Едно от културните събития през май в Истанбул бе премиерата на книгата за скулпторката Мария. Мария е първият българки творец, за когото в Турция е издадена книга. И първата българка, станала част от истанбулския хайлайф. Събитието, отбелязано с пищен купон в седеметажната къща на съпруга й, събра елита на хората на изкуството и на аристокрацията и бе отразено във всички лайфстайл, арт и издания за живота на богатите представители на турското общество.

За къщата и за нейната стопанка

Къщата на Яхши Бараз, строена през 1912 г. в един от най-хубавите квартали на Истанбул, е била собственост на италиански посланик. По проект на етаж е имало по два апартамента. Сегашният й стопанин е съборил повечето от стените и е постигнал обширни пространства, които изглеждат още по-огромни от високите тавани. На първия етаж е галерията, в която винаги има действаща изложба. Вторият, четвъртият и петият са царството на Яхши. Тук е събрана историята на турското и световното изобразително изкуство в много книги, картотеки, картини и скулптури. Третият етаж е на Мария. На 6-ия са складирани още картини, които чакат реда си да заемат място по стените. Мансардният е превърнат в уютна гостна. Именно тук Мария отпразнува издаването на своята книга.

С огромно мраморно стълбище, по около 300 кв.м площ на етаж, безброй кътове със старинни мебели от масивно дърво, стари турски килими, внушителен брой книги, картини и скулптури къщата на най-изявения галерист в Турция посреща гостоприемно, но и подчинава на отдавна установен собствен дух. Не обаче и Мария.

Малко след Великден е. Домакинята ни посреща с червени яйца и козунаци, които е поставила в изящни съдове върху малки плетени покривки, спомен от нейната леля. На врата си носи оригинален медальон от камък, върху който е изрисувала лика на Дева Мария, а на пръста си - пръстен, направен също от нея, с образа на Исус Христос. Джиесемът й звъни с песен на Лили Иванова. Стройна, магнетична, със заразителен смях и бохемски дух, с цигара и чаша вино в ръка, русата българка очарова с непокорството да не се вписва в стандарта и винаги да бъде себе си.

Намираме се на нейния етаж, където са подредени само нейните малки пластики. Под погледа на метални грифони, Алиса от Страната на чудесата, тайнствени риби и омагьосани жаби и на фона на нежните мелодии на любимите й механични кутии, които са навсякъде около нас, тя ни разказва приказката за живота си.

За мъжете и развенчаните митове

Първият мъж, когото Мария обиква от цялото си сърце, е нейният баща - художникът Димитър Димов. Той продължил да бъде нейният любим мъж дори след като родителите й се развели, оженили се повторно, родили си други деца и от обожавана принцеса тя се превърнала в Пепеляшка. "Вечно бях излишната, прехвърляна от едната къща в другата. Баща ми беше фин човек, но си имаше жена и тя му диктуваше живота... Не успях да намеря такъв мекушар. Все съм се женила за тирани." Разводът на родителите предопределя съдбата й. Копнежът по бащата я кара да харесва по-възрастни от нея мъже. Копнежът по семеен уют я кара да се омъжи, току-що завършила гимназия, за да го потърси в друга страна, където може би той съществува. Младоженецът е авторитетният архитект, който строи турското посолство в София. "Беше по-голям от мен с 10 г., интелигентен." Не била влюбена до полуда, но таяла надежда, че най-после ще има това, което толкова й липсвало - човек, за когото ще бъде най-важното нещо в живота. Който ще я обича, ще се грижи за нея и ще я закриля. Началото е точно такова. Съпругът й изпълнява обещанието, което е дал на баща й, и Мария става студентка в интанбулската художествена академия. Разочарованието обаче я следва и в другата държава. Скоро открива истинското лице на мъжа си. "Имаше психически отклонения, за които не знаех, когато се женихме. Без да иска, ме тормозеше и ме биеше. Трябваше да се спася."

Когато се омъжва за втори път за мъж, който също е с 10 г. по-голям от нея, Мария е едва на 22 г. Той е красив, милионер, син на най-големия издател в страната, собственик на авторитетен вестник. Бащата е категорично против синът му да се жени за чужденка, разведена и бедна. Води дълги разговори с нея, но въпреки че му става симпатична, не желае да я приеме за снаха и използва последния си коз - заплашва сина си, че ако се ожени за българката, ще го лиши от наследство. Синът не отстъпва. Вдигат сватба. "И двамата бяхме млади и красиви, животът ми беше охолен, ходех в академията, радвах се и си казвах: "Боже, без този човек няма да мога да живея!" Оказва се обаче, че и този път не е открила мъжа на живота си. Той пие, непрекъснато я разочарова и тя отново трябва да се спасява. "След 6 месеца подскачане в леглото как ще оцелея без него, след тръгване и връщане разбрах как можеш да живееш сам."

На 27 г. започва от нулата със страхотна борба за оцеляване. За да може да се издържа и да продължава да вае малките си пластики, става фотомодел на възраст, когато другите приключват кариерата си в тази професия. Справя се толкова добре, че продължава да бъде сред най-предпочитаните фотомодели до 1997 г., когато е на 38 г. През това време два пъти е канена да участва като манекен в модни ревюта. Единият път представя рицарска булчинска рокля. Единствената, която е обличала в живота си въпреки трите си брака.

... Разказва ми, че веднъж в Истанбул видяла как красиво богато дете е захвърлило скъпата си кукла и наблюдава с копнеж как друго бедно дете си играе с жив плъх. "Аз съм като богатото дете, защото винаги съм обичала да бъда богата. Знаела съм, че всяко нещо има цена, и съм си я платила с лихвите, но никога не съм си продавала душата."

Каква е цената за последния й брак с Яхши Бараз? "Имам до себе си сериозен мъж и само едно нещо ме спасява да не плащам много: и той е човек на изкуството. И двамата не вярваме в брака, обаче вървим в една посока, имаме една цел и вече нито той може без мен, нито аз без него. Не мисля, че е хубаво, но нямаме друг изход." Яхши Бараз е по-голям от Мария с 14 г., за него това е втори брак. Американски възпитаник и започнал кариерата си на галерист в САЩ, през 1975 г. той се връща в родината си и прави първата изложба в Турция в галерията на къщата си, в която сега живее с Мария. Най-после тя попада на сродна душа и в центъра на голямото изкуството. "Яхши ми даде свобода, защото знае, че не трябва да задушава артиста в мен. Той също се занимава със своята работа, също е егоцентричен. Така че се разбираме без думи. Просто се виждаме в себе си като в огледало." Последният съпруг на Мария не е милионер, но е от заможно семейство и като внук на падишах е потомствен член на истанбулската аристокрация, с която българката започнала да се сближава още от втория си брак. "Тогава ме посрещнаха със завист - дойдоха чужденките да ни вземат най-хубавите мъже. Така беше и с Яхши. Но свикнаха да ни виждат заедно. Приеха, че сме един живот." Дързостта на българката стигала дотам, че си позволила да въвежда нови празници в елитното общество. Преди 4 години събрала всички художници, галеристи, колекционери и приятели от хайлайфа на грандиозно коледно тържество. "От тогава Коледа стана мой ритуален празник." Тази година към традиционните гости се присъединили американци и англичани и празникът станал интернационален. Постепенно привикнала аристокрацията и хората на изкуството да получават от нея шарени яйца на Великден. Така към Нюела се прибавило и Паскалието на Мария.

Намерила ли е най-после принца от приказките? Тя се смее. "Поглеждам се и си казвам: ти ли си бе, тъпачко, дето не можа да го намериш? Обаче вече не го чакам. Защото отвън всичко изглежда розово, а като влезеш, започват какви ли не ужаси. Успях да видя доста и разбрах, че принц на бял кон няма. Каквото си направиш сам, това е истината."

За ангелите, дяволите и пророческите сънища

Нейният първи ангел бил прекрасната й баба, която й давала всичко от себе си. Обаче действително като дете виждала около себе си светлинки и като че ли до нея стояло ангелче. Веднъж пък видяла истински дявол. Лежала си в леглото и го чула как се катери по прозореца. Видяла ръцете и рогата му. Извикала ангелчето и дяволът изчезнал... "След това в живота ми влязоха колкото искаш дяволи. И разбрах, че те не са грозни, както обикновено ги рисуват, а са с красива външност. Мисля, че във всеки от нас има по един дявол, който седи от лявата ни страна, и по един ангел, който седи от дясната, и трябва да ги уравновесяваме... В последно време като че ли доста потиснах моя дявол. Знам, че човек не бива да е мекушав, но предпочитам да съм повече с ангелите и да правя всичко с добро. Злобата ме отблъсква и отвращава."

В най-напрегнатите дни преди излизането на книгата в съня на Мария пък пристигнал баща й. "Вървеше срещу мен и носеше книгата. Постави я на нещо като статив и ми каза да отворя на 29 стр." Събудила се, веднага се обадила по телефона на авторката и в един пасаж на 29 стр. открили посланието на художника Димитър Димов: "Мария вечно търси наследството от дедите си и иска отново да пресъздаде преживяното от тях. Тя вярва, че духът е безсмъртен."

Най-чудният пророчески сън обаче й се явил през 1996 г., преди сватбата с Яхши, и бил свързан с любимото й куче Сиси. "За мен то беше космическо. Дойде в най-трудните ми моменти, когато бях сама, за да ми помага. И стоя при мен 7 години. Когато почина, изживях една от най-големите си трагедии. Сиси беше всичко за мен - помощник, дъщеря, отдушник, най-любимото същество, с което си говорехме и се борехме в живота. А при страданието има страхотна самота, концентрация, смирение и сензорните канали са отворени най-широко към Космоса. На втория или третия ден, след като Сиси ме напусна, сънувах странен сън. Влизам в къщата на моя приятелка и виждам три разкошни скулптури. Попитах кой е направил тези чудеса. "Мала, отговори приятелката ми." Докато се чудех коя е тази жена, видях моето кученце, седнало на възглавница с един старец, който прилича на извънземен. "Ние, каза той, ходим при хора, които са в нужда, и стоим при тях по 7 години. Сега Сиси ще отиде на друго място." И я видях като момиченце. В това време влезе Мала. С черна коса, дълга черна рокля, страхотно колие, за мен беше богиня. Приближих се и поисках да й целуна ръка, че е направила тези божествени неща. В този момент запя небесен хор: "Боговете решиха Мала да си ти." И се събудих.

Оттогава Мария непрекъснато търсела коя е Мала. 10 дни преди да излезе книгата за нея, се обадила авторката и й казала, че е открила в книга на ирански автор, който пише за асирийците, че те имали голям град с четири богини. Едната от тях - богинята на тайните, е Мала. По-късно Мария изваяла главата на богинята. Очите й - магнетично сини аквамарини, са наследството на скулпторката от баща й. Един ден брат й ги донесъл от София в Истанбул в кибритена кутийка. Малката пластика със сините като небе очи сега е корица на книгата й. "Аз нищо не създавам, обяснява тя. Припомням си. Знам, че всичко е планирано. Ние просто сме тези, които трябва да го осъществят."

За мисията на живота й

"Кое е било най-трудното за мен? Да съм в чужбина без родители, без близки, зад гърба ми да няма никого и да успея да пусна котва в този град, в който можеш да изчезнеш за секунда. Нямаше на кого да плача. Седях между четири стени и плачех сама. Когато излизах навън, все едно, че ми нямаше нищо. И до ден-днешен правя така. Защото никой не обича слабите. Когато направих първата си изложба за малки пластики през 1989 г., в Турция за скулптура въобще не се говореше. А малките пластики даже плашеха, защото се възприемаха като атрибут за черна магия. Изложбата ми посетиха доста интелигентни хора и харесаха работите ми, но някакви такива ах, без скулптура не мога да живея, нямаше. Тогава разбрах, че имам голямо задължение. Че за да влезе скулптурата в този град и в тази държава, моята работа ще бъде 15 пъти по-трудна, от където и да бях на друго място по света. Защото трябваше да накарам хората да обичат изкуството ми." През първите 10 години Мария осигурявала с неимоверен труд средства за скъпо струващото си изкуство. "Не само че не са ми помагали, но са искали и да ми вредят." Дори майка й и сестрите й в София я гледали като луда, като мести някакви железа напред-назад. "Така че книгата за мен всъщност е за това как се е появила и развила скулптурата в Турция."

В книгата са заложили авторитета и името си едни от най-добрите професионалисти в страната. Луксозното издание струва 60 000 долара, почти колкото един приличен апартамент. Дали това не е подаръкът на Яхши Бараз за 49-ия рожден ден на съпругата му, който беше месец преди премиерата на книгата? "Колкото и богати мъже да съм имала в живота си, никой не ми е раздавал чекове. Яхши също не го направи. Каза, че е срамно, защото съм професионалист и трябва да се справя сама." Мария се разплаща на повечето от членовете на екипа със собствените си пластики. Най-после след дълги години труд, постоянство и вяра в себе си, тя е доживяла мига, в който изкуството й се отплаща, като работи за нея.