Мръсна, долна лъжкиня

Наскоро правих интервю с един известен човек (ИЧ). След интервюто се наложи да му искам снимки от личния архив

Ирис Крилатска 09 юни 2008

 

Наскоро правих интервю с един известен човек (ИЧ). След интервюто се наложи да му искам снимки от личния архив, после да ги връщам и т.н, и т.н, та се оказа, че ИЧ не може да върши всичко това сам. Под известността му е така да се каже. Затова изпращаше бодигарда си. С този бодигард се срещахме точно сто пъти, направо си станахме близки. Последния път, когато се видяхме, ме информира, че ИЧ заминава в командировка за някакви южни острови (там всички ходят на почивка, той – в командировка! Странна работа!). Казах на бодигарда: „Чао! Приятно изкарване!“, а той ме погледна многозначително: „Аз никъде не заминавам.“ „Кофти, ама нищо де, пак приятно изкарване! Знаеш ли там каква жега е (имах предвид на острова)!“ „Е-е, „Жега“ - е.. ти филмът!“ възкликна той ни в клин, ни в ръкав и ме спечели завинаги, защото „Жега“ си е е.. ти филмът. Човекът разбира от филми явно. А който разбира от филми, разбира от живота – аз поне си имам такива критерии. И тук трябваше да спра да мисля по адрес на бодигарда. Обаче продължих.

Харесва ми. 23-годишен, с яйцевидна глава, ниско подстриган, високичък, с хубава усмивка и гангста глас. Занимава се с източни бойни изкуства и духовни практики, „за да контролира гнева си.“ И с фитнес, за да контролира тялото си. Освен това, цитирам по памет, се чувствал някак по-възрастен от приятелите си и не искал да си губи времето с глупости. Затова постъпил на работа при ИЧ. Много смешен бодигард! И, разбира се, сладък.

Броени часове след като ИЧ бе отлетял за острова, бодигардът ми се обади с предложение - да сме се срещнели. Ей така. Тук аз трябваше категорично да откажа, обаче пак не го направих. Вместо това приех с максималната за характера ми категоричност: „Ами-и-и...(въздишка)... добре.“ „Значи – пред KFC на „Гарибалди“ в 7 ч.“, отсече. Той си знае само KFC на „Гарибалди“. Ти му обясняваш: еди-къде си ви чакам, даваш му адрес, улица, номер. Той ти звъни сто пъти да ти каже, че е зад ъгъла и това винаги се оказва някой друг ъгъл. Ужас! Но кой ти гледа! Имам среща с бодигард! Каква тръпка!

Преди срещата се обаждам на мъжа ми и му казвам истината, което, както неведнъж съм писала, винаги работи. „За какво ще се срещате?“, пита той съвсем справедливо и почти хладнокръвно. „Абе, пак за едни снимки, писна ми, сто пъти вече се срещаме“ – лъжа аз, вече няма как. Какво да му кажа – защото не съм ходила на срещи от три години и защото ми се среща с някого за пръв път. Не мога да му кажа подобно нещо. А колко хубаво би било, ако можеше, нали?

Великата изненада е, че бодигардът идва на срещата с куче – вълчак, като онези, дето търсят бежанци в камиони на границата. Кучето веднага разпознава бежанката в мен, по погледа му познавам. Отгоре на всичко от вълнение цялата съм наелектризирана. Буквално произвеждам електричество. До каквото се докосна и - ба-а-м! - пускам му ток. Не ми се беше случвало от пубертета. Погалвам кучето и козината му се изправя нагоре, честна дума. Бодигардът е много впечатлен от мен, а кучето се отдръпва и тихичко започва да ръмжи. „Да не лъжеш жена си, че си отишъл да разхождаш кучето?“, подхвърлям му, а човекът най-сериозно ми казва: „Аз не съм женен.“ И добавя: „И гадже нямам.“ Тук вече определено трябваше да спра, да го погледна в очите и да кажа простичката истина: „Виж, аз всъщност съм женена и имам дете, нали не ти пречи?“ Пак не го правя. (Знаете ли какво е да не си ходил на първа среща от три години?!) Вместо това го поглеждам в очите: „It’s showtime!“ - и казвам простичката лъжа: „И аз не съм женена“. Ей така, без никой да ме пита. Настъпва неловко мълчание. Един вид – добре започваме, никой не е женен. „И къде отиваме сега?“, питам, а на ум си мисля: „Само да не е в KFC! Само да не е в KFC!“ “Искаш ли да седнем на някоя пейка в градинката пред Народния театър?“, изтърсва момчето и аз онемявам. „Виж какво, сигурен ли си, че не си излъгал жена си, че излизаш, за да разходиш кучето? И сигурен ли си, че всъщност не правиш точно това?“ „Не бе, не съм женен, честно. И гадже нямам“, казва ми той мъжки. Кимвам в знак на съгласие, мислейки си: „Как пък един не каза: Искаш ли в „Кемпински“?“ Минаваме покрай пазарчето на „Славейков“ и бодигардът купува половин килограм ранни череши. После ги измива във фонтана пред Народния театър и сядаме на пейка под едно дърво. Той е поръчал пълнолуние. И един уличен саксофонист да ни свири „Let It Be“. На мен толкова ми и трябва. Такъв неповторим, нелеп кеф са първите срещи!

Ядем череши на лунна светлина. Той ми разказва някакви смешни неща за кучето, как го отгледал от малко, но то било много коварно и не знам колко панталона му скъсало като го нападало в гръб. И той решил да го излекува от безпричинната му ярост чрез медитация. Сутрин медитирали заедно. Не мога да разбера будалка ли ме или всичко идва от факта, че я има - я не 23. Аз не му разказвам нищо, защото ме е страх да не се издам по някакъв начин. В един момент решавам да бъда хард: „Знаеш ли, че мога да връзвам на възел дръжки на череши с език?“ Демонстрирам. Сега пък той изпада в безпричинна ярост. „Всички това го могат. На мен от такива, дето връзват дръжки с език, ми е дошло до гуша. Познавам цял полк такива“, казва с категорично отвращение. „Ама че бодигард си и ти!“, изсмивам се. „Аз съм бодигард от няма и месец. Много неща в занаята не са ми ясни“, мрачно отбелязва той. Така си е – много неща в занаята не са му ясни. „Виж онзи ден един как зверски ме ощипа по ръката само щото му направих забележка да не стои толкова близо до ИЧ (естествено, той не го нарича ИЧ).“ И ми показва прекрасната си ръка, прекрасна просто. С издължени мускули.

Гладка. Наистина беше ощипан зверски малко над лакътя. „Вече съм убедена, че си женен и се занасяш с мен из градинките, защото ти е писнало жена ти да те щипе.“ „Някакъв проблем ли си имала с женени мъже, че само за това говориш?“, пита ме той сериозно и после още по-сериозно ме целува. Да, той е на среща и не е женен. Женената съм аз. „Абе защо ме удря ток от теб?“, пита ме. „Не знам. Трябва ти гръмоотвод. Днес съм така.“ И се целуваме много, много. С ток, без ток, с ток, без ток... След почти 25-минутна целувка, през време на която видях и белия тунел, дето хората го виждат при съвсем други обстоятелства, и душата ми излезе от тялото и кацна на дървото под пълната луна и гледаше какво се случва пред Народния, аз разбрах, че вече не мога да му кажа. Не мога и не искам. Защото съм мръсна, долна лъжкиня. Проблемът ми е, че никога не съм била романтична, никога. Това качество е закърняло толкова в мен, колкото и опашката, за която Дарвин разправя, че сме я наследили от маймуните, а аз си мисля, че сме я наследили по-скоро от самия дявол. Ето че сега обаче, за по-малко от 25 минути, станах истинска романтичка. Луна, саксофонист... Не, стига! „Ох, каква жега!“, казвам аз, отдръпвам се и се обръщам на другата страна. „Жега“ е е..ти филмът!“, казва пак моят бодигард. Явно друг филм не е и гледал.

Тръгваме си. От черешите са останали само костилки. Кучето върви спокойно до нас на каишката си, но мен определено не ме харесва, нали съм бежанка. „Искаш ли да те закарам? Колата ми е близо. Къде живееш?“ Трябва да му кажа. Може пък да не му пука, че съм женена. „В Студентски град“, отговарям и разбирам, че чудесно мога да си продължа да лъжа. Той ме хваща за ръка, докато пресичаме, после купува от заветното KFC голяма кутия филенца, сядаме в колата и по време на пътя тримата изяждаме филенцата – на всеки светофар бодигардът дава на кучето, което е на задната седалка. Оставя ме в Студентски град все едно съм истинска студентка. Какво си мисли, че прави всъщност! Какво си мисля, че правя всъщност! Целуваме се отново и долната лъжкиня слиза от колата. Върви нанякъде и е абсолютно убедена, че под черния й тренчкот „Бърбъри“ се подава дългата й дяволска опашка. След десет секунди получавам есемес: „Искаш ли утре след работа да отидем на фитнес?“ Не-е, как да устоя на това! „Искам“, пиша му аз самата истина. Утре обаче ще му кажа всичко.

Цяла нощ не мога да заспя от терзания на съвестта и тежка любовна мъка. Защо лъжа, защо хлътвам, какъв е този „Студентски град“... Нали съм на 32, имам дете, как може така незряло... И това момче сега... Сигурно и той като мен гледа някъде пълната луна и не може да заспи... Аз съм у дома, при мъжа и детето ми (поглеждам към тях – детето спи с вдигнати нагоре ръчички като същинско ангелче. Мъжът ми... просто спи, не знам като какво. И двамата ми изглеждат ужасно невинни на фона на моето предателство). „А той (бодигардът де) - продължавам да се измъчвам аз наум – той е сам! Какво направих! О, какво направих! О!“ Последното го повтарям петнайсетина пъти, след което, изтощена, заспивам и сънувам, че ми налагат онова ученическо мъчение, при което като не слушаш или лъжеш, те карат да коленичиш върху камъчета. В моя сън аз трябваше да коленича върху костилки от череши.

На другия ден отивам във фитнеса. Ето го и него на бягащата пътека. Същински Джони Уокър е с тези странни черни чорапи до коленете. Скача от пътеката, целува ме. „Качвай се до мен.“ И аз се качвам на съседната пътека. Опашката - след мен. Загрявам, после засилвам скоростта. Известно време тичаме мълчаливо, усмихвайки се един на друг в огледалото срещу нас. Трябва да му кажа! Трябва, трябва, трябва! „Виж какво – казвам му аз задъхано, - трябва да ти кажа нещо. Мога да бягам дълго така, ама какво от това – бягам на място. Винаги бягам на място.“ „Страхотно е това! - отговаря ми той също задъхано. - Сега ли го измисли?“ На 23 години човек си пада по подобни реплики, знам това много добре. „Аз съм по-голяма от теб, сигурно знаеш“. Той кимва, без да му мине през главата, че може и да се направи на ударен, което ма-а-лко ме ядосва. „Не ми пука. Аз харесвам по-големи от мен жени. Нали ти казах, че се чувствам по-възрастен.“

„Добре – изпухтявам аз, защото бягам на скорост 7 все пак, - но... аз съм тъпа бежанка! Идва ми да се самоубия със собственото си електричество. Има и още нещо.“ „Страхотно го каза това за бежанката и за електричеството!“, възкликва той. Боже! „Ние сме на различни етапи. На мен сега ми се работи много, а на теб ти се...“. О, кошмар, как можах да изтърся подобно нещо! Изчервявам се, естествено, и под ноктите, а той се разсмива с глас. „Искаш да ми кажеш, че си работохоличка и че ще си все много заета? Това ли се опитваш да ми кажеш? Аз също няма да бъда цял живот бодигард. Имам планове.“ Ето от това се страхувах най-много – че има планове. Спирам пътеката. Той също. Е, сега ако не припадна! Поглеждам го в очите. Едва дишам. „Не, не е това. Не съм работохоличка. Женена съм. С дете.“ Забивам поглед в пода и си мисля „Бай-бай 25-минутни целувки, бели тунели и пълнолуния! Бай-бай, щастие!“ Той мълчи известно време, после си пуска пътеката и като същински Джони Уокър продължава да върви. „Е, никой не е съвършен!“, казва ми след известно време. Явно е гледал и други филми, освен „Жега“.

Сега ме навива през лятото да ходим на море.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР