РАДОСТТА НЕ Е ПОЗВОЛЕНА

Друг чест сценарий е когато родителите са реагирали на нашите положителни емоции и радост с ограничаващо, игнориращо или санкциониращо поведение. Когато се смеем, играем или проявяваме ентусиазъм, получаваме реакции като раздразнение, критика или прекъсване на преживяването. Радостта не се приема като нещо естествено, а като нещо неподходящо или пречещо. Така се научаваме да се съобразяваме с емоционалното състояние на другите и да потискаме своето. 

В зряла възраст човек автоматично ограничава радостта си, намалява изразяването и се съобразява с външните очаквания. Умът му постоянно следи за реакциите на хората около него. При поява на радост се активира вътрешен критик, оценяващ дали е подходящо да изразим себе си. Често човекът прекомерно се съобразява или омаловажава преживяванията си. Нервната система потиска силните емоции на радост и щастие. Човек си позволява само много повърхностно да изпитва положителни чувства. Това води до понижено усещане за жизненост и ограничен емоционален диапазон.

АЗ НЕ ЗАСЛУЖАВАМ ДА СЕ РАДВАМ

При трети сценарий може да сме израснали в среда, в която има критика, засрамване или условно приемане. Посланията, които получаваме, са свързани с това, че трябва да бъдем по-добри, да се справяме повече или че не сме достатъчни. Постепенно се оформя усещане за неувереност и ниска самооценка. Радостта започва да се възприема като нещо, което трябва да се заслужи или което не е за нас. Когато се появи приятно преживяване, се активира вътрешна критика или вина. 

В зряла възраст човек трудно приема хубавото в живота си, омаловажава го или го прекъсва. Във вътрешния свят доминират самокритични мисли и оценки. При поява на радост се активират срам и вина. Отново има тенденция към омаловажаване на положителното и фокус върху недостатъците. Това води до бърз преход към неутрално или негативно състояние. Капацитетът за задържане на удоволствие остава нисък, а преживяването на радост е краткотрайно.

НАСОКИ ЗА ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА СТРАХА ОТ ЩАСТИЕ

Първата стъпка в преодоляването на този страх е способността да останем в контакт с преживяването. Когато се случва нещо приятно, нека насочим вниманието си към нашето тяло. Вместо да се отнасяме в мисли за бъдещето, да останем със сетивните усещания – топлина, лекота, разширение, мекота. Това създава опора в настоящия момент. Полезно е съзнателно да удължаваме този контакт, дори с няколко секунди повече от обичайното. Може дори да използваме фразата „мога да остана още 10 секунди в усещането“, „безопасно е да чувствам още 1 минута тази радост“. Тези малки удължавания постепенно увеличават капацитета на нервната система да понася позитивната активация и преживяването на радост. 

Съзнателното дишане може да подпомогне този процес. По-дългото и спокойно издишване изпраща сигнал за безопасност към тялото. Не е необходимо дори да правим конкретна техника, достатъчно е просто леко да се забави. Така намаляваме вероятността радостта да бъде прекъсната от напрежение.

Също така е важно да работим с ума, който често реагира със страх. Когато се появят мисли като „нещо ще стане“ или „не трябва да се радвам много“, „много хубаво не е на хубаво“, е важно да ги възприемаме просто като автоматичен странен защитен механизъм, а не като обективна истина. Вместо да спорим с ума си, да се опитваме да се убеждаваме в положителното или да се разсейваме, по-ефективно е да подходим към него като към част от вътрешния ни свят, която се страхува. Признаваш страха й и едновременно с това ѝ помагаш да се заземи – това включва спокойни вътрешни послания от типа на: „благодаря ти, че се опитваш да ме предпазиш“, „знам, че те е страх“, „нормално е, станало ти е навик“, „аз съм тук и ще се погрижа за теб“, „нека останем още 1 минута в контакт с това преживяване“, след което правиш няколко по-бавни издишвания и се връщаш към телесните усещания. Колкото повече практикуваме това, толкова по-бързо се създава нова асоциация: радостта може да бъде преживявана без последваща опасност. 

Когато човек започне съзнателно да си дава разрешение да се чувства добре, дори за кратко, това постепенно променя вътрешната нагласа. Позволението не означава гаранция, че всичко ще е наред, а готовност да се преживее настоящият момент такъв, какъвто е.

Редовното връщане към тези практики – контакт с тялото, леко регулиране на дишането, разпознаване на автоматичните защитни мисли и подкрепящ вътрешен диалог – води до постепенно увеличаване на толеранса към радост. Нервната система започва да възприема позитивните състояния като по-безопасни, а умът намалява нуждата да ги прекъсва. Така развиваме способността да оставаме в положителните емоции и да надскочим автоматичните защитни механизми, които ни карат да сме свити и стегнати.