Ким Пук се появява в копринена рокля в бледорозово, синьо и лилаво, с далекоизточно вдъхновение и апликации на бели цветя. Милата усмивка не слиза от лицето й, а плавните й жестове излъчват спокойствие.

Не бихте я разпознали, ако зад нея не стои една от най-известните снимки на ХХ в. Да, тя е 9-годишното виетнамско момиченце, което през 1972 г. плаче и тича голо, обгорено от напалм. От онзи ден са минали 35 години. Фотографът Ник Уд прави снимката, след това сваля камерата и занася Ким в болницата. Там му казват, че детето със сигурност няма да оживее. На другия ден снимката обикаля света и променя живота на малката Ким завинаги. На следващата година фотосът безапелационно печели наградата "Пулицър". А Ким Пук не само че оживява, но превръща личната си история в пример.

Ким остава в болницата 14 месеца и претърпява множество операции. Тогава решава, че един ден ще бъде лекар. През 1982 г. е студентка по медицина в университета в Сайгон. После получава стипендия да учи в Куба. Там се влюбва в свой виетнамски състудент, женят се и изкарват меден месец в Москва. Никога не се връщат в Куба - използват кацането на самолета в Канада, за да избягат. През 1996 г. официално е поканена в Щатите, където прощава публично на пилота, който хвърля бомбата над селото й. Година по-късно Ким е избрана за посланичка на добра воля на ЮНЕСКО. Същата година създава и фондацията си, която помага на децата, страдащи във военни конфликти по света. Ким сътрудничи и на проекта „Да пренапишем бъдещето" на организацията Save the Children, на която гостува в Мадрид.

Какво си спомняте от деня на снимката преди 35 години?

В мен е останала запечатана миризмата на огън. Също усещането, че няма никаква надежда. Страхът, който ме е завладял. Дрехите ми просто се стопиха и видях огъня по тялото си. Лявата ми ръка гореше, опитах се да я загася с дясната, на която също ми останаха дълбоки белези. За радост огънят не достигна краката ми и можех да тичам. В един момент бях напълно изтощена. Един от войниците ми даде малко вода. Плачех от болка и ужас. По едно време ме заляха с вода, тогава нямах никаква представа какво се беше случило, доста по-късно разбрах от фотографа. Имах 65 процента изгаряния по кожата.

А как се чувствате днес?

Още изпитвам силни болки, най-вече в гърба и ръцете. Имам и много белези. Психологически обаче се чувствам добре. Сега вече мога с радост да заявя - сърцето ми е изчистено! Приех случилото се. Научих се да прощавам.

Какви са отношенията ви с фотографа?

Още преди да спечели каквато и да било награда, той вече беше спечелил сърцето ми в мига, в който свали камерата, за да ме занесе в болницата. Той ми спаси живота. Оттогава му викам „чичо Уд", той е част от семейството ми. Говорим по телефона всяка седмица. Живее в Лос Анжелис.

Какъв беше животът ви преди войната?

Бях много щастлива, не спирах да се смея. Ходех на училище с колело. Майка ми притежаваше известен ресторант. Имахме хубава къща с голям двор, много плодни дървета и животни. Чувствах се обичана. Преди войната никога не съм изпитвала страх. Запознах се с него в деня, в който войниците започнаха да блъскат по вратата. Бях на възрастта, на която е сега синът ми. Изведнъж самолетите започнаха да летят над нас. Някой реши, че най-сигурното място ще е местната пагода, но много години по-късно, при едно пътуване в Щатите, разбрах, че заповедта е била да бомбардират точно нея. Аз видях как избухват четири бомби и как огънят вилнее навсякъде. След войната загубихме всичко. Един ден имаш всичко, а на следващия нямаш нищо. Но имахме късмет като семейство, защото останахме сплотени.

Оживявате въпреки прогнозите на лекарите.

Напалмът е като да подпалят бензин под кожата ти. Генерира темпуратура между 800 и 1200 градуса. Когато родителите ми ме открили в болницата три дни по-късно, съм била в безсъзнание, отделена от другите. Оставили ме сама в една стая, за да умра. И тогава дойде чудото - един лекар ме изпрати в специализирана клиника за изгаряния. Не ми се говори много за страданието. Когато медицинските сестри ми изрязваха парчетата изгоряла кожа, губех съзнание от болката. Претърпях 17 операции и на няколко пъти съм била на косъм от смъртта. Цялото ми семейство беше до мен. Редуваха се по цял ден, за да ме масажират. Потупваха тялото ми, за да накарат кръвта да циркулира. С години любимото ми място беше душът. И днес просто обожавам да се къпя.

Какво стана след като напуснахте болницата?

Исках да нося блузи с къс ръкав като другите, но не можех. И днес едната ми ръка е прекрасна, но другата е покрита с белези. Не преставах да се питам защо точно на мен ми се е случило нещо такова. Мислех си, че никога няма да си намеря гадже, че няма да се омъжа и няма да имам деца. Сега имам прекрасен съпруг и двама чудесни синове - Томас е на 3 години, а Стивън на 9. През деня трябваше да правя много упражнения. Аз се опъвах, защото много ме болеше. Майка ми казваше: „Не плачи! Ако не искаш да останеш инвалид, трябва да го направиш." Успя да ме убеди и днес съм й толкова благодарна и толкова много я обичам! Обожавах да ходя на училище и ми беше много тежко, че не съм с приятелите и учителите си. За мен един нормален живот означаваше да ходя на училище, а не можех. След като напуснах болницата, голямата ми мечта беше да стана лекарка. Нищо не можеше да ме спре. Учех и взимах две години за една.

По ирония на съдбата тази ваша мечта не се оказва лесна въпреки усилията ви.

Когато бях на 19 г., виетнамското правителство реши да ме издири, за да ме превърне в символ на войната. Военните ме вадеха от лекции, за да давам интервюта за чуждестранната преса. Аз исках единствено да ме оставят на мира, но не ми обръщаха никакво внимание. Нямах никакви политически интереси, исках само спокойствие. Но тогава не бяхме свободни да взимаме решенията си сами. Успях да се запозная с министър-председателя и да го убедя да ме изпрати в някоя страна да уча медицина. Той уреди да замина за Куба. Озовах се в страна с непознат език, но реших да се напъна, да го науча, да имам добро образование. И го постигнах. После през годините станах дори доктор хонорис кауза на три университета в Канада и Австралия. Така че спокойно може да ми казвате „д-р Ким". (Смях.)

Прощавате на пилота на самолета, който пуска бомбата.

Много години по-късно, в Щатите, Джон Плъмер се приближи до мен целият облян в сълзи и започна да ме пита отчаяно: „Прощаваш ли ми, прощаваш ли ми?" Аз вече си бях научила урока, не изпитвах към него никаква омраза. Казах му: „Да, прощавам ти!" и двамата започнахме да плачем. Радвах се много на тази възможност да му простя, защото знаех, че той също страда за това, което е направил. Когато замениш яростта и омразата с прошка, се чувстваш като на небето.

Тази снимка променя живота ви завинаги.

Последният урок, един от най-трудните, беше да взема контрола над тази снимка. Когато се озовах в Торонто, исках да я скрия. Всичко наоколо беше ново - климатът, метрото, езикът. Исках да започна наново. Докато един ден един фотограф ме откри на улицата. И изведнъж отново бях във всички вестници по света. За пореден път се появяваше тази снимка, която не ме оставяше на мира. Бях разярена, толкова години тя контролираше живота ми. Жертва отново и отново! Тогава обаче се случи нещо магическо. Хрумна ми - добре тогава, щом не мога да избягам от снимката, ще работя заедно с нея. Възприех я като един могъщ подарък, част от плановете на Господ за мен. Сега пътувам по цял свят заедно със снимката. Обаждам се на майка ми и й казвам: „Мамо, твоето малко момиче вече не тича, а лети." Запознах се с крале и кралици, премиери и президенти, пет минути си говорих дори с английската кралица, стори ми се много готина! (Смях.) Вече гледам на снимката по друг начин - онова момиче не плаче от страх, плаче в името на мира. И ме радва да си мисля, че една снимка може да промени света.