Престъпление от страст

„Лошият вкус рано или късно води до престъпление“, казва Шерлок Холмс на доктор Уотсън

Ирис Крилатска 30 юни 2011

„Лошият вкус рано или късно води до престъпление“, казва Шерлок Холмс на доктор Уотсън. После става ясно, че това е някаква френска поговорка. А още по-после разбирам колко е вярна тя.



Лош вкус при всички положения не означава просто да носиш тигрови шарки с дебели златни ланци в 11 часа предобед. Това може да ти отива, може и да не ти отива. И ако не ти отива, това вече е лош вкус, защото означава, че не се познаваш и прецакваш себе си. Тези неща си мислех аз една сутрин. Една специална сутрин.
Бях си приготвила специалната бойна закуска - кърначета алангле на скара и тройно, силно и сладко кафе. Преди години открих, че тази закуска ми дава някаква свирепост, с която по-лесно ми се получават нещата в суровата действителност, отвъд, както се казва, сигурните стени на дома. И винаги когато ми предстои нещо много, ама много важно, си приготвям тази закуска.
Много важното нещо, което ми предстоеше този ден, бе отмъщение. Любовно отмъщение. Планът бе да правя каквото правя докъм 6 часа, а после да ходя на един рожден ден да се целувам с някого. Поне. Защо съм се нахъсила толкова, че дори опрях до бойната закуска? Всичко започна с едно парти преди седмица, на което направих грешката да отида с лещи. И видях неща, от които ми настръхнаха косите.
Имам сериозно късогледство (диоптър -4,75) още от осми клас. Казаха ми обаче да не нося очилата през цялото време, а само когато чета или гледам телевизия - за да не ми станат мързеливи очите. И така вече 20 години, когато не чета или не гледам филми, си плувам в една блажена мъгла и нищичко не виждам. Не мога обаче да ходя непрекъснато с очила, просто не се харесвам. Истината е, че очилата изглеждат шик само на много слаби жени, не знам защо. Та един ден установих, че искам мъглата най-после да се вдигне и че тъй като не виждам много неща, си въобразявам други такива. И реших да спра с този кошмар и да си сложа лещи. На първия купон, на който отидох така, видях всичко, не спах цяла нощ и още на другия ден си свалих лещите с ясното съзнание, че никога повече няма да ги сложа. Не искам да виждам нищо. Но най-вече не искам да виждам как онзи, който довчера ми падаше в краката, целуваше ми ръцете и ми казваше какво ли не, сега се целува на терасата под звездите в сянката на фикуса (забелязала съм, че дори в най-драматичните ситуации има по нещо смешничко) с някаква друга. Някаква-никаква.

Трябва да кажа, че през живота си не съм отмъщавала на никого за нищо. А е имало желаещи, не е като да не е. Но или отношенията не са били достатъчно страстни, че да пожелая отмъщение, или съм осъзнавала, че по някакъв начин вината е в мен. Аз съм била тази, която халюцинира падащи звезди и си пожелава нещо. Никой никакви звезди не ми е свалял и никой нищо не ми е обещавал. Просто съм била малка, неопитна, наивна, невинна, току-що излюпена. На кого и за какво да отмъщавам в такъв случай... Сега обаче нещата са различни. Вече не съм наивна, невинна и така нататък, искам кръв!
Просто не мога да си представя, че е възможно някой да ти сваля не звезди, а цели съзвездия  и в следващия момент да прави същото с някой друг. Каквото и да ми разправят, не е честно! Така че след като видях със собствените си лещи сценката под фикуса, реших, че трябва да отмъстя. И аз така ще се целувам с някой друг под звезди и фикуси. Трябва да сме квит. Някои хора просто имат нужда да им отмъщаваш. Харесва им, възбуждат се дори, това е тяхната игра. Е, добре тогава.
Как се отмъщава? Значи най-напред трябва да се настроиш, че ще ти се наложи да правиш някакви неща не с този, с когото искаш, а с друг. И така всъщност още на първата крачка прецакваш себе си. След това трябва така да режисираш представлението, че най-важният зрител - този, на когото отмъщаваш, - да го проследи от начало до край и да му стане гадно. Добре, ще се справя някак.
Денят до 6 минава някак, а после отивам на въпросния рожден ден, на който му е писано да се превърне в арена на моето отмъщение. Още с влизането съзирам някъде там в мъглата инструмента на отмъщението (единия от двамата, за които си мисля, че ще се навият да дойдат с мен под фикуса) и някаквата-никаква (о, боже, тя си е направила прическа!). Главният зрител на предстоящия спектакъл още не е дошъл. Пия текила и после още една. Ах, ето го. Дори не го виждам, усещам, че е влязъл. Обръщам се. Да, от мъглата на моето късогледство като самотен герой изплува Той. Поглеждам някаквата-никаква - нея тази вечер и слепият ще я види, защото прическата й сякаш е правена по макета на Операта в Сидни - коси стърчат навсякъде и под всякакви форми. Тя затова не смее да мръдне - а е мръднала, а нещо е паднало. Обръщам им гръб и пия трета текила. След малко сапунката продължава - Той я довежда, ама много внимателно, сигурно заради косата, до една маса. Сядат и си говорят. Масата се намира точно срещу мен. Дразни ме. Защо не седнаха извън обсега на зрителното ми поле, а? Леле, как ме дразни. Отивам да си взема инструмента.
Обръщам се и... Господ ме спасява за пореден път. С инструмента на моето отмъщение се оказваме нос в нос и дъх в дъх. И двамата сме пили текила, ясно е, а и той носи още две. Идва ми да се хвърля на врата му, да го целувам и да му разрошвам косите до сутринта, защото не се наложи да обикалям около него и „да го впримчвам в мрежите си“. Ето го пред мен, от плът и кръв, с две текили и вече премрежен поглед. Обръщам се, за да си взема цигарите, и виждам, че сценката е фиксирана от когото трябва. „Хайде да седнем някъде - казвам. - Краката ме заболяха.“ И отиваме да седнем на по-скришно място. Да не виждаш е също толкова дразнещо, колкото и да виждаш - разсъждавам аз от гледна точка на обекта на отмъщението ми. 15 минути по-късно, през което време си говорим за 3D технологии (по-точно говори той, а аз свеждам очи разбиращо, а после ги притварям още по-разбиращо и след това ги впивам в неговите, за да разбере, че съм напълно наясно с всички технологии), човекът, заради когото разигравам този 3D спектакъл, идва да иска огънче. От нашата маса точно. Мина през десет, за да поиска точно от нас. Ха, колко лесно било! Връща ми огънчето. „Внимавай да не се изгориш - казва. - Много е силен пламъкът.“ Гледай си работата! Ти внимавай! Да не увисне скалпът ти на купола на Операта в Сидни!
После стана страшно. Око за око, зъб за зъб, танц (с друг) за танц (с друга), целувка по бузата (на друг) за целувка по косата (на друга). Край на текилите. Уиски! Операта в Сидни падна първа. После и моята коса се освободи от пяната и клюмна кошмарно. Очни линии се размазаха. Кървави червила по яките. Ръце под полите, ръце под ризите. Зачервени лица, невиждащи погледи. Някой в нашата двойка получава ерекция, обаче сме толкова плътно притиснати, че не знам аз ли съм или той. Целуваме се. Няма фикус, но планът е изпълнен все пак. Пет секунди по-късно онези двамата изчезват от дансинга. Скоро някой ще трябва да изнесе труповете.
В един момент усещам как в стомаха ми се надига цунами от алкохол, а земята под краката ми се тресе - поне 9 по Рихтер. „Извинявай, отивам до тоалетната.“ Ще припадна.

Мия се с ледена вода и, както повелява клишето, се гледам около 15 минути в огледалото. Очите ми са кръвясали от цигари, от адреналин, от хъс. Това не съм аз. И всеки, който ме кара да не съм аз, не ме заслужава. Отново си подлагам лицето под струите на водата. Да ме шамароса, да се осъзная.
Не знам колко време съм стояла в тоалетната. Когато се връщам, всичко вече е съвсем различно. Всички действащи лица са в някакви съвсем различни комбинации. Никой не танцува, звучи някаква тиха музика. Чисто е, няма ерекции. Ризите са закопчани, лицата са възвърнали нормалния си цвят. Някаквата-никаква я няма. Почувствала се зле и й повикали такси. Все едно съм сънувала. Треската е отминала. Тръгвам си и аз. Напълно, абсолютно спокойна съм.
На другия ден след отмъщението моето собствено тяло ми отмъщава. Главата ме боли и имам сенки до брадичката. Всъщност какво направих? Нищо. Не бях с този, с когото исках. Не правих това, което исках. Не танцувах от радост. Някой или нещо извън мен ме ръководеше сякаш бях кукла на конци. Да, куклата на конци изпълни някаква смешна, тъпа програма. Какво получи? Нищо. Излязох извън себе си. Не бях аз, а това е - разбрах го тогава - еманация на понятието за лош вкус. Извърших престъпление срещу себе си, просто се престъпих. И сега ви натопих и вас в цялата история. Понеже, както някой беше казал, изповедникът на престъпника е съучастник в престъплението.
Обаче ако всичко това е вярно, тогава защо, защо, защо ми е тооолкова хубаво, че отмъстих?
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР