Несвързан разказ за това какво прави една жена нощем, когато не може да заспи

Яде, прави си педикюр, чете списания, чете книги, мастурбира, пие чай, гледа през прозореца, представя си как си блъска главата в стената, пише си във фейсбук с бивше гадже, което живее в Америка и което обикновено се появява в чата с типичната американска генномодифицирана позитивност: „Добро утро! Спах страхотно и сега пия кафе. Ти как си?“ Накрая жената изперква. Нощта – също.

Съвсем доскоро живеех в Студентски град, където по това време – 2 през нощта - се чуваха едни „Ща хочеш ти без мене, али ще хочу яяя без тебяяя“ (Весна Змиянац за тези, които не знаят. А ако не знаете коя е Весна – тя е другата руса от поколението на Лепа Брена, по-добрата и не чак толкова лепата. Ако пък не знаете и коя е Лепа Брена, вече не мога да ви помогна.) Или гърмяха фойерверки, или някой си пробваше пистолета (в най-добрия случай във въздуха), или някакви компании се псуваха на едро, или свистяха гумите на надбягващи се по Околовръстното коли. А тук, където живея сега, е тихо. Много тихо. Сигурно затова не мога да заспя.
Изпих точно 5 шишета сироп мента-глог-валериана за две седмици. И какво? Пак не мога да спя. А си е все още зима. Мечките спят зимен сън, змиите спят зимен сън, всички спят зимен сън. Без мен. Аз не спя никакъв сън. Сещам се за един разказ на Луиджи Пирандело, в който един мъж не можеше да спи, наблюдаваше някакъв прозорец отсреща и си съчиняваше история за жената, която живее там. Първата нощ от тази безсънна серия пробвах това и... знаете ли какво? Тъй като все още не бях разучила района, направо не можех да повярвам какво видях отсреща. Голяма светеща табела на едно заведение – Insomnia. Някакво мърляво такова изглежда. Отвън спеше едно бездомно куче. Бездомно, бездомно, ама спи. А аз не мога. Каква тишина!
Най-напред пробвам с пълно йогийско дишане. Издишаш докрай. После започваш бавно да пълниш с въздух долната част на корема, след това средната и накрая, ако ти остане капацитет,  горната част на дробовете и после все така бавно издишаш. Това принципно е велико упражнение, само че е по-скоро за енергизиране, отколкото за приспиване, и аз се ококорвам още повече, след като се напълвам с въздух.
Обръщам се на другата страна и като в някой филм на ужасите забелязвам, че мъжът ми не спи, а ме гледа с широко отворени очи. „Какво правиш?“ - пита той подозрително. „Пълно йогийско дишане, не мога да заспя“ - отвръщам му. „На мен ми се стори друго.“ „Какво?“
„Стори ми се, че свършваш.“ „Така ли дишам, като свършвам?! Защо пък се престаравам чак толкова!“ „Много смешно!“ „Не свършвам. Това ми е, когато вече нищо не действа. Преди това имам клишето с пиенето на мляко и мед, четенето на книга, фейсбук, още една глътка сироп и чак тогава си посягам.“ „Много смешно“ - повтаря той, решавайки, че се шегувам. Отварям една скоба. Веднъж ме хвана и трябваше да му обяснявам, че съм си напипала някаква бучка, която кой знае какво е. И после правихме вълнуващ предсмъртен секс. „Предсмъртен“, защото се разревах от страх, че сигурно ще умра, нали знаете как човек понякога задълбава в една лъжа като тирбушон в коркова тапа. После цял месец мъжът ми ме разпитваше какво става с бучката и накрая ме заведе на лекар. Нямаше ми нищо, ура!
„Така и така съм се събудил...“ - казва ми той сега, вече е сигурно 3 и половина. Той прокарва пръсти по устните ми. „Сега да не вземеш да заспиш, докато...“ - прокарва пръсти по очите ми. Усещам как кожата на устните, а после и очите ми пламват все едно съм ги намазала с люти чушки. „Какво е това? Какво има на пръстите ти?! Пари!“ „О, ужас! - дръпва се той. Мазах си рамото с финалгон преди да си легна.“ Ще умра, така гори това лекарство! „Добре ли си! Трябваше да си измиеш ръцете!“ Дотук бяхме с еротиката. Сега, освен че не мога да заспя, цялата горя. Отивам в банята и се плискам с вода. Въпреки това очите ми продължават да горят и са червени като на някое зомби. „Финалгон за финал. Няма измиване“ – това трябва да му е рекламният слоган на това мазило.
Не мога да спя още от пубертета. Тогава – спомням си го много добре – една нощ си легнах, изгасих нощната лампа и... не успях да заспя. Един час. Два часа. Тогава го видях – Мрака. Всеки, който някога е страдал от безсъние, си има такъв Мрак над леглото, с който си общува, когато не може да заспи. Тогава за първи път видях моя Мрак. Аз лежа по гръб, а той като човек се е надвесил над мен. От онази нощ е все с мен. Понякога се разсейва и ме оставя да заспя, друг път ми удря шамар и ме буди. Понякога ме прегръща. Но никога не ме е изоставял, верен ми е той.
Та исках да кажа, че за моите 35 години знам всичко за безсънието. Включително и това, че когато ми писне с този Мрак да се гледаме и взема, че го изгоня в коридора, той най-нахално нахълтва в детската стая, буди детето и го плаши. А то идва и буди мен. Всеки път става така.
Само преди два месеца обаче си намерих един крадец, личен. Този крадец най-редовно ме отвличаше от лапите на моя Мрак. Ей така, крадеше ме буквално. Мракът ляга върху мен като ревнив любовник, а крадецът ме издърпва и ми казва: „Стига, това е само въздух, полудя ли?!“ Хоооп! - и ме изтегля на светло. А там има музика, смешки, лекота, любов. От онази любов – дрън-дрън, ха-ха-ха, мляс-мляс, искам те, ама моля те, недей... сещате се.
Обаче се случи онова, което винаги се случва, когато се намесят много персонажи във филма – и мъж, и дете, и Мрак, и крадец. Освен това моят крадец ме отвличаше за малко и после си ме връщаше. И никога не ме връщаше във вида, в който ме бе взел.  Всеки път имах усещането, че нещо ми е поправял. Според него трябваше да съм по-спонтанна, по-смела, по-директна. Все хубави неща наистина, беше от добрите крадци. Обаче как да станеш по- каквото и да било по време на кражба? Как, когато знаеш, че не те крадат завинаги, а те връщат. Или пък ти бягаш и се връщаш. Защо да се променяш, след като, когато си у дома, до твоя мъж и под твоя Мрак, няма нужда да си по-смел, по-директен, по-спонтанен. Не само няма нужда, но дори може да се окаже вредно. Всъщност това е голямата битка на любовта, всички сме я водили тази битка. Тя, любовта (ама тя, а не нейната сянка), винаги те пита: „Готов ли си да се промениш?“ Ти обикновено не си. И така й казваш: „Не, не съм готов, любов, съжалявам.“ И наистина съжаляваш. Защо е така? Не знам. Може би защото в крайна сметка си казваш: „Кой пък е този, че да се променям заради него?!“ Кой си ти, че да се променям заради теб, а?! Не мога, не искам, няма смисъл, не сме един за друг явно, не става. Не! Видя ли сега? Достатъчно спонтанна, смела и директна съм, за да ти кажа това „Не!“.
Така поне се случи с мен. Опитах се, но ми костваше много енергия. Подобна трансформация наистина изисква колосално количество енергия, с каквато аз в онзи момент просто не разполагах. И крадецът се отказа. Беше добър, но не от най-упоритите. А така ми харесваше с неговата музика, смях и лекота!
Обаче съм решила да си я набавя тази енергия и следващия път, когато любовта ме попита готова ли съм да се променя, само ще й кимна утвърдително с глава. Сигурно профанизирам нещата, но съм установила, че профанизацията на сложните екзистенциални проблеми много често помага да ги разрешиш. Връщам се във фитнеса, хора! Още утре! Кръвта ми е заспала нещо. Спорт! Най-добрият лек срещу безсънието. Най-добрата подготовка за бъдещата трансформация! Нямам търпение да дойде утре. Спорт, спорт, спорт, после сън, сън, сън и после... Ела, любов!
Всъщност ето това най-често една жена прави нощем, когато не спи – лее несвързани негласни монолози, блъска си главата в стената и копнее за „утре“, когато...
Все още не мога да заспя. Часът е 5 и половина. Ама какво наистина се престаравам чак толкова! Ето, моят Мрак пак се е надвесил над мен. Поглеждам го право в очите. Толкова добре се познаваме! Оставям го да потъне в мен. Той поне ме харесва точно такава, каквато съм.

*инсомния - безсъние