Натрапчивите мисли са свързани с непрекъснатото ми недоволстване, което страшно изморява хората около мен. Най-вече мъжа ми – основния обект на недоволството ми. Очевидно съм от онзи тип жени, определяни в българския фолклор като “проклети”. Кажете сега, проклета жена ли съм като искам той да организира ваканцията в Санторини или да ходим на пиано-бар всеки петък без изключение или да правим секс в три през нощта понякога? Нямам ли право да искам? Аз изпълнявам всичките му желания, с изключение на това да не искам нищо.

Тази идея, че съм проклета жена, не е моя. Внедриха ми я. Тази сутрин на вратата се позвъни. Погледнах през шпионката и видях една особа, която живее в съседния апартамент – категорично отказвам да я нарека съседка, защото да наречеш някой съсед, това означава, че го приемаш за част от обкръжението си. Аз тази жена не я приемам, тъй като от една година си е поставила за цел в живота да ми продаде нещо – каквото и да е то. В началото бяха някакви хранителни добавки с хрущяли от акула, котешки нокът и други подобни вуду активни елементи. Не й се получи. Сега от известно време пробва с комплект семейни велосипеди на много изгодна цена. И тъкмо взех твърдото решение да й кажа, че не я харесвам, не искам нищо да купувам от нея, баста, когато тя кротко ми показа един брой на EVA вместо пропуск, промъкна се край мен, мънкайки, че идва да ми върне списанието и заяви: “Ти защо пишеш толкова срещу мъжа си?” Направо онемях. Тя обаче не ме изчака да й кажа каквото и да било и продължи: “Недей, един ден този човек може да те гледа в болницата. Не си права, да знаеш.” И си излезе.

Лесно е да си премълчаваш, пробвала съм. Лесно е да си кажеш: един ден този човек може да ме гледа в болницата?! Какво повече да искам от него! Тя, любовта, скъпи господа и дами, не беше ли нещо друго, а не пенсионен фонд тип «за достойни старини»? Какъв човек трябва да търсиш – който да те направи щастлива, когато си здрава, млада и красива или който да те гледа в болницата, ако се разболееш... И ако не успееш да намериш някой, на който да можеш да разчиташ и за двете, защо тогава второто да е по-важно от първото... Не съм права, сигурно. Обаче смятам, че аз може и да пиша много срещу мъжа си, но го обичам и съм достатъчно честна, за да не го лъжа, че всичко е прекрасно. В брака трябва да си бунтар без кауза, иначе рискуваш да си много, много нещастен. Да те гложди непрекъснато нещо, ти да не го казваш и то да продължава да те гложди, да расте в теб, да се храни с недоволството ти и един ден да те превземе отвътре.

В деня, в който усетих, че това е на път да се случи с мен, проклетията ми се разгоря с пълна сила и казах: Остави ме да плувам сред всички възможности и не ми казвай, че не е честно спрямо теб. Честно е, защото ти знаеш какво искам, казвала съм ти го неведнъж. Ти единствен знаеш, защото бях достатъчно честна с теб, за да не се правя на доволна. Така че имаш повече жокери от всички останали, трябва само да искаш да се възползваш от тях. Имаш всъщност най-много жокери. Ти решаваш.

Аз не харесвам брака. Не смятам, че е добра идея. Да, вярно е, че не си сам, че не се събуждаш сам, че има с кого да си говориш и дори може да ти е интересно това, което си говорите. Не казвам, че не са важни неща, важни са, много. Обаче не е всичко, съвсем не е. Защото истината е, че всъщност си си сам – с твоите си желания, мисли и така нататък. Една огромна част от тях не споделяш никога. Или ако ги споделиш, в огромна част от случаите не те разбират, не искат да те чуят или чуват нещо друго. И ти правиш същото. Всеки си е сам. Така че липсата на самота в брака е само на повърхността, само за кратко и всъщност е абсолютна илюзия. Просто е споделена самота. Най-много. Въпросът е доколко го осъзнаваш.

Знам, че е лесно да роптаеш срещу нещо, когато го имаш и непрекъснато, като озъбено черно куче, ме преследва страхът, че ще оценя онова, което съм имала, когато вече може и да е късно. И ще си вкарам страшен автогол. Аз така ги мисля тези неща – с бакалския тефтер в ръка. Вадя, събирам, умножавам, деля, тегля чертата с ясното убеждение, че всички сметки излизат криви и че на този свят, при цялата му обърканост, в края на краищата, има някакъв железен баланс и резултатът от всички действия и противодействия е винаги е нула. Добрият стар Нютонов закон.

От една страна разбирам, че за да се създаде истинска връзка, трябва да минеш през всичко с този човек – през скуката, досадата, неудовлетворението, дори през мисълта да се разделите. Хвърляш се – в брака, във връзката, в любовта - и плуваш. Няма го ефекта “обратен каданс”, при който някой, който е скочил във водата, излиза обратно и си се качва пак на брега, от който е скочил. Няма. Скачаш и плуваш. Може там да ти дойде краят, може да успееш да изпълзиш на някой бряг като самотен корабокрушенец и да чакаш да мине спасителен кораб, който да те вземе на борда си. Между другото, страхувам се от това да не стана самотен корабокрушенец. В смисъл – страхувам се от физическата самота, другата ми е сигурна. Представете си обаче какви са шансовете, ако се окажеш самотен корабокрушенец, вълните да те изхвърлят на прекрасен остров с цветя, тропически плодове и да кажем страхотен хотел от веригата “Хайят” и там да те чака прекрасен мъж с разполовен кокосов орех в ръка... Какви са шансовете за това? Нула. Голяма, сладка, кокосова нула. Пълен кич. Георги Господинов май беше казал, че в щастието има момент на кич. Хубаво го е казал.

Онзи ден с мъжа ми си говорихме за предишните връзки и осъзнах, че аз този човек изобщо не го познавам. Не знаех, че за пръв път е правил секс върху българското знаме в една библиотека с учителката си по физика (по физика!) в десети клас, не знаех за прекрасната руса туркиня в кораба, с който е пътувал по река Нил и благодарение на която е станал неуязвим за морската болест вовеки, тъй като в един момент люшкането се е сляло с оргазма и той изживял най-дългия приливно-отливен оргазъм... Мъжете никога не усещат кога да спрат да говорят. Той пък не знаеше за връзката ми с един ... да го наречем общ познат, който ми остави уж краткотрайна червеникава следа от ръката си на едното ребро, а после тя взе че се превърна в синкав белег и си остана там. Никога не изчезна, не знам как се случи. Медицински прецедент. Аз пък му оставих един сутиен, който той демонстративно ми върна по пощата. Да си забравиш сутиена някъде не е на хубаво, да знаете. На раздяла е.

И когато си разказахме всичките тези неща, бяхме като нови един за друг. Все едно не се бяхме женили и се срещахме за трети път например – горе-долу на третата среща се говори за предишни връзки, нали?

И понеже знам, че всички, всички на света ще кажат, че не съм права да искам, да недоволствам и че трябва да приема човека до себе си такъв какъвто е и че трябва да съм щастлива с това, което имам и така нататък, затова реших да се смиря. И отворих да чета Еклесиаста – най-смирената от всички библейски книги. И отворих на подходящата страница – винаги става така. Там пишеше:

“Весели се в младостта си, сърцето ти да вкусва радост през дните, когато си млад; и ходи, където ти сърце тегли и дето ти очи видят; само знай, че за всичко това Бог ще те изведе на съд.”

А сега иди се весели, ако можеш! Но нали в крайна сметка и там, пред онзи съд, дори ние, проклетите жени, сме невинни до доказване на противното.