Мариана Димитрова

"Преди много години имало мишле, наречено Младото Мишле. То живеело със семейството си близо до голяма река, денем вършело всичко, което правят големите мишки, вечер слушало истории около огъня..."

Мариана Антонова 29 март 2003

Снимка: Калин Руйчев
Младото Мишле особено обичало историите за Далечната страна. Често я сънувало и мечтаело за нея. И един ден решило да отиде там."

Това е част от легенда, която актрисата Мариана Димитрова разказва в наскоро издадената си у нас книга "Американски синдром" и точно в този пасаж като че ли говори за себе си. Като дете Мариана не пропускала филм и мечтаела да живее в далечните страни, които виждала на екрана. Мечтата й се сбъдва през 1997 г. Съпругът й получава покана за работа в Америка и заедно с него и децата си тя отива в Сан Диего, щата Калифорния.

Не е трудно да се досетим как се е чувствала тя, една истинска звезда, отначало в Америка, оставяйки зад гърба си 20 години актьорски стаж на сцената и над 30 игрални филма, между които хитове като "Мъжки времена", "Скъпа моя, скъпи мой", "Почти любовна история", "Бъди благословена".

Когато съм се раждала, за малко сме щели да умрем с майка ми, защото тя - напредничава и интелигентна жена, решила да роди в с. Козаревец, при свекърва си, а не в Русе, където сме живеели. Слава Богу, и двете сме оцелели. Но трудното раждане доведе до нежеланието й да има повече деца. За жалост така и ще си отида от тази земя, без да позная усещането да имам брат или сестра.

Може би именно тази липса ме направи изключително общителна. Като се връщам в детските си години, виждам, че съм била едно бурно, щуро, шантаво, обичащо и провокиращо другите дете. Още в детската градина се сбих с едно момче и то ме ръгна в окото. Съсирекът остана завинаги. По-късно, когато снимах, ръждиво-кафявото петно много ме притесняваше.

Имах чувството, че зрителите гледат само него. Даже ходих при един голям варненски очен хирург, за да го махне. Той ми каза: защо, така си толкова чаровна. Приемам белега като знак на съдбата. Не много актриси го притежават. Аз например и Жералдин Чаплин. Моят е вътре в окото, нейният - под него.

В трети клас твърдо бях решила, че искам да стана актриса. Отидох сама в Двореца на пионерите и се записах в драмсъстава. А там ми даваха роли само на момчета. Дегизираха ме, гримираха ме и ме обличаха в панталони и момчешки ризки.

Още от ученическите години в мен се пося семето на нарцисизъм

Доста време се срамувах. Казвах си, че не трябва да съм самовлюбена и толкова да се опивам от себе си. Обаче наскоро ми попаднаха интересни материали за древната японска лечебна практика рейки с упражнения за трениране на духа и тялото. Направи ми особено впечатление, че там пише: обичай себе си, гледай се в огледалото и си повтаряй, че се харесваш, каквато си, и че всичко ти е наред.

В десети клас аз - едно пълничко девойче със силен мек диалект, подготвих сама "Ода за СССР" на Орлин Орлинов, тогава моден социалистически поет (бях натрупала опит, защото години наред участвах и в рецитаторски състав), и отидох на национален конкурс в Перник. Явиха се хиляди момичета и момчета от цялата страна, но аз спечелих първо място. Победих с невероятно харесване и убеждение, че съм добра.

И разбрах, че чувството, което ме е правило щастлива от това, че ме харесват, е работело за мен и ме е правело успешна.

В началото на гимназията научих за национална бригада в Девня. Увлякох след себе си приятели и съученици, заведох ги там и започнахме да копаем едни неистови дупки. Непонятно за какво бяха, но ние копаехме с такъв ентусиазъм и живеехме толкова вълнуващо. Аз организирах концерти, рецитирах, определено бях лидер и това ме правеше щастлива.

Направи ме и сега, когато увлякох колегите си от Театъра на армията да организираме благотворителен концерт, на който събрахме пари за възрастните ни колеги от дома за ветерани на културата и изкуството. Получи се истински празник. Накрая хората плачеха от умиление. Незабравим миг, заради който си струва да се живее.

С годините това опиянение от себе си, тази самоувереност, това чувство на харесване ставаше все по-крехко. Дойдоха отчаянията, депресиите в различните етапи от живота ми. Защото в моя живот имаше от всичко: женитби, разводи, проблеми с деца в пубертета, професионални успехи и неуспехи… Но ако някой преди десетина години ми беше казал, че няма да живея в България и ще напусна професията, която обожавам, щях да се изсмея саркастично

Съдбата ми предложи и това предизвикателство, запрати ме на другия край на света. Далече от любимата ми страна, от приятелите, от работата ми, от всичко, което обожавам. Направи ме никой, остави ме без опори, без езика, който беше моето оръжие, и ме подложи на изпитания. Но не съжалявам

Не допуснах да изпадна в положението на аутсайдер Вечерта преди да замина играх в любимото си представление във

Военния театър една от най-любимите си роли в пиесата на Сам Шепърд "Състояние на ума" (за нея бях получила награда за женска роля и всяка вечер след представление хората ме чакаха да изразят възторга си от моята игра). Накрая Веселин Ранков обяви пред публиката, че това е последното представление на актрисата Мариана Димитрова преди заминаването й за САЩ, хората се изправиха на крака и ме аплодираха, аз се разревах.

Ръководството на театъра ми подари някои от аксесоарите на героинята, която играех, за да си ги занеса в Сан Диего за спомен. Беше толкова вълнуващ миг. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. И на другата сутрин с шест куфара -непонятно защо, като че ли отивах някъде в джунглата, бях си сложила всичките любими неща, дори лакочистител и цигулката, с която майка ми като дете направи несполучлив опит да ме образова музикално, бях си взела и любимите картини, се качих на един самолет.

Летях-летях дълго и кацнах в един град с дървени къщи и без хора по улиците, абсолютно различен от представата ми за град. Отидох в един апартамент, пуснах телевизора - чух език, който не познавах, излязох навън - казваха ми нещо, което не разбирах. Изведнъж станах няма, глуха - абсолютен шок за моята общителна натура. Картината на срива, стреса и чудовищната депресия беше пълна.

Обзе ме огромното отчаяние, че може би съм направила най-голямата грешка в живота си. Започнаха да ме спохождат негативни мисли като: абе, май няма да се справя, май нямам достатъчно ресурси. Започнах да се затиквам в положението на аутсайдер. Това продължи около година. После разбрах, че ако продължавам да си повтарям такива неща, ще се доведа реално до положението на аутсайдер. И се уплаших.

Започнах сама да се възпитавам, че негативизмът не води до изход, а задълбочава кризата. Казах си, че трябва да престана да плача всеки ден - защото аз си ревях кротко и напоително, затворена я в тоалетната, я в спалнята, за да не натоварвам другите от семейството. Тихо-тихо си изплаквах съдбата, но не ми ставаше по-леко. И си казах, че е добре да направя нещо за себе си.

Започнах да се занимавам със спорт, да карам колело, да чета, да беседвам, да се интересувам, да отварям сетивата си. Не мога точно да кажа как го постигнах, може би беше с усилие на волята, но започнах да забелязвам около себе си любопитни неща, красотата, хубавото в тази страна.
като започнаха да ми се отварят сетивата, започнаха да ми идват идеите.

В Америка открих нови умения в себе си. Започнах да пиша. Аз, която не бях писала друго освен съчиненията в училище и нито за секунда не съм имала влечение да излагам мислите си на хартия. А ето че написах книгата "Американски синдром". Открих в себе си влечение да пиша и детски фантастични истории с образователна цел.

Наскоро завърших първата. Имам надежда, че ще успея да я издам в Америка и книгата ще си намери своята публика. Мечтая още да създам школа по изкуствата за деца, в момента съм на етап разговори със съмишленици за създаване на екип.

Като че ли някой изсипа в главата ми един смешен сценарий, който още не съм довършила, но вярвам, че един ден ще завърша - история с емигранти, която се случва в Сан Диего. Сигурна съм, че ще потърся пътища към Холивуд, и ако продължавам със същата мотивираност, нищо чудно да успея. След това започнах да преглеждам по вестниците обявите за работа. Изскочи обява на школа, която търси преподавател по актьорско майсторство.

Изпратих си по факс резюмето, извикаха ме веднага на интервю. Като отивах, си бях казала да не си отварям много устата, за да не се разберат колко лошо говоря английски. Прие ме една актриса, впечатлена от резюмето ми - бях описала всичките си роли в киното и в театъра. Тя си разказа историята, аз само кимах усмихната.

На въпроса "В какво е вашата сила и вашата слабост" - който много обичат да задават в Америка на интервютата за работа, аз казах с кратки изреченийца: "Моята сила е, че имам огромен опит и мога да науча студентите на всичко, а моята слабост е, че имам проблеми с езика." Започнах работа в школата. В началото имаше доста нелепи ситуации. Например натискам копчето на камерата и вместо да кажа "Екшън", т.е. действие, аз виках "Ектинг", което значи актьорстване.

Понякога като виждах уголемените очи на студентите, разбирах, че съм изтърсила нещо много безумно. Лека-полека започнах да влизам в час. Вече свикнах, оценяват ме и ме приемат.

Ако не бях се взела в ръце и не бях започнала отново да възпитавам у себе си желанието за живот, за борба, за доказване, че мога, и ако не бях започнала пак да се харесвам и да си вярвам, никога нямаше да успея.

Благодарение пак на онова русенско диваче се хвърлих авантюристично напред и спечелих. Познавам българи, които в Америка, за да могат да си плащат сметките, работят по 50 часа на седмица, което е убийствено. Благодарение на съпруга ми аз съм спасена от това. Но не съм човек, който - въпреки че вече съм на 48 години, може да седне вкъщи и да си почива. Онова русенско или великотърновско лудо дете в мен явно никога няма да се умори.

Дали защото бях борбена във всяко отношение, или защото играех момчетата в драмсъстава, като ученичка плашех момчетата Сигурно ги стрясках, защото се чувствах силна и самоуверена, не знам. Факт е, че те не смееха да ме ухажват. Затова и не съм имала много гаджета по онова време. Това обаче не ми тежеше. Влюбвах се платонично и си фантазирах.

И то не в цялостната личност, а в отделни жестове. Бях много смешна. Бях луда например по учителя ми по математика, защото много ми харесваше как жестикулира. Сега като си спомня за него, си казвам: господи, сляпа ли съм била да видя, че това беше един дребничък човек с шкембенце и олисяла главичка.

После бях влюбена в един батко от по-горния клас само защото играеше еди-как си баскетбол. Тъй като класът ни беше предимно момичешки, сключихме по моя инициатива шефство с клас, пълен с момчета, от механотехникума в града.

Започнахме да правим срещи, забави - пак аз бях организаторът и лидерът, и се влюбих в едно момче заради начина, по който си запали цигарата. Този негов жест толкова силно ме впечатли, че станахме гаджета. Той беше бунтар, но не в хубавия смисъл на думата.

Сигурно и това, че се е отличавал от останалите, ме е привличало. Няма да забравя как това момче от механотехникума, този хашлак ме целуна за първи път на една пейка близо до Дунава - романтично тогава място.

По-отвратително нещо не бях изпитвала в живота си, макар че бях вече в 10 клас, узряла хормонално девойка. Видя ми се толкова мокро, слузесто и гадно, че си казах: о, господи, това ли е любовта! Не може ли човечеството да мине и без целувки! Колко съм била наивна и луда.

Всъщност може би не съм била истински влюбена. Нищо чудно да съм си доукрасявала и фантазирала тази любов, без да виждам реалния човек. Но моята първа реакция едва ли не "иди в манастир", ме предпази от секса чак до студентството ми за хубаво или за лошо.

И досега ме впечатляват нестандартните личности. Но, слава богу, надраснах навика да се влюбвам в жестове и реакции. Развих у себе си вкуса към хора на много високо умствено ниво, които могат да ме провокират с идеите и мислите си. Това го изградих постепенно в лутането между бракове и разводи. Винаги съм завиждала на хора, които могат примерно да изживеят заедно 50 г.

В същото време това ме плаши, твърде много ми се вижда. Явно, неспокойната натура, която нося, ме е тикала към лудостите, които извърших в живота си. Постепенно обаче се научих да не следвам само чувствата си, а да се доверявам и на инстинкта и разума. Т.е. да подхождам комплексно към другата личност. За да не плащам с поредната грешка, поредното страдание, нерви и емоционално изпразване. Защото всяка раздяла е болка и драма.

След като завърших гимназия, реших да кандидатствам ВИТИЗ. Заминах за София, без никой да ме познава, с една бяла блузка и синя поличка, които перях всеки ден. Защото най-неочаквано взех да минавам от кръг в кръг и нямах тоалети да си ги сменям. Със своя русенски диалект и закръглени бузки влязох от раз.

Започнах да следвам на 18 г., девствена и непорочна. Но пък много бързо, бих казала светкавично се хвърлих в живота. Всичко, което ме беше задържало дотогава, се срина като Берлинската стена.

Омъжих се още в първи курс на 18 г., на 19 родих сина си Иво

Направих го без ходене, гаджелъци и бурни купони. И откакто се знам, все съм женена - разведа се, оженя се. Лиших се от това състояние да сменям гаджета, не го познавам. Не си дадох възможност да се потопя в безгрижния живот на волна птичка.

Не съжалявам, така е трябвало да стане. По отношение на мъжете си също излязох късметлийка, както и в професионалното си развитие. Независимо че се разделях с тях, те бяха много качествени и са ми давали доста от себе си.

Първият ми брак беше със състудент от по-горния курс. В началото имахме не лошо съжителство, но винаги е сложно, когато двама са с една професия. Вътрешно, неосъзнато се появява конкуренцията. Започнах да снимам почти веднага като студентка.

При него нещата не се сложиха така. И някъде в тези години, в които на мен изведнъж ми тръгна, отношенията ни започнаха да се пропукват и да стават все по-сложни. Разведохме се, преди да завърша ВИТИЗ. Този брак продължи три години.
Така че синът ми от тригодишна възраст живее с мен и със следващите ми мъже. За жалост той изнесе на гърба си моите раздели и женитби.

Понякога трябваше да мине на заден план и заради кариерата ми, бях много мотивирана да успея. Наемах жени да го гледат, аз пътувах, за да снимам. В Америка разбрах, че звездите ходят на снимки с децата си и гледачките им. Представям си какво удоволствие е да не се разделяш с детето си даже когато работиш.

Но не мога да върна времето назад, за да поправя тези мигове от нашия съвместен живот. Все по-често се твърди, че ние избираме родителите си. Значи Иво ме е избрал. Затова си казвам: не се обвинявай, той си е поискал такава съдба. И е щастлив, че ти си му майка.

Трябва да се отуча да си трупам тази вина и да я тая дълбоко в себе си. Че съм го лишила от нормално семейство. Че не съм му отделяла времето и грижите, които всяко дете заслужава. Надявам се, че ще ми прости и ще продължава да ме обича.

Вторият ми брак беше с Едуард Захариев, един от най-големите ни кинорежисьори

Това беше една изключителна връзка не само между мъж и жена, но и между творчески индивидуалности. Имахме блестящ работен диалог и създадохме филми като "Мъжки времена", "Елегия", "Почти любовна история", "Скъпа моя, скъпи мой".

В процеса на създаването им сме имали мигове на спаринг партньорство, които развиха моето мислене, научиха ме да гледам на професията и от гледната точка на режисьора. Незабравими мигове. Еди имаше и уникалното качество да избира страхотни актьори за филмите си.

Така че бях богопомазана да партнирам на изключителни личности като Григор Вачков, Ицхак Финци, Катя Паскалева, Пламен Сираков, Велко Кънев, Антон Радичев. Започнах да усещам, че и самата аз израствам като личност благодарение на средата, в която се движех.

Вече работех и във Военния театър, където също бях в много силна трупа: Васил Михайлов, Меглена Караламбова, Любо Димитров, Емилия Радева, Елена Райнова, Наум Шопов, Йосиф Сърчаджиев, Георги Новаков, младите.

Това е нещо повече от късмет. Аз го имах. В Сан Диего започнах да градя контакти отново. Докато приятелствата у нас се бяха градили с години. Може би и затова депресията ми беше толкова голяма.

С Еди имахме хубави, стойностни мигове, но така или иначе някъде се появи умората. Може би от това, че бяхме прекалено много заедно и прекалено много изисквахме един от друг. Някъде омесихме живота с работата. От това дойде изтощението и желанието за презареждане на батериите.

Еди беше мощна личност, която обсебваше с обичта си. Сигурно и това ме измори. Беше ревнив към другите режисьори, с които работех, а това ме възмущаваше - помниш онова независимо и борбено дете от Русе. Шестнадесет години издържах и накрая се взривих. Стигнах до разрива, до желанието да бъда свободна, да опитам отново, да бъда независима. Бях на 34 г. И си казах: сега ще си бъда господар и ще решавам сама какво правя.

Месец след като се разведох, се омъжих за Игор Куценок

С Игор се познавахме преди това, но и през ум не ми е минавало, че ще станем мъж и жена. Той е психиатър, работеше в Клиниката за наркомани и алкохолици в Суходол. Снимах там една новела, той ни беше консултант. Станахме много добри приятели. Открих, че е изключителна личност.

Силно ме притегли интелектът му, начинът му на общуване, умението да те релаксира, но не с професионална психоанализа, а с мекотата, която излъчваше. Нашият контакт започна от едно чисто приятелство, интелектуално партньорство, което много бързо след развода ми прерасна в сериозна връзка. Скоро след това се появи дъщеря ми Александра. Светлината на моя живот.

В брака ми с Игор открих, че обожавам децата си. Не преувеличавам. Когато пристигна предложението за работа в Америка към моя съпруг, той ми каза: ти трябва да вземеш решението, каквото кажеш, ще се съглася. Защото ти си звезда тук, актриса, която всички познават, и обичаш професията си. Аз също обичам моята и там ще продължа да я работя, но ти може би ще трябва да бъдеш жертвата. Много се изплаших.

Защото вземането на решение е едно от най-отговорните неща. И най-трудните. Може би мисълта, че мога да дам шанс на моите деца, ме накара да кажа да. Макар че го направих, без да осъзнавам какво ме чака.

В апартамента, който Игор беше наел в Сан Диего, имаше диван, подарен от колегите му, малка масичка за кафе и две легла в двете спални

В началото се хранехме на земята в чинии за еднократна употреба. Купихме от магазин втора употреба възглавници, за да не седим направо на мокета. Т.е. започнахме от нулата. Стъпка по стъпка започнахме да обзавеждаме жилището. Имаше мигове на страх, но в същото време екстрената ситуация ми помогна да се опозная и да открия в характера си черти, които не подозирах, че притежавам.

Открих, че освен борбена, съм и крехка, ранима и чувствителна. Дотогава мислех, че съм като ония момчета, дето ги играех в драмсъстава - оперени, пердета, както се казва. Валяк, който се движи само напред, пада, става, обаче има крокодилска кожа и неизчерпаема енергия. Чак в Америка си обясних как в "Скъпа моя, скъпи мой" изиграх една ранима, мека и чувствителна жена. Разбрах, че я нося в себе си.

Че и това съм аз. Благодарна съм на съдбата, защото за да се харесваш, трябва да се познаваш и да харесваш това, което откриваш в себе си. Аз харесвам тази слаба, несигурна Мариана.

По едно време в България се бях изплашила, че започвам да ставам непукистка, че започват да изчезват чувствителните ми рецептори към страданието на другите. Като че ли бях започнала да си изработвам херметически скафандър, особено в годините след 10 ноември.

Да ставам студенокръвна, за да успея да се съхраня. Тогава дойде и стресът, че това не е хубава посока на развитие. Но като отидох в Америка и видях, че съм чувствителна, се успокоих, че не съм загубила доброто същество в себе си. Онова крехко, слабо, симпатично и безпомощно, но когато се наложи и много силно същество в мен.

Моята сила и слабост отново се проявиха в пълна сила миналата година през февруари, когато със сина ми се случи голямо нещастие

Иво беше в България, но го изтеглих при нас, защото ми беше мъчно и не можах да издържа. Той първо малко учи, после реши да поработи в строителството, за да си събере пари. Един ден по време на работа падна от много високо и целият се натроши. Три месеца беше в болница, премина през няколко операции. Тогава видях какви неподозирани сили крие човекът.

Ето какъв беше в продължение на месец моят ден: ставах, пазарувах, приготвях храната за дома, оправях жилището, завеждах Александра на училище, след това пътувах два часа всеки божи ден до Лос Анжелис в болницата при сина ми. Носех му най-вкусните неща, хранех го, извеждах го с инвалидната количка на разходка.

Непрекъснато го мотивирах за живот, разказвах му смешни, интересни неща, забавлявах го. После в силно натоварен трафик, сама в колата, отново пътувах два часа до Сан Диего. Прибирах Александра от училище, посрещах Игор от работа и вечер отивах да уча студентите в часовете си по актьорско майсторство. Летях. За мен нямаше преграда. Можех да преора земята, за да помагам на сина си. Бях много силна.

Сега Иво е по-добре. Лявата му ръка е още извън строя, лекарите се борят да възстановят движенията. Предстоят му и още операции. Има си да страда, но нищо не е случайно. Това е изпитание за неговия дух, може би и за духа на семейството.

Но важното е, че е жив, не е парализиран, не е в кома, няма и увреждания на мозъка. От житейския си опит и от книгите научих, че всичко, което ни се случва, е, за да ни кали и да ни направи по-силни. Ако си мислим: защо на мен, стига вече и т.н., ще дойде и следващото лошо, ние просто го викаме.

Затова напоследък все повече се възпитавам да не допускам лоши и мрачни мисли, мисли на завист, на омраза, на отчаяние, за превъзходство над другите. Защото мисълта има сила и енергия, която се връща обратно към този, който е позволил да мине през главата му.

Не знам, ако ми се беше случило в България, дали щях да бъда толкова позитивна. В Америка се научих да гледам от добрата страна на всичко, дори на най-лошото. Ние носим в себе си огромни сили. Разбрах, че когато сме мотивирани, можем да ги отключим и да ги използваме.

От две години живеем в къща с басейн

Оказа се, че не съм фенка на басейните. Това също го разбрах в Америка. По-рано страшно обичах да плувам и в морето, и в реката, изобщо където и да е. Какво стана с мен, не знам. В този басейн, в който дъщеря ми обожава да плува, Игор ползва редовно, както и гости и приятели, аз влязох един път. Имаме си и куче с театрално име Жулиета - да ми напомня за моя любима роля от "Ромео и Жулиета" във Военния театър с партньор Иван Иванов.

Всеки ще каже, че сме постигнали американската мечта. Донякъде е така и не е така. Защото животът в Америка е живот назаем. Тази къща всъщност не е наша, а на банката, от която взехме огромен заем и сега трябва да го изплащаме 30 години. Това не значи, че сме взели окончателно решение да останем да живеем постоянно в Америка. Защото можем да продадем къщата и да се върнем.

Къщата ми е един нормален дом в тих и прекрасен квартал за средната класа. Много се бях впечатлила, когато за първи път излязох да се разходя покрай океана в Сан Диего и видях една кола със свален гюрук и ключове на таблото. Направо изпаднах в шок. Казах си: господи, това не е възможно. Тези хора не се ли страхуват, че красивата им и скъпа кола ще изчезне. А сега и аз често си забравям колата отключена.

Или пък гаражната врата отворена по цял ден - ходя, пазарувам, нещо друго ми щуква в главата, заминавам с колата на следващото място, връщам се примерно след 4-5 часа. И тогава виждам как цялата ми къща като че ли вика: елате, елате. Е, не е желателно да предизвикваш съдбата, но когато полицията е желязна и те пази реално, тогава може да ти се случи подобно нещо.

Къщата ни е с четири спални, хол, трапезария и кухня. Пожелах да не катеря стълби и избрахме дом на един етаж. Не тръгнахме към ултра модерно обзавеждане. Обичам дървото. Имаме голям, широк дървен плот, около който се събираме вечер. Плотът дели трапезарията от хола. Направихме си по прозорците на кухнята много красиви орнаменти от дърво и желязо, които да ми напомнят за копривщенските къщи.

Т.е. това, което съм харесвала в красивите наши планински градчета, се опитах да си го пренеса в Америка. По стените ми висят картините на моите приятели художници, които толкова много харесвам и обичам. Ето и този път си тръгвам с две картини. Така че моята къща носи белезите на българското.

Обичаме купоните, посрещаме много приятели - американци, две руски семейства, но основно българи. Защото нашата душевност е различна от американската. По различен начин се веселим, на различни неща се смеем, различни са ни традициите и празниците. Имаме страшно много български приятели.

Мечтая, когато създам школа по изкуствата, в почивните дни тя да работи като българско училище за нашите деца. Защото те разбират езика ни, но не могат да го пишат и да го четат. И когато се съберем на парти например, родителите говорят на български, а децата - на английски.

Мечтая още си да имаме и българско лоби в американския парламент, както имат другите общности, живеещи в САЩ. И то да лобира за страната, от която са му корените. Мисля си, че един ден и това ще се сбъдне.
в "мъжки времена"
в "бъди благословена"
в "почти любовна исттория"
в "ромео и жулиета" в театъра на армията
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР