Странджа dream

Защо десетина млади хора живеят до странджанското село Маломирово в колиби от кал, без ток и без вода и какво правихме ние при тях

Ирина Иванова 03 октомври 2010

в началото бе смешно

Ами да. Когато Светла – собственичка на българската марка чанти „Светла“ и магазин за биопродукти „Биозелено“, ни каза, че ще ходи на празника на земята на така наречените родови имения в Странджа, решихме да отидем с нея и да видим за какво става въпрос. Преди това обаче се поровихме в интернет (www.rodovo-selishte.jivdom.info) и открихме много забавни неща, свързани с въпросните имения. Аз лично най-много се забавлявах с историята за сибирската  пророчица Анастасия, героиня в езотеричните книги на руснака Владимир Мегре и нещо като патрон и вдъхновителка на цялото движение на родовите имения. Историята накратко е следната: през 1994 г. Мегре (псевдонимна фамилия, но защо пък точно Мегре?) пътува по река Об и в тайгата среща полугола красавица на име Анастасия. Тя се оказва повелителка на гората - катерички й събират гъби, мечки я топлят с кожуха си и така нататък. Пълен кич. И Мегре се пита: звяр ли е тя или човек? Пита се, пита до втората вечер, когато „я съблазнява“ и разбира, че си е човек. И после тя ражда от него две деца. Това еротико-пасторално фентъзи ме върна години назад, когато баба ми държеше на стената в стаята си гоблен с едни сочни самодиви с венци на главите, около които плуват лебеди, залязват слънца и свирят овчари. Ха! 

после стана страшно

Много хоръри започват така – нищо неподозиращи любопитни девойки пътуват към някакво място и в колата много се шегуват с това място, но после... Биляна ми разказва за прословутата археологическа експедиция в местността Мишкова нива в Странджа, в която участва и Людмила Живкова и целта на която е да се открие гроб на египетска фараонка. И после всички от експедицията един по един умират. Аз пък й разказвам за не по-малко страховитото отнемане на девствеността ми от един Скорпион (човек, не звяр), пак по време на археологически разкопки в Странджа, село Мезек. А после се сещам и за онзи разказ на Георги Марков от сборника „Жените на Варшава”, в който млад геолог заминава за Странджа, забива се в тамошната пустош, а единственият жив човек наоколо е подивял овчар. Години наред този овчар общува само с овцете си. Геологът е учил във Варшава и през дългите вечери, които двамата с овчаря прекарват заедно, той му разказва за трите си любовници от Варшава. И старият овчар си зарязва стадото и започва да мисли само за жените и историите на геолога – просто не бил виждал жена от сто години. Накрая се самоубива, защото никой, дори един овчар, не може да живее без любов и без човешко същество до себе си толкова време. В Странджа сам човек трудно може да издържи – това между другото ми го казаха по-късно и хората от родовите имения. Странно място е това наистина, лично аз все още мисля за него.
И както си говорим за всички тези неща, навлизаме в село Маломирово, откъдето, следвайки инструкциите, трябва да позвъним на човек на име Косьо, който ще ни упъти как точно да стигнем до мястото. Обяснява ни: „След селото завивате към хижа „Студено кладенче”, после трябва да минете през реката по мостчето и да вървите към стария дъб. Моята къща е тази с големия кошер на вратата.” Звучи като в приказките. И точно когато си казваме това, минаваме покрай табелката, обозначаваща край на село Маломирово. Кой знае защо, решавам да се обърна и изтръпвам.

НА ОБРАТНАТА СТРАНА НА ТАБЕЛАТА Е ОКАЧЕН
ЖИВОТИНСКИ – КОНСКИ ИЛИ КРАВЕШКИ - ЧЕРЕП.

И досега не знам какво прави този череп там. Пристигаме пред хижата и спираме да поговорим с хижаря. Той е на около 65 г. и подобно на овчаря от разказа на Георги Марков дава мило и драго да говори с някого и да изпуши няколко цигари в компания. Хижата е потънала в дървета, които създават благодатна сянка. (След всичко преживяно и видяно по-късно вече наричам всяка сянка „благодатна“. Нямате представа колко горещо става по тези места по пладне!) Разказваме на хижаря, че отиваме в близкото родово имение за празника на земята. „А, аз ги познавам всичките... - казва хижарят. - Те са от сектата Анастасия.“ „Ама секта ли е това?” - питаме ние. Хижарят изведнъж прави обратен завой. Между другото мисълта му се оказва доста скоклива, сигурно от изолираността. „Те са свестни хора, като дойдоха тук, живееха в землянки, сега си имат къщи. Ама там никой не пуши. Нямат ток, някои имат генератори де... Вода си прекараха с канали. Онзи ден кучето ми се разлая нещо и тръгна към храсталака долу към реката и аз тръгнах след него да видя защо лае. Изведнъж гледам... то Севда се къпе. И аз такова се върнах, да не си помисли, че  гледам. А  тези на плаката знаете ли кои са? (Въпросният плакат е с две манекенки от годините на сп. „Лада“ и е окачен над къта за барбекю, не знам защо.) Това са Елица и малкото Миме. Малкото Миме изпиваше по осем коняка. Аз бях манекен едно време. Този джип е на Косьо, той преди  живееше в София.“ И след тази несвързана реч (която всъщност, убедена съм, имаше някаква вътрешна логика) хижарят ексманекен ни упъти как точно да стигнем до селището.

ТУК ЩЕ ВИ ПОМОЛЯ ДА СИ ИЗКЛЮЧИТЕ МОБИЛНИТЕ ТЕЛЕФОНИ.
ФИЛМЪТ ЗАПОЧВА!


Продължаваме да се шегуваме как само след секунди досущ като някакви откривателки на Новия свят ще надникнем от някой странджански баир и ще видим долу под нас сламени колиби и тичащи в прахта голи деца. Вместо това, малко след като Биляниното беемве издържа едно истинско офроуд изпитание, включващо катерене на хълмове по черен път и дори преминаване през река, ние видяхме пообрасъл в коси и бради млад мъж с комбат панталони до коленете, гол до кръста и с амулет на врата. Беше Косьо, който най-напред ни запозна с приятелката си Танечка (рускиня, две плитки, плетен сутиен, сламена шапка, пола - препаска около кръста), а после предложи да ни покаже градината им до реката. Оставихме колата и тръгнахме надолу към реката през прекрасна борова гора (прекрасна, но омагьосана все пак, струва ми се).
Храсти, треви до коленете, тръни, тунели от клони, папрат, мирис на речни водорасли, на блато... Трябва да прецапаме боси през реката – всъщност удивително приятно преживяване в обедната горещина. „Вече сте пречистени“, казва ни Косьо. Праисторически комари, големи, страшни и хапещи. Вървим към градината край реката. Ето я най-после. Малко „островче“ сред храсталаците и водата, покрито е с бели речни камъчета. Камъчета, няма земя или ако има, е много, много надолу, защото не се вижда. И върху тези камъчета Косьо и Танечка са посадили домати, краставици, тикви и подправки. И не само са посадили, но и вече имат зрели зеленчуци. Опитваме една краставица и какво да ви кажа – да, това е краставица, и не, онова, което аз купувам, не е краставица. Ама как хапят тези комари... Задушно е, влажно, все едно си в джунглата, чувствам се като упоена от всичко това, дори като че ли и от веществото, което комарите вкарват в кръвта ми. Пак стъпвам боса в хладната вода на поточето. Така е добре. Около нас всички говорят за някакви странни правила на „биодинамичното земеделие”, което явно практикуват тук. В началото нищо не разбирам, а после полека-лека си спомням някакви неща, които преди сто години и баба ми ги правеше - като например това до доматите да садиш босилек и кориандър, които по естествен начин ги предпазват от болести, и по този начин изключваш употребата на химикали. Или пък зеления фасул да го садиш до краставиците и той да се увива около тях. С една дума - умирам за една цигара.
На връщане започва да вали. Силно! За пет секунди ставаме мис „Мокра фланелка“. Хижарят щеше да ни се зарадва. А след пет минути вече сме в така нареченото родово имение, седим в колите и чакаме да спре дъждът. Наоколо са баирите на Странджа. Небето, въпреки дъжда, е светло, сияещо. Никой от нашите „домакини” не иска дъждът да спре, за тях той буквално е манна небесна. Всеки ден се молят за дъжд.

нещо насред нищото

Шест-седем къщи, пръснати в голото поле. Някъде между тях стърчат два ветрогенератора, които, както по-късно разбирам, изкарват вода. Няколко изкопани с багер дупки, които се пълнят с вода от каналите – напоителна система, подобна на тази, която някога са правили древните египтяни или месопотамци. Къщите са или от кирпич, или дървени, или от бали слама, има и един фургон. Някъде в далечината пасат кобила с малко конче. Около къщите растат неща, които според нас са бурени, но после се оказва, че са или някакви зеленчуци, или скоро засадени дръвчета.
Опъваме палатката, всъщност не – палата, под големия дъб – единственото дърво в полето (и съответно единствената сянка, по-късно виждам, че на няколко места има табели с надпис „сянка” и стрелка, сочеща към дъба или към близката горичка). Нашият „палат” е със сигурност най-луксозното нещо в радиус от поне десет километра. Бързо разбираме, че тук няма електричество. Хората стават малко преди изгрев слънце и си лягат, като се стъмни. Няма вода. Къпят се в реката или с вода от езерцата, които сами са си направили, пият вода от горско изворче. Водата е големият им проблем, защото без нея растенията ще умрат. Всъщност водата е големият проблем на цяла Странджа. Ходят до тоалетната в дупки, изкопани в земята. Изкопаха една подобна и в наша чест – близо до палатката. Едно от вълнуващите преживявания в живота ми се оказа тази тоалетна. Особено вечер, когато си светиш с челник, за да стигнеш до нея, изкълчваш си крака няколко пъти и после слушаш в захлас как наоколо вият чакали. На другата сутрин, когато всичката ни вода за пиене е свършила, разбираме едно нещо. По-ужасното от това чакали да налетят на вече-не-чак-толкова-белия ти задник, лято е все пак, е да умреш от жадна смърт. За да си налееш чиста питейна вода, трябва да вървиш около два километра през храсти, тръни и поточета. Ще пиеш по 3 литра вода на ден утре по това време. Хидратирана кожа в Странджа?! Забрави.

Севда, зелената магьосница

„О, списание „Ева”, вие сте само за мен. Елате да ви покажа моята градина.” Севда – да, онази същата, дето хижарят (не) я гледал, докато се къпе в реката – е на 34, много руса, с фигура на балерина и с невероятни жълтокафяви очи. Тук е от две години, преди това е живяла във Велинград, където е имала бизнес, рейки център и оранжерия с 300 вида орхидеи. Идва в родовото селище с дъщеря си Хрисанта, която е на седем години и половина. Тук се запознава с Данчо и тримата стават семейство. По-късно Данчо ми казва: „Тук сам човек не може да издържи. Двама опитаха, но си тръгнаха.” Севда твърди, че някога и тя е била такава – грим, високи токчета, шопинг и т. н.,– но когато се запознала с идеите на Дънов, с книгите за Анастасия, с принципите на биодинамичното земеделие, изведнъж започнала да усеща „как старата й личност започва да се отделя от нея”. И разбрала, че мястото й не е в града. „Там все ще се намери някой съсед да реши да „помогне“ на дръвчето ти като го пръсне с нещо, че много измършавяло.” Дошла тук по думите й „заради детето. Защото децата ни са подложени на непрекъсната агресия от реклами, компютри, храни.” Тук Хрисанта играе на воля. Вярно, че в селото няма друго дете, като изключим сина на Косьо, Тервел, който понякога идва тук за седмица. Затова пък момиченцето си има собствена градинка, отгледало е невероятно цвекло и всеки момент очаква да й донесат специално поръчаната за нея арфа, с която ще свири на растенията, за да растат по-бързо. (Арфа?! Не е ли малко прекалено?!)
Малката знае всички пътечки в близката гора, не се страхува от чакалите, защото като ги види и си слага клонче на главата, за да изглежда по-висока, по този начин чакалите се шокирали, както ни обясни тя. Беше много възмутена от мен, защото аз минах през всички свещени паяжини в околността, без въобще да ги видя, нали съм късогледа и истерична. От другата година момиченцето ще тръгне на училище – специално родово училище до Варна, с пансион, частно, но по всички държавни стандарти, където децата до трети клас учат стари български занаяти, изкуства и българска култура.
Но това, което всички ние отнесохме в сърцата си оттук, е райската градина на Севда. Там има всички зеленчуци, за които можете да се сетите - здрави, сочни, невероятно вкусни, окъпани от вода и слънце. Има си две езера – едното с водни лилии, а другото – спираловидно, за да тече енергията през него. Мястото е като нарисувано. Сега основното, за което тя, пък и другите заселници тук мислят е да си засадят защита от дървета. Затова и са останали тук тази зима, въпреки че температурите достигнали -30 градуса. Да разберат откъде духат ветровете точно на това място, откъде идват виелиците и там да посадят чинари, които да подобрят микроклимата в тяхното имение и след години да направят зимата по-поносима.
Не мога да си представя зимата тук. Севда казва, че си почиват, четат книги, медитират, тя готви и се занимава много с Хрисанта, а после от ранна пролет започват с насажденията. Чете книги за биодинамично земеделие и експериментира смело. Идеята е един ден да могат да отглеждат лесно толкова много чисти зеленчуци, плодове и зърнени храни, че не само да се изхранват, но и да продават. А след 30 години Севда се надява да имат вече истинско райско място или по-скоро обетована земя, заобиколено от чинари и неподвластно на онова, което се случва отвъд неговите граници. Това ще е нейният подарък за Хрисанта, която на свой ред ще продължи да го обогатява и да се грижи за него.

Децата винаги бягат от Рая –
каза нашата Криси Симидчийска, когато по-късно разправяхме всичко това на колегите в офиса. Честно казано, аз мисля същото. Не мога да си представя как Хрисанта живее тук със своето семейство, обработва земята и свири на арфа и цялата тази идилия се мултиплицира с нейните деца и така, докато свят светува. По-скоро тя ще хукне да строи свой собствен мечтан рай, може би на стотици хиляди километри от Странджа. И нищо няма да може да я спре – нито Дънов, нито Анастасия, нито прекрасните жълтокафяви очи на Севда, най-малко пък те. Тя ще порасне и един ден просто ще мине през паяжината, разкъсвайки я.
Не можеш да избягаш от киселинните дъждове или замърсената почва, само се заблуждаваш, че можеш. И защо смятаме, че трябва да ставаме изкуствени примитиви, за да постигнем хармония или духовно развитие. Последните две ми се струват еднакво трудно постижими и в мръсния град, и в чистото родово имение. Въпрос на гледна точка, казва Биляна, и е права. Лично аз не съм чела книгите на Мегре за Анастасия, но съм чела „Отец Сергий” на Толстой.  Толстой, който сам създава движение за връщане към природата, в края на живота си достига до извода, че  истината не може да е в отшелничеството, защото няма как да е  само в теб и далеч от всички останали.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР