Филмът „Белгийският крал” ("King Of The Belgians") на режисьорския тандем Джесика Удуърт и Петер Бросенс е копродукция между Белгия, Холандия и България и с него се открива 21-то издание на София Филм Фест – тази вечер, 9 март, от 19:30 ч., зала 1 на НДК. Вижте повече за програмата на фестивала на www.siff.bg.
Жанрът „мокюментъри” (на английски mockumentary - от mock, фалшив и documentary, документален) е една от няколкото хибридни форми, съчетаващи елементи от документалното и игралното кино, а на границата на два жанра често се раждат най-интересните творби. Типични примери за подобни псевдодокументални филми са „Взимай парите и бягай” и „Зелиг” на Уди Алъни „Проклятието Блеър” (The Blair Witch Project, 1999г.) като основното е, че се пародират или се използват в сензационен аспект похватите на документалното кино.
В „Белгийският крал” измисленият крал на Белгия Николас III (истинският между другото е крал Филип Сакскобургготски и е братовчед на бившия български цар и премиер Симеон Сакскобургготски) е на официално посещение в Истанбул, когато му известяват, че областта Валония в кралството му е обявила независимост. За лош късмет точно тогава, поради някакъв сателитен апокалипсис (една от най-готините абсурдни ситуации във филма) са прекъснати всички мобилни комуникации и Николас III е принуден сам да взима решения и да се справя с извънредната ситуация. Заедно със своя екип – шефа на протокола, пиарката, един асистент и режисьора, нает да прави документален филм за Негово височество със заглавие „Нашият крал” – той хваща пътя към дома през Балканите като групата сменя всевъзможни превозни средства като линейки, автобуси, самоделни трактори, рибарски лодки и се среща с различни балкански типове. Макар че по сценарий действието се развива в България, Сърбия, Македония и Албания, филмът е сниман изцяло у нас. Гледаме Нина Николина в малка роля - на българска народна певица, с която Николас III се запознава, докато преминава инкогнито турско-българската граница, сам преоблечен като българска народна певица (още един забавно-абсурден епизод), но по-важното е, че чуваме великолепния й глас в цялата му красота.
По време на своята одисея из Балканите белгийският крал попада на фестивал на киселото мляко, опитва разнебитените ни пътища, вижда изключителни природни картини, запознава се с обикновени необикновени хора и всъщност за първи път се докосва до истинския живот, който не е преминал през филтъра на придворната му свита.
Мотивите за пътя като познание и самопознание и ироничният поглед към собствената национална култура през призмата на чуждата такава (т.е. към белгийската и въобще европейската култура през призмата на балканската и обратното) са водещи в този филм, а онова, което като че ли малко му липсва е... повече лекота и „нЕсериозност”. А също така и безпощадност. Мокюментъри жанрът може да бъде източник на изключително парадоксални, остроумни ситуации, а ми се струва, че в случая – особено във втората част на филма – сме свидетели на покровителствено отношение към клишетата, свързани с националната и регионалната ни култура. Сещате се – фолклора, киселото мляко, красивата природа, ракията, кибритлийската балканска душевност, дето силно люби и мрази и прочие.
В „Белгийският крал” обаче две неща са много точно намерени от режисьорския тандем Удуърт и Бросенс. Първото е актьорът в ролята на Краля – Питър Ван ден Бегин, който е трогателно нелеп с високия си ръст и култивираното си в продължение на столетия съзнание за дълг и отговорност на фона на цялата каша, създала се от обърканата комуникация между Космоса и Кралството, както сам се изразява.
Второто – нарочно го отделям в самостоятелен абзац - е самата идея, че в крайна сметка дори в най-заплетените ситуации всичко опира до морала и чувството за отговорност на отделния човек и че няма чак такова значение партията или общността, към която принадлежиш. Това е една импровизирана теория за политическата власт и отговорност, в която дълбоко вярвам, макар и с ясното съзнание, че на практика е неприложима.
През миналата година филмът „Белгийският крал” бе номиниран за Най-добър филм и Най-добър режисьор в програмата „Хоризонти” на един от петте най-мащабни и престижни кинофестивали в света – този във Венеция. Което ми напомня, че през следващите 20-ина дни ще имаме фантастичната възможност да гледаме - на голям екран при това! - фестивално кино, за което дори и знаете-кой-сайт сигурно не е чувал.
