14-милионният мегаполис на два континента се бори за Турция в Европейския съюз. И то така, че този напън се усеща дори и във въздуха над Босфора. Бучи, строи, пее и свири, пуши и произвежда с темпо, което няма нищо общо с традиционните представи за Ориента с неговите мудност и, простете, лоша хигиена.

Яростният трафик от летището “Ататюрк” към сърцето на града, а и из самия град поутихва само нощем, обяснява гидът ни Нихат Алтънок на български и на руски, защото е родом от Пловдив, а е завършил теология в Москва. Сега преподава в един от университетите и работи с руски туристи. На него дължим информация, която може би не е за ухото на всеки – като тази например, че за да построят петзвездния Conrad в престижния квартал Бешикташ, са съсипали парк. Турците премного ценят парковете и градините с цветя. Едно от султанските удоволствия било нощем през лятото да се яде и пие навън сред лехите с лалета, из които бродели костенурки със залепени на корубите свещи. А лалетата са свещени – донесени от Персия диви, тук започват да се култивират. Обявяват ги за цветята на Аллах заради формата на цвета им, наподобяващ тюрбан (тюлбе), оттам и името, и присъствието им в декорацията и в по-старите и нови лога на страната, в която повечето жени отново искат да са забрадени.
Иначе Нихат бей по всякакъв повод напомня колко толерантни са комшиите, кръстили древния Константинопол Истанбул от Исламбол (много ислям, или може би от гръцкото Истинполи), към историята, културата и най-вече към религиите на територията на Османската империя. За изтребването на арменците и нетърпимостта към 7 млн. кюрди (сунити и шиити) нито дума, въпросите за тях обиждат. 
Сред полезните нещица, които научихме от Нихат, е и това, че ако в шемета на града се зачудиш къде е онова място, винаги можеш да разчиташ, че където стърчи минаре, има вода и тоалетна. А минаретата подпират небето толкова нагъсто... сигурно затова тук през есента, като вали, вали сякаш сводът се продънва.
Ако не са минаретата, в Истанбул направо забравяш, че си в Турция. Дори дюнерите на всяка крачка по площад Таксим не те приземяват в Ориента – до такава степен са станали част от всекидневието на Европа, където и местни, и туристи ги нагъват по улиците (виж виенската Кертнерщрасе!).

Храната
Никъде по света няма такова изобилие от храна на всяка крачка – витрини преливат от сладост на халва, баклава, локум, кадаиф, скари димят под път и над път, ресторантчета и ресторанти те примамват с картинни менюта, японци се редят за печени кестени и царевица. Обаче аз търся „ишкембе салону“, защото Ути Бъчваров ми е казвал: видиш ли надписа, влизай, даже да не си гладна. Така и направих на Балък пазар, където основно мамят с прясна риба и морски дарове – нахлух в ишкембе салону и изядох най-вкусната ишкембе чорбасъ (предлага се и ишкембе пачасъ) в живота си. Е, за 5 лири, но пък върховно! Като стана дума за добра и типична храна в Истанбул, препоръчвам „Хамди“ в квартал Еминьоню, ресторант до моста Галата, пресичащ залива Златния рог. Иначе следвам съвета на Нихат бей – нищо от уличен търговец, дори и да е подправка, да не опитвам с език.

Развлеченията
Обзалагам се, че а стане дума за забавление в Истанбул, а си представите полуголи танцьорки. Да, белиденс или както самите турци го наричат – гьобек (ако сте чели Орхан Памук, не може да не ви е направило впечатление, че думата кючек липсва в речника му) - се предлага в нощните заведения, но това не е турски, а арабски танц. Аз имах късмета в един култов ресторант в азиатската част в престижния квартал Бейоглу с великолепна панорама към града – Circle d’Orient - да гледам гьобек в изпълнението на слаба, с къси платинени коси рускиня, която сведущи араби от компанията оприличиха на Майкъл Джексън. Не знам, сигурно домакините толкова много искат да са европейци, че дори и арабския танц превеждат на европейски телесен език, съобразявайки се с актуалния идеал за красота.
Истинските турски фолклорни танци много приличат на нашите, иде ти да станеш и да се уловиш на хорото, толкова е познато и родно. Сетих се за филма „Чия е тази песен“ и докато гледах и слушах духовата военна музика (Мехтер) пред портата на двореца Топкапъ. Изпълнителите се изнесоха след спектакъла, свирейки в малко по-бързо темпо и маршов аранжимент една популярна македонска песен - „Черни очи имаш, моме, жалиш ли ги ти“. Такива ми ти преплитания на музикалния и танцовия фронт.
Търсенето на диск на познатата ни от Оркестъра за сватби и погребения на Брегович Сезен Аксу предизвиква удивление у домакините – те смятат за много по-добра от нея Нилюфер, цитирам: „Пее така, сякаш приятел ти говори.“

Пазарът
Някак си не ме влече към мол, макар една от причините да се идва в Истанбул да са гигантските молове, а и хотелът ми – Dedeman, да е близо до няколко от тях. Там обаче пазарлък не върви. За мен приключение си остава пазаруването на Египетския пазар (Масър чаршъсъ), на пазара за антики Араста, че дори и Капалъ чаршъ, макар да се е поизтъркала от употреба. Има нещо много приятно в това на вратата да те посрещне собственикът на магазина, изтупан като за годеж. Да ти обърне специално внимание, да речем, върху килима, с който фирмата е спечелила златен медал на изложение в САЩ, а ти да се захласваш по друг, на който е изобразена битова сцена на някакъв пазар, а в небето над минаретата прехвръкват крилати особи с голеееми чалми. И дори и да не купиш нищичко, собственикът да те изпрати с почтително целуване на ръка – както е техният адет – първо да я докосне с брадичка, а след това с челото си.
Имах шанс да попадна и на един базар на занаятите от района на Черно море, Карадениз икинди се казваше. Уж само да позяпам, а не можах да се удържа и: пих кафе от бакърено джезве, варено на жар, купих си домашен кашкавал на конци, опитах гьозлеме, спазарих пещимал – великолепна ленена кърпа, обточена с дантели и ресни, окичих се с филигранен пръстен... Ако разполагах с малко повече време преди вечеря, кой знае какво още щях да натворя.        

Задължителните спирки
Синята джамия, за да чуете кратката история за хитрия архитект, на когото султан Ахмед поръчал да му построи златна джамия. А архитектът Мехмед си бил наумил с друго да я направи забележителна – с шест минарета, обичайно най-много са четири. Когато я построил за 7 години, султанът бил недоволен, че не е златна и го заплашил с традиционното за Османската империя наказание – раздяла с главата. Тарикатът архитект се направил, че не е разбрал заръката за златна (алтън) джамия, а е чул алтъ (шест) минарета. Така отървал главата, а Истанбул отправил предизвикателство към най-големия ислямски храм в Мека, та му достроявали минарета, за да са все пак повече от издигналите се край Босфора.
„Света София”, или както тук я наричат Айа София, за да влезете в нея като византийския император Юстиниан ІІ през императорската врата с възклицанието: „Соломоне, аз те надминах!“ Да чуете как през ХІІІ век кръстоносците са осквернили най-големия християнски храм, нахлувайки в него с конете си и разграбвайки златото от украсата му. А после как при падането на Византия под османско владичество султан Мехмет ІІ си посипал главата с пепел, преди да превърне Айа София в джамия и да извърши в нея първия намаз.
Долма бахче, дворецът, смятан за една от причините за разорението на Османската империя – построяването и обзавеждането му коствали паричната равностойност на 35 тона злато. И сега гостите на Меджлиса (турския парламент, чиято собственост е Долма бахче) твърдят, че по разкош превъзхожда Версай. Вътре не само не се снима, но не се и пипа нищо – дори парапетите на стълбищата, някои от които са кристални. Паркетът е от розово дърво, руснаците напират към оригиналите на Айвазовски, а часовниците са спрени на 9.05, когато тук е издъхнал Ататюрк.
Топкапъ, за да се насладите на султанската съкровищница, побрана в някога кухненските помещения, откъдето е тръгвала храна за 25 хиляди души! Тук се пази най-големият диамант в света, за съжаление разделен на две. Като двата континента един срещу друг, между които може да се снимате на едно точно определено място на терасата на двореца. С малко късмет може да срещнете някъде из градините, харема, беседките, жилищата на евнусите съвременни турски актьори в акция. Аз попаднах на снимки на филм за Османската империя на терен и в една почивка между дублите издебнах едно лице – красиво мъжко лице, кой знае, може да го видя по-нататък в някой турски сериал по нашата телевизия. Освен това смятам за плюс, че японските туристи не го снимаха, водя им с 1:0.

Корабче по Босфора
Най-добрият начин да се огледате добре и да сравните европейския и азиатския бряг (последният е по-красив), да се промушите под мостовете над провлака между Черно и Мраморно море, попийвайки ароматен турски чай от стъклена чашка. Както и да разгледате дворците и резиденциите лице в лице. Аз бях на кораб, който акостира на частното пристанище на един от най-хубавите бутикови хотели в Истанбул – седемзвездния Les Ottomans, където нощувката е четирицифрена сума в евро. Е, ние пихме по едно вино и се снимахме за спомен сред султанския разкош.   

Цистерните Йеребатан
То си е цял дворец под земята, а иначе уникално съоръжение, осигурявало на Константинопол 80 хиляди кубически метра питейна вода, доставена от около 20 километра. Построено е от Юстиниян през VІ век и няколко пъти реставрирано. Последно през 1985 г. от него е изгребана тонове тиня, за да блесне Йеребатан сарнъджъ в цялото си великолепие – с осемметровите 336 мраморни колони. За основа на две от тях служат две уникални глави на Горгона Медуза – едната обърната наопаки, а другата полегнала, никой не знае защо...