Седя си аз спокойна и вярвам, че Людмила Филипова работи над поредния си роман. След като се наскита по Антарктика и представи книгата си за тази експедиция, потъна в тишината на тежкия физически труд, какъвто е писането. Оказа се обаче, че в русата й глава се е оформила нова идея, нещо повече – тя вече я е превърнала в реалност. От септември Люси е не точно студентка, а започва магистърска програма в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Във факултета по физика. С намерението да стане доктор по астрофизика. И просто няма никакъв начин да не попитам писателката – чието развитие следя от началото на творческата й кариера не само четейки романите й, но и с периодични нахлувания в личния й живот, – защо.

Спретваме се на обяд, защото Люси така цени времето си, че винаги съчетава поне две в едно, в случая хапване с интервю. Първото, което забелязвам, е, че деликатните й ръце са с нов релеф, а дланите й – покрити с мазоли. Иначе си е все такава прозрачно бяла блондинка, деликатна и се извинява, задето е дошла на срещата ни без грим. Не съвсем де, имала е време да мацне гланц на устните и да завърти една спирала на миглите си. Лаская се от признанието й, че тя с журналисти не говори, само в писмена форма дава интервюта, а с мен се чувства сигурна, когато споделя дори и неща от личния си живот. Днес обаче ще го оставим настрана, тъй като по-важно ми е да разбера какво я е пришпорило да се хване с наука, възможно най-трудната – астрофизика.

Люси поръчва копривена супа и ме предупреждава, че си е подготвила кратко експозе по темата. Така че нека първо да започне тя, пък въпросите след това. Ето така започва разговорът ни.

Още от началото на кариерата ми, а така и в живота се научих, че с постоянство, всеотдайност и креативност можеш да постигнеш много. Поне с мен се получаваше. Имало е обаче нещо доста тънко, но съществено, което ми е убягвало дълги години. Приемала съм света, в който живея, да ме формира. А това се случва и с повечето хора. Да, пак имаме избор, но насочван от параметрите, тенденциите и нуждите на света, в който живеем. И така, и аз, вместо да сбъдна себе си, сбъднах това, което се очакваше от мен. Например, вместо да следвам точна наука, станах икономист. Да, бяха трудни години, в които издържах семейството си именно с доста добра заплата от корпоративния свят. Завърших отлично, много компании се бореха за мен, имах отлични възможности, реализирах проект след проект, но никога не се почувствах доволна от това, което правя. И тогава спортувах, но някакви модерни спортове, без да питам сама себе си какво всъщност искам. Имала съм хобита, социален живот, но отново обособени от тенденциите на света, в който живея. И все съм чувствала, че нещо не е съвсем наред. Малко по малко пораснах и започнах да усещам тази тънка разлика – че можеш успешно да се нагаждаш към света, но истината е, че можеш и ти сам да го прекрояваш по себе си. Така, година след година, започнах да сбъдвам собственото си аз – без да слушам крещящите гласове от света, които настояваха, че не се прави така, че няма смисъл, че е трудно, безумно, че е опасно, че не е доходно, че е късно и т.н. Просто или оставяш света да те формира, или решаваш ти да сътвориш своя.

Първото голямо нещо, което промених, бе, че реших от доходния корпоративен свят да вляза в писането. Не, не се наричам писател, а по-скоро дистрибутор на информация, знания, идеи и послания, за които смятам, че е нужно да достигнат до хората. Избрах книгата като медиа, защото е силна и трайно оставаща форма. Изучавам подробно проблеми и теми и ги вплитам в сюжети, които да влекат читателя. Когато започнах, всички ми обясняваха как от това не може да се живее, колко е трудно, ти ли точно, една блондинка, какво знаеш за писането... Да, захванах се, без да съм се занимавала с това или да съм се учила специално. Но вече вярвах, че целите се постигат с упоритост, мотивация и всеотдайност. Учех се всеки ден, обмислях всяка идея, сюжет, линия, тема, детайл, дотогава, докато не приемех, че съм достигнала предела си. И стана така, че повечето ми книги станаха бестселъри, книги на годината, превеждани са по цял свят, филмирани. Ето че се получи. Днес живея от труд, смятан доскоро за безперспективен. След това реших да се отдам на откривателство – пътешествах из цял свят, следвайки темите на книгите си, стигнах чак до Антарктика, и то два пъти. Въпреки че всички около мен ми обясняваха колко било страшно, опасно, трудно, особено за жена. Да, така е. Но когато знаеш какво правиш, когато изпипаш и обмислиш всяка стъпка, когато си подготвен за всеки детайл, всичко на тази Земя се получава. За другите планети още не знам. Така дойде време да сбъдна и друга дълго таена страст – скалното катерене.