Компанията ù Contrast films е българският продуцент на номинирания за „Оскар“ и „Сезар“ късометражен проект „Човекът, който не можеше повече да мълчи“. Истинска история, разказана от режисьора Небоийша Слиепевич, която вече спечели „Златна палма“ в Кан и приза на Европейската филмова академия.

Филмът „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ е битка, продължила две години, с помощта на шест продуценти и четири държави. Питам я как е разбрала за номинацията за „Оскар“. „Разбрах, докато се прибирах и телефонът ми започна да получава твърде много съобщения! Наистина доста се развълнувах“, казва Катя.

Филмът е много силно преживяване, особено защото е базиран на истинска история. „Въздейства ми абсолютно всеки път, когато го гледам на голям екран. Историята е зловеща – разказва Катя. – Действието се развива през 1993 година и на около 700 километра от нас. Влакът от Белград пътува за Бар в покрайнините на Босна и Херцеговина и спира извънредно на малката гара Щипци. Качват се около двайсет сръбски паравоенни (това е по време на конфликта в бивша Югославия) и изкарват от влака всички етнически мюсюлмани. Това става пред очите на останалите пътници. Само един пътник се изправя и се противопоставя, казвайки, че не е редно. Този пътник е Томо Бузов, пенсиониран генерал от югославската армия – хърватин по произход, който пътува за ваканцията да види сина си.

Свалят го и него от влака и, за съжаление, всички свалени биват разстреляни. През годините тази история остава малко на заден план, защото, както и режисьорът Небойша Слиепчевич, този човек не се вписва в нито един политически наратив - не е мюсюлманин, служил е в югославската армия. Моят колега, хърватският продуцент Даниел Пек попада на историята и дава идеята да се направи филм. Свързват се с Небойша, който вече има един успешен документален филм – Srbenka. Това, както и огромното проучване, което са направили – над 1000 страници архив с интервюта на свидетелите, помага да получат разрешение от сина на Томо Бузов. Най-интересното е, че самият режисьор не заема позиция. Той не посочва назидателно с пръст, а просто показва историята през погледа на мълчаливите пътници в купето.“

Колко ли от нас биха реагирали така в тази ситуация? „Обсъждали сме с Небойша, че може би и ние бихме замълчали – продължава Катя. – Никой от нас няма претенцията, че ще бъде голям герой, но когато видиш силата на един обикновен човек да постъпи така, както трябва, е много вдъхновяващо. Успехът на тази история е в това универсално поведение, когато ти си верен на твоите ценности, имаш морален компас и независимо от обстоятелствата можеш да кажеш „това не е редно.“

Филмът докосва душата с покруса, но и вдъхновяващо и красиво. Дано „Човекът, който не можеше повече да мълчи“ да прибави и златна статуетка „Оскар“ в портфолиото си. „Този филм, който е с продължителност 14 минути, отне две години опити за финансиране. Случаите, когато сме чували „не“, са много повече от заветното „да“. Много съм щастлива, че проявихме това упорство. Просто всички много вярвахме в идеята.“