Мога всичко - добро и зло.

Дори да пържа картофи.

Да спя в ергенското ти легло.

Или да драсна две строфи.

Боже, как тази, която ме посреща в апартамента си, няма нищо общо с онази неистова валкирия от представите ми, изграждани стих по стих!

Ти си моят единствен, разбира се.

Само че - кой поред?

Първият беше размирник-немирник.

Вторият - сбъркан поет.

Третият... Още дъхът ми секва като си спомня как

даже улиците в града проклеха измисления ни брак...

Къде е поезията, Маргарита? Къде са принцовете, на опашка пред чертозите ти? Къде е чашата, от която отпиваш амброзия или отрова? Ти си все така хубава, макар че с мъка се изправяш и ходиш. Макар че край нас щъка внукът ти и вървят едни пораснали деца.

Откъде да започна? От там, откъдето съдбата ти се преобърна ли?

Добре, става въпрос за един стих „Есен" във в. „Пулс" преди много години, в който с акростих (първите букви на всеки следващ ред - б.а.) бе изписано „Долу Тодор Живков". Приписаха го на теб тогава и спряха да те публикуват. Но ти не спря да пишеш, нали? Все по-силно и все по-ярко. Затова, когато клеймото се изрони от името ти, заваляха стихосбирки - до юбилейната „Бермудски триъгълник" миналата година, когато навърши 50. И май точно тогава се разрази нов скандал около теб - някаква текстописка използвала твои стихове за песни на Ивана, че и спечелила награда за тях. Ти едва ли си подозирала, че това ще повиши интереса не към нея, а към теб. И ще послужи за повод да си припомним, че Васил Найденов пее „Болката отляво" от теб, че Богдана Карадочева пее „Иване, Иване" от теб, че Тони Димитрова и Кичка Бодурова, Михаил Белчев и Йорданка Христова изтръгват сърцата ни с твои стихове.

Разкажи ми своята приказка, Маргарита! Дори и в нея да го няма Майстора...

Моята приказка без Майстора е невъзможна. Аз съм Маргарита, трябва задължително да има Майстор, за да си намери в мое лице майстора. Тя, приказката, започва от бул. „Христо Ботев" в София, от един стар апартамент над кръчмата „Странджата", после „Сините камъни", не зная сега как се казва. Или ако искаш, започва и така:

Орисия ли, карма ли - февруарският мраз

В този ден бил раздиран от рев на момчета.

В три следобед обаче съм се пръкнала аз -

барабар Петкова с мъжете.

Ти в астрологията вярваш ли и за каква се смяташ, бидейки родена на гранична дата - 21 февруари?

О, аз съм изчела всичко от Линда Гудман, която смята, че няма гранични зодии. Но макар много да ми се иска да съм само Риби, има у мен и нещо водолейско - животът ми е все празник и купон.

Значи си щастлива жена.

Да, смятам се за целуната от съдбата. Хубавото в живота ми е повече от лошото. Битовизмът не е успял да ме смаже, здравословните проблеми също. Аз умея да съм щастлива от най-малкото, а дори и големи неприятности не ме правят нещастна. Всяка една злонамереност ми дава повече хъс и сила да я надделея.

Кога разбра, че си красива?

Винаги съм го знаела. Имам идиотска паразитна памет, смеят ми се приятели, че първият ми спомен е от думите „честито момиче!". Та ходехме едно време на градска баня и аз, съвсем мъничко детенце още, като се погледнах там в едно голямо огледало гола, и казах „О, колко съм хубава!" Винаги съм се харесвала ужасно, но по-важното беше, че и другите ме харесваха. Имах си гадже още на 5 години, едно момченце от съседния двор, което ме харесваше повече от Сийчето, която имаше естествено руса коса. И сега един колега, поет от моя кръг, предупреждава мъжете: „Пазете се от нея! Като светне зелените светофари, ще ви отнесе като куцо пиле домат". Аз и без това съм си куцичка...

 

Защо казваш, че на 24 години си спряла да остаряваш?

Ами защото спрях. Тогава преживях най-голямата си любов. Какво говоря, тя всяка любов е голяма, няма малки! И от тогава насам се чувствам все на 24 - с оня акъл, с ония остри възприятия. Сега не мога да тръгна с коса, вързана на две опашки, по улиците, някак си самата аз не го приемам. Но в главата си съм с опашките и сандалите на бос крак.

Кога роди първото си дете?

На 26, първо исках да си взема хляба в ръцете, после да мисля за семейство и деца. След това ги раждах през четири години, на всяко световно по футбол. Първото, на което не бях бременна и не родих, бе през 1994 и тогава станахме четвърти в света.

Защо спря на три?

И трите ги раждах със секцио по медицински показания. Сега съм инвалид с коксартроза и тежка двустранна луксация, каквато имам по рождение. Най-напред заради нея лекарите ми казаха, че трудно ще нося и раждам деца, и от тях да мине, ми разрешиха да имам поне едно. А аз като се засилих... Бих имала и още, но на третия път съвсем се сдухах и въпреки че знаех, че повече няма да мога да припкам, родих и трето.

И не съжаляваш, нали?

За нищо не съжалявам. Да се щадя? За кога? Не обичам да ходя по лекари, да вземам лекарства. Винаги съм била небрежна към здравето си и когато ми казваха да се щадя, не вярвах, че наистина няма да мога да си вържа обувките. Ако не бях пушила, пила, обичала, като Майкъл Джексън ли трябваше да живея, в барокамера? И сега ми харесва да пуша и да пия кафе. Виж, с алкохола съм на Вие, но е имало време, в което не съм му прощавала. Винаги съм смятала, че ако ям само сурови неща и не пуша и не пия, може да ми падне някоя керемида на главата и да ме остави на място. Зная, че писаното на глава на камък не отива.

Хороскопа четеш ли си?

От всичките си избирам най-хубавия и на него вярвам. Аз съм от хората, които като знаят, че има магнитни бури, им става лошо. Като не знаят, се чувстват прекрасно. Важното е, че от 1985 г. зная как ще умра.

И аз знам, прочетох го в твое стихотворение:

Ще бъде непременно привечер -

Последната за август,

Часът ще бъде осем примерно,

Минутите - и двайсет.

...

Ще прогори с искра покривката

Цигарата угаснала.

Косите ми ще легнат тихо

На листа върху масата.

Да, не зная защо го написах, но винаги като мине последният ден на август, съм сигурна, че имам още една година.

Още една година, за да те обичат всичките мъже, на които си благодарна... Още една година, за да си влюбена...

Аз съм непрекъснато влюбена, няма момент, в който да не съм. Обратното би означавало да не живея. И всяка любов е най-голямата, докато свърши. Може да не консумирам любовта, но това не значи, че не я преживявам. И най-вярната жена или мъж са пожелавали друг, но дали са си позволявали да го притежават, е друг въпрос. Непостоянството е заложено в човешката природа, но втората сигнална система понякога ни задължава да сме по-малко полигамни. Не може цял живот да ходиш с едни и същи обувки - и краката ти растат, и обувките остаряват и се късат. Сърцето си има свои закони. Като трепне, няма постоянство.

Говори ми още за любовта без консумация, говори ми!

Любовта е любов, независимо дали е с, или без консумация, колкото и грозна да е тази дума. Но при всички случаи тя е еднакво силна и няма значение дали ще имаш връзка с всички компоненти от духовното до плътското, или просто ще я носиш в себе си, в сърцето си, в главата си, без да се стига до тези скучни движения. Защото понякога точно те могат да развалят една любов. Жените по принцип правят секс с главата си. Просто защото имат само една и самата природа ги е запазила от възможността да мислят с неподходящата. Така че сексът за една нощ си е секс без общуване на втория етаж.

Как си разбрала от всички тези мъже, на които благодариш, че са те обичали? Как ти го показват или казват?

То се разбира. Или имаш сетива за това, или нямаш. Понякога не са важни външните жестове, макар аз да обичам да си хвърлят пред мен плащовете, за да не стъпя в локвата. Това са магии, за които няма рецепти и ръководства написани.

Добре де, как е издържал бракът ти с Радослав Мачев толкова години? Колко пъти си си събирала багажа?

О, аз багажа си го събирам в главата всяка седмица! Но ако реша да си тръгна, го правя без багаж. За мен обаче е адски удобно да съм омъжена, защото в момента, в който съм сама, веднага пак ще се омъжа - за да съм в центъра на вниманието, с бяла рокля... С Радо се взехме, аз го взех, не той мене и така е по принцип с жените и мъжете, от немай къде. Живеехме заедно, всички знаеха, че към женитба вървят нещата, бях му дала дума да се омъжа за него. Макар че, когато трябваше да подпиша в гражданското, държавната химикалка отказа, та Радо ми даде своята.

След няколко дни се оказа, че свидетелството ни за граждански брак е невалидно, защото не е подпечатано. Така че ако бях свръхсуеверна, щях да намеря знаци на съдбата и да не живея с този мъж вече 23 години. Толкова сме различни с него - той може да избухне и да се развика, а само след 10 минути да му мине и да пита дали му се сърдя. Аз не мога така, имам си поезията и други неща извън тази къща. Не изгубих себе си в брака, не станах придатък на мъжа си - не нося неговата фамилия, Петкова си е бащиното ми име, печатам с него от студентски години и е най-скъпото за мен. Може да имам милион мъже, но баща ми е един. И на вратата на спалнята Мачев е сложил табелка „Маргарита Петкова - поетеса".

Той се дразни, че често се обръщат към него с „г-н Петков". Мъжът ми има драма, че той е мой придатък...

А има ли още бурни страсти зад вратата на тази спалня?

Не, в семейния живот няма бурни страсти, особено след като се появят деца. В разгара на секса бебето започва да реве - трябва да станеш и после какво, ще продължиш може би... Децата те карат да се самолишиш от живота, който си водил, да загърбиш бурните страсти. Може би затова човек не трябва да се жени за големите си любови.

Коя е твоята неприкосновена територия в брака?

Тефтерите и химикалките. Никой не може да ми държи сметка за това какво пиша, къде публикувам, кои са приятелите ми, какво получавам, какво имам в чантата и какво пише в писмата ми.

Мъжът ти ревнува ли те?

Да, не го разбирам, защото самата аз не съм ревнива. Просто с мен да се живее е и лесно, и трудно, той е избрал трудния начин. Винаги може да си намери по-млади, по-красиви, но такава като мен, втора Маргарита Петкова, няма. Може и да съм по-глупава, но съм си аз. Не е въпрос на висока самооценка това, че не съм ревнива, а по-скоро на идентификация.

Ти всичко ли, което си написала, си го преживяла, извинявай за тъпия въпрос?

Поезията не е автобиография, а приписки към нея. Не е точно животопис, но всичко е минало през сърцето. И нещастието винаги е било по-силното вдъхновение. Когато съм щастлива, просто си живея живота на пълни обороти, нямам време да пиша.

А как се получават песните по твои текстове?

Взема Богдана Карадочева, с която сме много близки приятелки от много години, някое мое стихотворение, Стефан Димитров й пише музиката и готово.

Какво се случи, когато се оказа, че за песни на Ивана леко са преработили твои стихове?

Това не са леко преработени, а по-скоро осакатени стихове, но не дотам, защото започнаха да ми звънят приятели и познати и да питат откога работя за попфолка. Тогава разбрах, че някаква текстописка е предложила мои леко преправени стихотворения за текстове на песни, че и награда е спечелила за тях. Ама не била чела мои стихосбирки! Сякаш е много трудно да ги види в интернет.

Ама карай, харесва се и се краде нещо, което е хубаво. Ивана също бе притеснена от случилото се, дойде да поговорим. Казах й, че тя няма пръст в тая работа, никой не е длъжен да ме чете.

Би ли работила за попфолка?

Този маниер на работа, който те предлагат, не ме устройва. Те ти дават музиката и по нея трябва да направиш текст. Да работя по този начин означава да нарушавам ритъма на дъха си, не мога.

Никога ли не си го правила?

Е, правила съм го. Например „Болката отляво", която изпълнява Васил Найденов, стана за три часа по телефона, но то беше някакво дуенде, рядко се получава. И с Богдана и Стефан, но там е по-различно. Тя ми се обажда и казва: ей такава песен ми се пее. И сядам да пиша, а Стефан се заема с музиката, той ми усеща паузите на стихотворенията. Писането на поезия е като вдигане на тежести, защото си сам с листа, докато писането специално на текст за песен е като да речем баскетбол, колективен спорт.

Не си ли опитвала да пишеш проза?

Имам започнати и недовършени прози, но мързелива съм и не мога дълго да се занимавам с едно и също нещо. Последната има заглавие „Съпрузи, любовници и други", но няма продължение. Настроението ми се запазва за време, достатъчно за едно стихотворение. А иначе в главата ми тече роман, дълъг филм, но тъй като мисълта ми е по-бърза от ръката, не мога да записвам.

Защо не пробваш да записваш мислите си на диктофон?

Първо да ти кажа, че Иван Динков смяташе прозата за въпрос на биография, аз очевидно трябва да трупам още. А другото, което се сещам, е един спомен от моя среща с Елисавета Багряна. Тя се оплакваше, че Съюзът на писателите й осигурява секретарка през деня, а вдъхновението я спохождало нощем и тя не можела да записва, беше вече на преклонни години. Тогава я попитаха защо не използва диктофон. А тя обясни, че не може да се оправя с техниката, но не е лошо да й дадат и един млад техник към диктофона за през нощта. Аз бях на 27 години тогава, но за пръв път се почувствах по-възрастна като женственост.

Как определяш понятието женственост?

Като нещо, което носиш у себе си, някаква своеобразна виталност. А външният й израз не е нито силиконът, нито парцалът в едната ръка и черпакът в другата. Това според мен е най-сигурният начин да накараш един мъж да тръгне по чуждо без каквито и да било угризения. От мене мъж не си е тръгвал, напротив, все още се редят на опашка пред прага на сърцето ми.