В стара ферма в Северна Германия времето се наслагва. Стаите стоят почти непокътнати, предметите са там, където са били оставени преди десетилетия, а между тях има нещо, което не може да се назове, но се усеща. 

Когато германската режисьорка Маша Шилински попада във фермата, тя вече отдавна се занимава с въпроса какво остава в нас от хора, които дори не сме познавали. Заедно със съсценаристката Луиза Петер събират фрагменти – спомени, усещания, детски страхове, онова първо, неясно впечатление от смъртта, което не изчезва с възрастта. Филмът „Звукът от падането“ тръгва не толкова като история, а от усещането за натрупване на невидими сили и енергии, от усещането, че някои преживявания не принадлежат на един човек, а се предават и ние носим много от тях, без да го знаем. Четири момичета, четири различни десетилетия, едно и също място. Те не се срещат, но сякаш носят една и съща памет. Именно тук започва „Звукът от падането“. Филмът се появи в конкурсната програма на кинофестивала в Кан през 2025 година и спечели Наградата на журито, а по-късно беше избран и за германския кандидат за „Оскар“.

С Маша Шилински говорим за това как се прави филм за и със невидимото, защо бавността е необходима и какво означава да разкажеш история, която никога не е била изречена. И не е възможно да бъде. 

В началото не сте били сигурна, че тази история е за кино. Обмисляли сте роман, дори звукова инсталация. Как стигнахте до формата филм?

Да, дълго време изобщо не мислехме в посока кино. Със съавторката ми Луиза още от тийнейджърските ни години си задавахме едни и същи въпроси – какво е това, което е „записано“ в телата ни, какво ни определя още преди да се родим. Събирахме наблюдения, говорехме за феномена на трансгенерационната травма, но всичко беше много абстрактно, трудно за визуализиране. Не знаехме как да го превърнем във филм, защото ни интересуваха неща, които по принцип нямат форма – усещания, интуиции, нещо, за което дори няма точни думи. Промяната дойде, когато открихме тази ферма. Тя буквално ни даде рамка. Изведнъж всички тези идеи се сдобиха с място, в което да съществуват. Фермата се превърна в съд за тези въпроси.

Самото място ли отключи структурата?

Да, защото то беше почти непокътнато. Предишният собственик го беше оставил така, както е живял – с мебели, с предмети, с усещането, че времето е спряло. Можеше буквално да влезеш в една от стаите и да си представиш как някой е обядвал там преди 50 години. Това направи възможно да мислим пространството като нещо, което събира различни времена.

Заглавието „Звукът от падането“ е много силно, но и парадоксално. Как го мислехте?

Дълго време имахме съвсем друго работно заглавие, което много харесвах, но беше прекалено дълго и никой не го помнеше. Когато получихме поканата за Кан, трябваше да вземем решение и тогава стигнахме до „Звукът от падането“. За мен в него има нещо интересно – когато нещо пада, всъщност почти няма звук. Или поне не такъв, какъвто очакваме. И това се връзва с темата за субективността – за начина, по който героите преживяват реалността. В същото време звукът във филма е изключително важен. Той е като невидим свидетел – знае повече от героите и не забравя нищо. Носи памет.