Казвали са ви го в ухото, нали? Няма начин. Мъжете, за които си струва да говорим, винаги го казват. А опитвали ли сте наистина да им кажете какво искате? Без недомлъвки. Аз опитах. Веднъж. Беше катастрофа.

Преди известно време получих на служебната поща странен мейл. Беше подписан от мъж, но може и жена да е авторът, не знам. Човекът имаше нещо против нещата, които пиша. Беше много вулгарен и завършваше с нещо от рода, че не разбира защо точно аз трябва да пиша за секс, след като от всичко, написано от мен, което бил чел, ставало ясно, че съм „недоклатена“, точно такъв беше изразът. Знам, че не би следвало да ми пука, обаче истината е, че ми стана кофти. Защото се опитвам да пиша за неща, които мисля, че са важни за много жени, и да бъда искрена. А този тип реагира така, все едно съм го/я засегнала лично. Отговорих му по единствения възможен начин – с краткото „Жена ти е недоклатена“, а после се зарадвах, че пиша под псевдоним. Тази случка я разказвам само поради факта, че винаги съм се чудела как реагират хората, ако за момент решиш да лицемерничиш с двайсетина процента по-малко от обикновено. Затова повечето жени, които пишат някакви неща за секс, пишат под псевдоним. Отначало се самозаблуждавах, че аз лично го правя, защото не искам текстовете ми да пречат на другите хора, намесени в тях – мъже, приятелки и т. н. Обаче така или иначе в крайна сметка достатъчно хора разбраха, че е псевдоним, и това оправдание отпадна от само себе си. Остава другото – страхът, че всичко, което пиша, може и ще се използва срещу мен. Понеже казаната дума, написаната дума е хвърлена маска, хвърлена дреха. Ставаш много уязвим. Не разкривам някакви тайни, знам. Просто винаги съм мислела, че жените много си патим от притворството си, от това, че не сме директни и че ако кажем в очите на мъжа какво искаме, ама така – простичко и без заобикалки, без сложни съставни изречения, лукави погледи, измислени паузи и т. н., те ще ни разберат. И се опитвам да го правя – в писмен вид, понеже, разбира се, е по-лесно. Слагам псевдоним, за да се защитя. Защото ето какво става, когато някой се добере до истинското ти име и до истинския ти мейл – ставаш „недоклатена“.
От друга страна обаче, мъжете, които са били или са до мен наистина, които са били или са в сърцето и в леглото ми, нямат нищо общо с този тип, дето чел-недочел, разбрал-недоразбрал, дорасъл-недорасъл, тръгнал да пише мейли. Нашите истински мъже искат да знаят какво искаме, простете ми тавтологията, сигурна съм.
Как няма да съм сигурна! Мен лично с часове (не, с години) ме навиват да им кажа какво искам. Да им кажа, да им кажа... За секс става въпрос. Обаче това не е толкова лесно. Понеже когато казваш нещо в леглото, не можеш да се скриеш под псевдоним. Там е ясно – ти си.

Не сме правили секс точно десет дни – част от тях по мои физиологични и друга част по мои психологически причини. Физиологичните ги разбирате, а психологическите са, че ми писна той да заспива, аз да го будя – уж случайно, уж нарочно или пък без уж и после да правим секс. Обаче все аз да го будя. Като спи – да спи. Аз повече никого няма да будя. Изобщо не говоря по темата. Не упреквам – нито с думи, нито с поведение. Обикновено той нарича това мълчалив упрек. Обаче точно този ден си мисля – добре, нали съм решила днес да бъда едно към едно и всичко да му казвам, да съм директна. А директността изключва опцията „мълчалив упрек“.
И понеже, докато приспивам детето, той пак... как беше изразът... „потъва в прегръдките на Морфей“, започвам моето упражнение по директност с директно събуждане – просто го разтърсвам. Гледа ме стреснато. „Пак заспа“, казвам му. „Не може да бъде“, отвръща той виновно, поне има някакво чувство за самоирония. И, естествено, се опитва да легне върху мен. Аз обаче съм решена този път да не падам по гръб и понеже, както казва моята Мира, „не съм лека жена“, не е толкова лесно да ме обърне човек. „Искам аз да съм отгоре.“ „Ама така аз нямам контрол.“ „Не може все ти да имаш контрол.“ „Не искаш ли по корем“, увещава ме той. Боже, каква говорилня стана! „Не искам по корем, не искам по гръб. Искам аз да съм отгоре.“ „Е добре, после ще разправяш как ти липсва спонтанност.“ Каква спонтанност, човече, ти беше заспал! Приемам последвалото мълчание за знак на съгласие. Ура, отгоре съм!
След кратък диалог в стил „По-бавно“ (той), „Не искам по-бавно“ (аз), „Ако продължаваш така, скоро няма да има значение какво искаш и не искаш“ (той, задъхано), решавам, че не ми се контролира повече. Отмествам се и той ме забива с най-любимия от всички любими въпроси: „Какво? Свърши ли?“ Не съм свършила. Сменям позата. „Нали искаше да си отгоре?“ „Исках, ама за малко.“ „И ти не знаеш какво искаш...“
„По-бавно“, казвам този път аз в контекста на добрата стара мисионерска. „А, видя ли сега колко е гадно да те пришпорва някой!“ „Ама аз искам по-бавно, за да свърша, а ти - за да не свършиш. Така че нещата са свързани – просто давай по-бавно!“ Е, нямаше какво да ми отговори на това.
И после исках по-бързо, по-дълбоко, по-силно, а после – да спре за малко. Абе, с една дума, казах си всичко каквото искам. Точно както той всъщност хиляди пъти ме беше молил. Кажи, та кажи. И какво стана? Накрая ме отряза: „Що не си го направиш сама, а? Аз да не съм кукла на конци.“ И ме остави, както казва мъжът или жената от мейла – недоклатена. Ха сега някой да ми каже да казвам или да не казвам какво искам. 
Знаете ли какъв е проблемът – че понякога, във всеки случай много рядко, поне при мен е така, се случва да получавам всичко, което искам, без да съм казала и една думичка по въпроса. Не знам как става. Попадаме във вакуума на някаква особена интимност, хармония, желание и на никой не му и хрумва да казва какво, кога и как иска. Просто се получава. Спонтанно. Ето тази спонтанност я искам повече от всичко.
Затова вече съм сигурна, че добрият секс е сексът в тройка. Третият е Ерос. Уви! Най-своеволният от боговете.