Истерия за любов

Любовната история на актрисата Лиза Шопова и Кольо Карамфилов наистина може да бъде наречена „любовна истерия“. Хубава истерия.

Ирина Иванова 23 февруари 2009

Каква е тази странна история с булчинската рокля на Лиза?

Л. Трябваше да пренасяме багажа на родителите ми от един апартамент в друг и в някакъв плик открих едно японско кимоно. Майка ми каза, че е принадлежало на сестрата на нейната майка, която е била милосърдна сестра и го е донесла през 30-те години на миналия век от Ню Йорк. Цветът му бе пепел от рози, допълнително избледнял от времето.

Върху него имаше прекрасни извезани синьо-зелени цветя. Много го харесах и го показах на Мариета Ценова (стилист във вече несъществуващото, но култово преди десетина години списание Егоист – б.р.), която бяхме ангажирали със стайлинга на нашата сватба, тя много го хареса и от него ми уши булчинската рокля.

По-късно с Кольо отидохме да търсим ретро картички при антикварите пред „Александър Невски“, от които картички да направим обложки за диска, който щеше да бъде поканата за нашата сватба. На този диск бяхме записали едно парче на  Massive Attack - „Live with me“.

Разхождахме се ние сред струпаните неща и изведнъж аз виждам стара снимка в много красива рамка. И на нея една жена, която много прилича на моята леля. Попитах антикварите откъде имат снимката, но те казаха, че не знаят и че я пазят само заради рамката. Купихме снимката и я показах на майка ми.

Между другото – мама е кръстена Невена на тази своя леля, милосърдната сестра. Майка ми не можеше да повярва – жената на снимката наистина беше леля й Невена. Дадохме снимката на специалисти, те разчетоха поизтъркания надпис на гърба и там пишеше, че снимката е от сватбена церемония! Сега тази снимка стои на почетно място вкъщи.

Това също е знак. Вярвате ли в съдбата?

Л. Да, не може всичко да е случайно.

А в астрологията? Какви зодии сте?

Л. Аз съм Козирог, а той – Стрелец.

К. Аз съм като онзи Стрелец от вица, дето взима лък и колчан стрели и започва безразборно да цели стената. След това отива и рисува мишена около всяка забита в стената стрела. Така все едно все е улучил в десятката. Аз съм точно такъв Стрелец. Като чух този виц, се почувствах като разнищен.

Имате ли си някакви общи ритуали? Сутрешни например.

К. Сутрешният ритуал е аз да направя кафето и да й го поднеса. А моят личен сутрешен ритуал е – независимо от температурите си взимам врял душ и след това излизам на терсата чисто гол. Ако е много студено – онзи ден беше минус 14 градуса - започвам да клякам. После съм като нов човек.

А пътувате ли?

Л. Кольо пътува много и винаги иска да съм с него, защото така се чувства по-спокоен. Аз обаче си знам, че съм лигла и ще започна да мърморя, че ми е студено, неудобно... А той отива да работи все пак.

К. Първото ни съвместно пътуване беше до Япония. Бяхме заедно съвсем отскоро и ме поканиха за втори път в Токио. Реших да взема и Лиза, която до този момент не беше излизала извън България, не беше пътувала и със самолет. Пътуваме 3 часа до Москва...

Л. И там чакаме 7 часа на летище „Шереметиево“. Щях да се побъркам и него го побърках. И оттам – 11 часа до Токио! Когато на токийското летище се качихме в колата, която да ни отведе до посолството, аз бях почти в несвяст и питах: „Защо има толкова хора с дръпнати очи наоколо?“ Изобщо не знаех къде съм. Отгоре на всичко първото нещо, което видях в апартамента, в който ни настаниха, бе една огромна хлебарка.

К. Хлебарките в Япония са гигантски. Честно казано, след като видях как живеят в Япония – в малки, тесни апартаментчета и всичко е гъсто, гъсто населено и високо, много високо – те живеят по вертикалата... Та след като видях онези спящи прави хора в претъпканото метро, се почуствах щастлив, че съм българин. Затова пък японците  ужасно уважават личното ти пространство, личното ти място...

Л. Но пък на улицата младежите са толкова екстравагантни – тези манга-тийнейджъри. Страхотни са!

К. Аз дори съм си заимствал перчема от тях. Но Япония е друга планета. Нищо общо с Европа и с нас. И слава богу! Нашата мъничка 6-милионна страна, с всичко, което притежава като заряд, може да се оправи с три правилни движения, но уви! Никой не търси правилните хора. Никой не посочва правилните хора. Посочват се само анти-героите.

А любовта пречи ли на работата?

К.  Аз мисля, че се ориентирах бързо в обстановката. Парите са нещо основно за едно семейство, защото ти дават възможност да не мериш нещата на кило. Мисля, че един точен мъж в това шибано материално време трябва да намери формула за оцеляване. И не само за оцеляване. Ние, и двамата, сме хора с претенции.

Лично за себе си мога да кажа, че се научих да имам претенции от един приятел – украинец. Веднъж той ми каза: „Вдигни си мерника! Поискай повече!“ И се оказа, че когато поискаш повече – получаваш повече. А Лиза е невероятна актриса. Гледал съм я във „Вуйчо Ваньо“, изключителна е. Искам да я върна в театъра.

Л. На този етап въобще не ми се мисли за театър. Напуснах Младежкия театър, защото дълго стоях там, без да ми се случват много интересни неща. А не исках така да си стоя и да получавам някакви пари... Единствено във „Вуйчо Ваньо“ усетих, че правя нещо истинско... Сега съм без работа, т.е. имам работа, но тя не е интензивна, ежедневна. Занимавам с дублаж. В момента театърът не ми липсва. Истина също така е и че не съм получавала предложения. Не са ми се обаждали режисьори, на които да отказвам. Работила съм като секретарка, като сервитьор, но все при приятели. Обаче се оказа, че ми е проблем да имам шеф, дори когато този шеф ми е приятел.

К. Ще ти разкажа една много готина история. Когато разбрах, че първият ми брак отива на зле, попитах един приятел какво да правя. А той ми каза: „Виж, Кольо, аз не съм женен, ама баба ми казваше: Жената иска минимум страдания. Това е – минимум страдания.“

Л. Бабата е абсолютно права!

К. И аз оттогава се възползвам от този съвет. Ако на Лиза й тежи да свърши нещо – ами добре, мога и аз да го свърша.

На мен ми се струва странно, че не сте си развалили отношенията с предишните любови.

К. Нищо странно няма, така трябва да бъде.

Л. Хората не трябва да се разделят, когато се мразят. Ние с Ицо се разделихме просто защото така трябваше да се случи. Не го обвинявам за нищо. Дори сега, през призмата на времето, мога да кажа, че до голяма степен причината е била в мен, в моята интровертност например.

Вярвате ли в Платоновия мит за двете половинки, които се срещат?

Л. Аз вярвам, че искам да изживея живота си с Кольо.

К. Този мит е много дълбоко нещо. Но проблемът не е в срещата, а в съхраняването. Мисля, че знам истината – да запазиш сексуалната тръпка, това й е майката на любовта. Приятелство – да, но не е достатъчно. Аз все още се възхищавам на хора, които са заедно от много отдавна, а все още могат да си доставят удоволствие и деликатно да изолират всички останали. Майки, бащи, роднини, деца дори. Секс до дупка – това е истината. Вълнение, желание – до дупка! Кой докогато може, доколкото може, с всички средства!

Никога няма да забравя един 1 януари. Бяхме двамата с Лиза с една компания в Солун. Ние двамата вечерта си бяхме легнали по-рано и сутринта съответно станахме по-рано от останалите. Отидохме да обядваме в един ресторант на кея. Имаше само възрастни двойки – на около 60 години например. Мъжете – с костюми, жените също облечени както трябва. И аз се омагьосах като ги гледах как си режат рибките, пият си вино, смеят се, излъчват щастие...

Така че сега много жени смятат, че луксът в любовта е пътуване до Барбадос. А според мен луксът в любовта е тя да оцелее. Това е лукс, който много малко двойки си позволяват. Много повече са онези, които пътуват до Барбадос.

« предишна страница
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР