Мъжете си ги мерят непрекъснато – властта, банковите сметки, чувството за хумор, пенисите, колите, лаптопите, телефоните, гаджетата, напиванията. Живеят в безмилостно и безкрайно състезание. За това си говорехме трите – Пияна вишна, Рачешко рулце и Нежна върба. Май всичко беше започнало твърде предсказуемо - от вечния въпрос дали размерът има значение, а после някак си се завъртя и решихме... Да си ги премерим и ние.


Как нежна върба излезе с едни гърди напред



Сигурни ли сте? - попитах. Рачешко рулце кръстоса елегантно дългите си крака, Пияна вишна тръсна категорично красивите си коси и двете казаха: “Да.” Огледах ги. Как да се меря с интелигентния английски хумор на Рулцето, артистичния й стил на обличане и усета й за модерно? Или с индианската хубост на Вишната и витиеватото й перо? Всяко състезание означава някоя да е по-напред. Ясно е, че да се подценяваш е глупаво, а да се хвалиш... невинаги е признак на добър вкус.
А и какво да си премерим? Доколко всеки се вижда вярно, поглеждайки в огледалото, замислих се. И доколко са прецизни мерките, с които си служим? Какво ги формира – гледани филми, прочетени книги, реклами, дочути оценки?
Но като сме го решили – да бъде. Мерила съм си какво ли не. Кулинарните умения (с бившата ми свекърва), броя езици, които знам, произношението на френски, количеството шоколад, което съм способна да изям... Когато бях по-млада, един от най-настървените ми стремежи беше да бъда много, по- и най-слаба. Костваше ми глад, часове аеробика и почти непрекъснато лошо настроение заради още двата килограма, които ми остават до идеалните. И на всичкото отгоре след върволица диети, заради много тежка сесия и трагично скъсване с гадже (заряза ме заради рускиня) изпуснах контрола. Напълнях с 10 кг.

В главата ми настанаха шок и ужас. И в пика на отчаянието колко съм излязла от „идеалните“ мерки и шаблона на съвършенството на едно парти срещнах много красив мъж. От тези, в които не бих инвестирала и капка внимание - заради рояка жени, които ги желаят. Той първо танцува с моя приятелка, после покани мен, намери повод да се скараме. И за да се сдобрим, ме целуна по гърдите. (!!!) Не знам дали някой видя, но аз се изчервих много. След това бяхме заедно около половин година. Пълна с френска музика, Шопен, коняк, много кино и разговори за готини книги. Извивката от талията към ханша ми го караше да полудява. Полудяваше изключително приятно! Обожаваше закръглени и женствени форми. А гърдите ми му бяха фетиш. Не само заради размера и формата, а и защото са ми истински. Никога преди това не съм вярвала, че мъжете могат да се вдъхновяват до такава степен на тази тема. Въпреки че хърватската ми баба, от която съм ги наследила, емигрирала в България именно заради формите си. В тях бил влюбен младият свещеник в църквата им в Сплит. Забелязал ги е вероятно, докато се изповядвала (баба ми била католичка). И се разтуптяло попското сърце. Дали историята е имала развитие, не знам. Хората обаче започнали да говорят. Защото енергията на харесването се усеща. И всеки е склонен да приписва на другите това, което най-много би искал да направи, но се страхува. Така че, така де, прадядо ми, който бил търговец и имал земи в България, решил да я изпрати тук. Впоследствие се омъжила за учител, който уж се влюбил в зелените й очи, но също гледал гърдите й. „Душата на балканския мъж можеш да откраднеш с гърди, темперамент и люта ракия“ - казваше ми тя, а после ме приспиваше с разкази на Елин Пелин вместо с вълшебни приказки. Дали е вярно това за душата... не знам. Хората се срещат, харесват и обичат по различни причини. Едва ли най-основателната са гърдите. Истината е, че аз от моите някога се притеснявах. Даже да си призная, доста се изгърбвах, за ги крия. Но в очите на онзи, красивия мъж, за първи път осъзнах, че са сила. С течение на времето започнах да си давам сметка, че мерките и „очилата, през които се гледаме“, са нещо толкова относително. И после се влюбих в една реплика от филма „Последният самурай“. Беше на героя на Кен Ватанабе. Сексапилният японец цял живот беше търсил най-красивия цвят. И преди да умре, разбра, че няма най-, че всеки цвят е съвършен. Докато го казваше, дадоха как вятърът отвява малки кичести цветчета от приказни вишни. Наближавайки средата на 30-те, разбрах точно това – че всеки е съвършен по свой собствен начин. И ако искаш да се свържеш с доброто в него, има шанс да го намериш. И едва ли има нужда да си ги мерим.


Рачешко рулце се бори с мерките си

Обикновено избягвам състезанията, в които нямам шанс. Питайте ме в колко състезания съм се включила досега – в нито едно. Поради същата причина не се меря. Защо да се потискам?! На кантар никога не се качвам, дали съм във форма, си личи по дрехите – ако мога да вляза в кльощавите джинси (по Миранда от “Сексът и градът”), всичко е наред. Ръста си последно съм проверявала в гимназията, тогава медицинската сестра привикваше всички в кабинета си и ни качваше на някаква симбиоза между кантар и метър. От този кантарометър знам, че съм 1,67 и това е една от малкото мерки, които съм приела. Останалите ги отхвърлям. Това бюст/талия/ханш, забравете. Когато ми се налага все пак да ги науча, например когато си поръчвам по интернет и, ща не ща, трябва да ги напиша, се измервам и веднага след това ги забравям. Честно! Много съм добра в забравянето, което понякога ме поставя в неудобна ситуация. Понеже не мога да запомня размера на сутиена си, когато вляза в магазин за бельо и продавачките ме попитат какъв размер да ми дадат, става доста тъпо. Започвам да мрънкам, че не съм сигурна и дори – срам не срам, разгръщам палтото си (ако съм с палто) като класически ексхибиционист и казвам: вие как мислите, кой съм? Продавачките ме поглеждат с онзи техен поглед, който е едновременно изпепеляващ и тържествуващ (сигурна съм, че този поглед се учи в училищата за продавачки, иначе няма откъде всички да го знаят), и ме обслужват с убеждението, че “тая сигурно за пръв път си купува сутиен”. А пък аз не съм чак такава феминистка и дори нито веднъж не съм горила публично този белег на женското подчинение спрямо мъжа. Обичам хубавото бельо, защо да го правя? И понеже опитът учи, намерих разрешение на проблема. Записах размера си в бележника, точно до пин кодовете на картите си, така че сега просто отварям на въпросната страница и изрецитирвам исканите числа и букви. Отчетете го като победа на разума над материята във вид на продавачки.

Можете да си представите колко се зарадвах, когато разбрах, че трябва да се меря с Пияна вишна и Нежна върба. Дори през нощта сънувах кошмар, в който бях просната на земята, а Вишната и Върбата бяха надвесили над мен всичките си прелестни достойнства и ми викаха разни неща, сред които успях да различа: кажи си талията, кажи си талията! Събудих се с вика: нищо няма да ви кажа! После, като се разсъних, си дадох сметка, че Пияна вишна и Нежна върба никога, ама никога не биха постъпили така с мен, защото са едни от най-свестните хора, които познавам, но ужасът още дълго трептеше в сърцето ми. Може би защото сънят ме върна към едно много неприятно изживяване от тийнгодините ми, когато бях на море с моя съученичка. Двете лежахме проснати на плажа, когато край нас минаха някакви младежи, които не успях да разгледам, защото ми бяха контражур. Единият каза: я виж, кви мацки! А другият отговори: да, бе, ама едната колко е плоска! Нямаше как да му обясня, че съм много слаба, че още раста и че може би един ден… Нямаше как и вместо това така се разстроих, че ми идеше да се обеся. И се обесих.

Добре де, явно не съм се обесила, щом пиша тези глупости, но травмата ми остана за цял живот. И какво като имам дълги крака, това няма никакво, ама никакво значение, защото онзи гадняр тогава не каза: виж я колко е плоска, но пък има дълги крака. Може би защото гаднярите никога не използват сложни конструкции със запетая и но. Какво да ги прави човек! Във всеки случай с годините се научих да ги заобикалям, както се научаваме да заобикаляме локвите, защото няма смисъл да ходиш изкалян и защото е хубаво да си обграден с приятели, с които и да си ги мериш, и да не си ги мериш, знаеш, че това са твоите хора. Както аз знам, че Вишната и Върбата са моите хора и че мога да преглътна всичките им мерки, както се надявам те да преглъщат моите. Дори когато не си ги знам.


Монолог на пияна вишна за задника



Мисля си – какво доживях! Да пиша за задника си! Всички общочовешки теми ли свършиха! Но всъщност каква по-общочовешка тема от един задник! Сега, истина е, че около мен има и други задници, но аз вярвам в моя. Защото си е мой, засега успявам да го запазя в реални граници, горд е, самостоятелен и... изобщо готин е. Моите мъже харесват различни неща в мен -  кожата, двете бенки, около които един редовно ми оставяше синкав любовен белег, косата, ей такива неща. И всичките до един си падат по задника ми. Малко конфузно се получава като тема, но какво да правя.
Ако трябва да съм честна, не вярвам в това насилствено „разчленяване“ на тялото и изваждането на различни части от контекста на цялостната личност, така да се каже. И понеже не вярвам, ми е ужасно секси, когато някой мъж ми каже какво конкретно харесва в мен. Има мъже, които наистина фетишизират някоя част от тялото на жената, с която са. Както Рейф Файнс в „Английският пациент“ беше влюбен в трапчинката на шията на Кристин Скот Томас. Единственият, който не се изказваше особено ласкаво за споменатата част от тялото ми, беше учителят ми по джаз балет в 11-и клас. Този човек не пропускаше случай да ми каже публично, че би ме сложил да водя групата, ако „го прибера тоя задник“. Аз не проявих достатъчно амбиция, нищо не прибрах. Затова пък веднъж бях сама в съблекалнята, той нахълта развеселен и ми се нахвърли. И познайте къде си лепна ръцете... Лицемер!

Всъщност не смятам, че жените си мерят нещо, каквото и да е то. Не мисля наистина, че си сравняват дължина на краката, тегло, ръст и разни обиколки. Не че не забелязвам, че някоя има нещо повече или по-малко от мен, забелязвам го – и когато е в моя полза, и когато не е, – но това е точно забелязване, а не сравнение. Защото в нещата, които харесвам в себе си, съм абсолютно сигурна. В тези, които не харесвам – също. И никакви сравнения не могат да променят това.
Мисля, че жените си мерим най-много влиянието върху мъжете и наличната любов, а мерките кой знае каква роля в тази игра не играят. Всички сме виждали перфектни момичета, красавици дори, на които никой не обръща внимание, както и съвсем обикновени, които се чувстват толкова добре в кожата си, че са направо заразителни. Неведоми са пътищата на любовта. В това последното се уверих, когато преди няколко години един бивш колега ми разправяше как се влюбил в гаджето си, докато се събличала за първи път пред него. Трябва да ви кажа, че това момиче можеше спокойно да кандидатства за титлата „най-смъкнат задник на Балканския полуостров“ и да е сигурна, че ще спечели. Истинско свлачище имаше в края на гърба си, казвам ви! И въпреки това колегата промълви: „А когато видях задника й, направо полудях!“ Определено не прибави „от отвращение“. Изводът е ясен. Някои просто харесват свлачища. За какви мерки тогава има смисъл да говорим... Ако рецептите бяха толкова прости, силиконът щеше да е пътят към щастието. Но едва ли е, в противен случай светът щеше да е препълнен с щастливи жени.

Не мога да кажа, че обичам несъвършенствата си и как беше - „че съм се приела такава, каквато съм“. Напротив, въобще не съм се приела, не смятам и да се приемам скоро, мразя несъвършенствата си и се опитвам да се боря с тях. Цял живот е било така. Обаче знаете ли какво – когато съм в пика на борбата и ми писне от нея и зарежа всичко – идва някой, когото много обичам, целува ме и ми казва нещо хубаво в ухото. Е, добре де, обикновено е нещо за задника ми.