Немското заглавие е различно – „Да гледаш слънцето“. Защо?

Защото нямаше добър превод на „sound“ на немски. И тогава се върнахме към един от първите образи, които имах по време на писането – гледаш слънцето дълго, затваряш очи и остава този пулсиращ, трептящ образ зад клепачите. Това е нещо като следобраз – нещо, което продължава да съществува дори когато източникът вече го няма. Това ни се стори много близко до самия филм.

Работите с идея за памет, която не е лична. Как я мислехте драматургично?

Интересуваше ни какво остава в телата ни през времето. Дори когато не познаваме предците си, не знаем историите им. Затова решихме да прескачаме по две поколения – за да видим какво „ехо“ остават, какво се задържа, какво буквално се утаява „в костите“.

Филмът изисква търпение от зрителя. Това беше ли съзнателно решение?

Да, абсолютно. Докато пишехме, си позволявахме да оставяме да изплуват не само личностни, но и колективни образи. Имах усещането, че трябва да гледам всичко това като под лупа – много внимателно, много отблизо. Да уловя онези моменти, в които нещо вътре в човека се пропуква, но без да може то да се назове. За да покажеш такъв момент, ти трябва бавност. Иначе той просто изчезва.

Имахте ли визуални референции?

Не от киното. Не можех да намеря филм, който да работи по този начин. Основните ни референции бяха фотографии – включително снимки, намерени в самата къща. Както и работата на Francesca Woodman – тя има много особен, почти халюциногенен начин да мисли образа и смъртта. Това беше важно за нас.

Работата с децата във филма изглежда изключително деликатна. 

Започна с много дълъг кастинг – почти година, докато намерим Алма. Търсихме стотици момичета. Когато открихме Хана, стана ясно, че тя има много силен вътрешен усет – децата веднага усещат дали нещо е вярно или не в една сцена. Създадохме си един ритуал – „въображаем душ“. Всяка сутрин „измивахме“ актьора и той се превръщаше в героя. И в края – обратното. Това беше начин да има граница между ролята и реалността.

Има ли нещо лично във филма?

Да, но не в буквалния смисъл. Това не е история за нашите семейства. По-скоро има неща, които идват от нашия опит като деца – например силното впечатление, което смъртта е оставила у нас. Това беше нещо, което споделяхме със съавторката ми. Има и по-дребни неща – като това усещане, че започваш да имитираш другите, начина им на говорене, интонацията им, и в един момент губиш собствения си глас. Започваш да се питаш: „Кой съм аз всъщност?“

Филмът няма класическа структура, няма централен герой. Това затрудни ли създаването му?

Много. Отне ни пет години. Беше дебютен филм, с ограничен бюджет, с много малко снимачни дни. Трудно беше да намерим финансиране, защото структурата е необичайна – няма триактова драматургия, няма „рецепта“. Но имах голям късмет с екипа. Те вярваха в този филм и ми дадоха свобода. Честно казано, за мен все още е малко чудо, че този филм съществува.