, за когото се грижи. Само тогава наистина може добре да подчертае нещо от него, да го накара цялостно да изпъкне. Докато стилистите гледат на своите клиенти само като на обекти или продукт, те ще изглеждат неестествено и явно стилизирано.
Според вас кога започна тази промяна?
Не знам точно кога се случи това, разликата настъпи постепенно. В един момент имаше невероятни хора като Джоан Джет, Иги Поп, Джими Пейдж, Дейвид Бауи и куп други звезди, които сами се обличаха и не разполагаха със стилисти, причислени към бандата. Те сами избираха какво да носят – независимо дали са на улицата или на сцената. Помагаха им най-вече техните приятелки, момичетата, кръжащи около групите. И това не беше проблем, защото те се бяха „избрали“ един друг, познаваха се добре и съответно поддържаха добре стила си. Изглеждаха някак естествено.
Вие самата влизали ли сте в ролята на стилист?
Имало е случаи, в които са ми предлагали да се погрижа за стайлинга на много известни личности, но съм отказвала. За мен по-добрият вариант е тези хора да дойдат в студиото ми, да си изберат някоя от моите дрехи и да ги комбинират с нещо по свой вкус. Разбира се, има случаи, в които определени дрехи вървят като комбинация и тогава съм им го казвала. Но като цяло не съм се старала да се промотирам в тази посока. Познавам много хора, за които моите дрехи са изключително подходящи, но дори и към тях не съм подхождала по този начин.
Има ли личности днес, чийто стил адмирирате?
Хм, понякога се случва да видя някой скитник на улицата и да си помисля, че той има стил. Можем много да си говорим за някоя поп звезда, която е облечена добре. Но честно казано, това, което идва от личността на човека, ми е много по-интересно, отколкото това, в което е облечен.
Не четете списания, а какво мислите за новите информационни и социални мрежи?
Първо, не използвам туитър, нямам личен блог или фейсбук профил. Наистина не знам откъде хората намират време, за да се занимават с тези неща! Твърде съм заета да работя над проектите си, а не да говоря за тях. Понякога ми се иска да си бях водила дневник през всичките тези години, за да мога после по-лесно да си спомням за някои неща, но истината е, че никога не съм имала време за това... Същото е и с мобилните телефони – хората непрекъснато говорят, и то на висок глас в тесни затворени пространства, за своите скучни, неинтересни дребни житейски неща. И ми се струва, че това е от някакво отчаяно желание те да се свържат един с друг – но дали наистина се получава всъщност? Ако например използваха комуникациите с цел да намерят хора с подобна нагласа, подобно мислене, с които да направят нещо страхотно заедно – да, може би това би си струвало. Но да се обадиш на някого и да му кажеш: „Здравей, току-що изпих един чай“... просто няма някакъв особен смисъл.