Квартира за секс

Ергенска квартира звучи в реда на нещата, нали? Но какво ще кажете за "моминска” квартира?

Ирис Крилатска 09 ноември 2007

Обикалям последните разпродажби, 70-процентните. Останали са само обувки 43 номер, които 50-метровата жена от онзи филм с Дарил Хана очевидно е забравила да мине да си вземе,у или някакви анорексични джинси с крачол цол и половина ("цол" е мярка за ширина на тръби). Накрая откривам едно самотно коланче, свито на кълбо в ъгъла на свръхдизайнерската лавица - сам-самичко, непродадено и намалено. Всички останали продадени, само то - не. И това по някакъв начин го прави единствено. Продавачката не се сеща да ме съблазни по този заобиколен начин и кара както си знае, обяснявайки ми рутинно, че било от жива кожа. Това ме сразява напълно, става ми жал за горкото живо коланче и си го прибирам вкъщи. После ми става жал за мен самата. Явно шопинг терапията изобщо не действа в сезона на разпродажбите. Ще взема да се обеся на това коланче.

Просто открих корените на всички противоречия и смятам да ги споделя с вас, за да не ми е гадно само на мен. Тази история е по действителен случай - можете да бъдете убедени в това. В Индия хората си имат сезон на мусоните, ние тук - сезон на разпродажбите. Двете с Мира не сме шопинг-маниачки и никога не си определяме среща за пазаруване, всичко става случайно. Понякога отиваме за цигари и се връщаме с капарирани обувки за 200-300 лв., после теглим пари, тази, която си е капарирала обувките, ги доплаща, и чак тогава си купуваме цигари. Понякога отиваме за тренч с приготвена сума, но по пътя се отбиваме в някой секънд-хенд и си купуваме по един наръч ризи. Имали сме и случаи, в които излизаме за очила и се връщаме с кутия тирамису от онези готовите. Всякакви варианти. Всъщност това е интересното. Пазаруваме в някакъв пълен хаос от остроумия, флиртове с продавачи и заяждания с продавачки, отказваме се, после се връщаме, взимаме една от друга назаем и т.н. Но никога не грешим. Досега няма случай, в който някоя да е купила нещо и после да съжалява. Нито един. Между другото - успешният шопинг е сериозен критерий за приятелство. Негласното споразумение е: "Не ме лъжи! Ако не ми отива, просто си длъжна да го кажеш. Заклевам те!". Ние сме тандем като онези при ралитата, но си сменяме ролите - понякога едната е шофьор, другата - навигатор, друг път - обратното.

Този път обаче беше различен.
Този път беше различен, защото за пръв път отключващата реплика бе "Ела с мен да купя една бяла жилетка за детето", отправена от мен към Мира. Естествено, детето не получи никаква бяла жилетка - бяха свършили. Градът е пълен с добри майки на момиченца, които само чакат да се появят бели жилетки, за да ги изкупят. Така че тръгнахме за бяла жилетка, а накрая се озовахме с ... Ще разберете с какво.

Продавачката в магазина имаше малко, дискретно телевизорче, на което гледаше някакъв епизод от "Сексът и градът", откъсна поглед, колкото да ни уведоми, че няма жилетки - нито бели, нито розови, нито никакви. Един вид - махайте се, за какви жилетки ми говорите. Ние си излязохме и Мира каза: "Слушай, как мислиш, че би изглеждал "Сексът и градът", ако четирите бяха женени с деца като нас?" Щеше да се казва "Сексът и домът" отговарям и аз - и без това ми беше криво. "Няма такъв филм", казва Мира. Няма, съгласявам се аз. "Значи - настоява Мира, - сигурно би се казвал "Сексът извън дома", как мислиш?" И после плюе камъчето: "Абе, трябва ми място за срещи, отдавна мислех да ти го кажа".
"У нас не може, Мире. Майка ми е там." "Ти добре ли си? Кой ти говори за у вас?! Предлагам ти двойнствен живот. Така е най-чисто и най-просто." После разбрах, че за Мира беше супер важно да е чисто и просто. Тя е смела, Лъвица, наясно е какво иска, какво може, какво прави. Понякога животът я шамаросва, друг път - мъжът й. И после всичко започва отначало.

Беше подготвила всичко. Заведе ме в една мансарда, точно под звездите. Имаше ключ - бе платила за един месец. "Виждаш ли какво местенце? Само за любов!", казва Мира. И го наехме това местенце още същата вечер. Само за любов.
Все едно сме в студентските си години. Странно е да си женен и... Не, странно е да си жененА и да имаш такова място. Неестествено е, не е женско, не е женствено. Не става за мен, разбрах го веднага, защото го пробвах веднага. И без това главата ми е раздвоена. Не може и домът ми да е раздвоен. Не мога да минавам през огледала и да се чувствам щастлива. Не мога да купувам едновременно препарати за чистене на два апартамента, свещи за две спални, соли за две вани... Не мога. Опитах се, обаче не се получи. Трябва да запаля едното място, да го изгоря и да отида в другото. Мира ми каза "Знаеш ли какво, не се мъчи. Това, което ти предлагам, не е за теб. То е за мен. Аз мога. Ти - не. Това е основната разлика между нас. Нормално е, не се жигосвай сега. Такава си. Просто ми помогни. Не мога да плащам цял наем."

Тя обаче не знае.

Веднъж бях там - в тази мансарда само за любов. Бях там с моя мъж и това не беше мъжът ми. Нали я знаете онази драматична песен на Селин Диoн "The Power of Love" с рефрена "'Cause I am your lady and you are my man". Това го усетих тогава - да си нечия жена и той да е твоят мъж. И да нямаш никакво съмнение, че е така в този момент. И нищо да няма значение. Но беше крехко някак, стъклено, тънко. Всяка дума можеше да счупи всичко. Не беше сигурно, нямаше бъдеще, защото никой не счупи стъклото, за да даде възможност на бъдещето да нахлуе. На мен ми трябват смели мъже, иначе да съм си още девствена.

Преди години имах едно подобно влюбване, но бях по-спонтанна. Ба-ам! Давай! Няма какво да губиш. После се разочаровах, обаче въпреки това бях правила секс с него, бях ревала на рамото му и не беше останало нещо неизживяно, което да гние в мен. Не знам дали сте я чували онази мисъл на Майкъл Кейн. Питат го защо приема да играе във всякакви филми и той отговаря: защото предпочитам да съжалявам за нещо, което съм направил, отколкото за нещо, което не съм. И аз съм така. По-скоро и аз бях така.

Мира лъвицата много ми се смее - живей бе, не мисли, не пиши, какъв човек си ти, много си смешна. Погледнеш някого и напишеш пет страници. Аз ако пишех... леле, не могат да ми насмогнат всичките списания. Знам, че е така, обаче какво да направя. Когато влязох за пръв път в нашата обща квартира за секс, любов и сълзи, наета в онзи фатален ден на свършилите бели жилетки, видях, че Мира се е нанесла - дори си бе залепила девиза от вътрешната страна на вратата: "Оставете мъжете на Мира". Там беше козметиката й в мини опаковки, специално купена за малките й бягства, интимните й кърпички и гелове, експресният крем за депилиране, италианският й халат за баня, огромна туба пилинг за тяло с аромат на кокос - тя не прави секс, без да си е направила пилинг на цялото тяло преди това - това е закон. В банята пък имаше куп препарати за баня, вана, фаянс и т.н. Когато видях всичко това, цялата тази квартира за секс ми заприлича на зала за аутопсия. Беше прекалено чисто всичко. Прекалено много хигиенни, излющващи, полиращи средства. Аз вътрешно отказах да третирам любовта си след всяка употреба с белина, с CIF, с интимен гел и разни подобни. Майната му на секса! Аз на това не му казвам спонтанност - да ходиш някъде, където си почистил старателно преди това, за да си сигурен, че няма да се заразиш. Предпазливост е това, не е спонтанност. И за какво изобщо си говорим, ако основната ти мисъл е да се пазиш от зарази?

Не искам да имам такива тайнички стаички за тайни срещи. Просто разбрах, че не ми решават проблема. Проблемът ми е неразрешим, защото всъщност най-силно се стремя към това, което в никакъв случай не искам. Ужасно много искам да принадлежа на 100% на някого или както биха се изразили жените на 19 век Шарлот Бронте или Джейн Остин, "да се отдам на някого" и в същото време това означава, че този някой трябва да ме притежава на 100%, а това е последното нещо, което искам. Много си говорим колко е тъпо хората да искат да се притежават, но истината е, че е нужна голяма страст и голяма тръпка, за да искаш да притежаваш някого. А голямата страст изобщо, ама изобщо не е чак толкова често срещана. На мен лично ми се е случвала два пъти. И всъщност може би проблемите ни идват от това, че я няма голямата страст, че не искаме да се притежаваме и да се отдаваме, отколкото от това, че го правим. Защото кой го прави? Вие правили ли сте го? Аз го искам, ужасно го искам, обаче едната половина от мен (или четвъртина) - онази хладната, разсъдливата, съмняващата се, ироничната - ме кара да се дърпам, да съм си аз, да не изпадам в зависимост - каквато и да е, да мога винаги да се справя сама, каквото и да се случи. Да не падам в пропастта с една дума. А съм стигала до ръба... а-ха да падна и то се оказва най-обикновен ров. Не падаш кой знае колко, не летиш, макар и надолу. Сигурна съм, че ви е познато това. Мразя го ръба на тая пропаст, честно. Ненавиждам го.

И съм решила така - ще седна на този ъгъл, точно на този и ще чакам. Ако трябва - сто години. Все някога ще се случи и ще бъде точно така, както трябва да бъде. И тогава няма да трябва да се крия в тайни мансарди за многократна употреба. Засега ще оставя мъжете на Мира.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР