Бърти Грегъри е британски режисьор на документални филми за дивата природа. Кариерата му започва, когато детската му обсебеност от природата води до спечелването на титлата „Млад фотограф на открито на годината“. След като завършва зоология в Университета в Бристол през 2014 г., започва да асистира на легендарния фотограф на списание National Geographic Стив Уинтър. Оттогава е създал и водил редица проекти, посветени на различни видове животни.

Работил е и по емблематичните поредици на BBC с Дейвид Атънбъро. Става един от най-младите носители на награда BAFTA за операторско майсторство за работата си по „Seven Worlds, One Planet“. Водещ, продуцент и оператор на три поредици, които включват наблюдения на акули и пингвини, а сега идва ред и на гепардите. „Гепардите отблизо с Бърти Грегъри“ на National Geographic Wild, показва предизвикателствата, пред които са изправени най-бързите сухоземни животни, докато ловуват и отглеждат малките си. 

Има моменти във филма, когато едно животно убива друго. Не ви ли се иска понякога да се намесите в някои ситуации, казвайки си: „О, хайде да помогнем на някой от тях“?

Да, страхотен въпрос. Стандартният отговор, който винаги чувам като филмов оператор в дивата природа, е, че ние сме наблюдатели и сме обучени емоционално да се дистанцираме от животните, които снимаме, защото природата е трудна за самите тях. Ние сме там, за да документираме, а не да се намесваме. Ние обаче прекарваме цял месец, следвайки тези животни през целия ден, всеки ден. И да, виждаш тези малки сладки бебета гепарди и не можеш да не се привържеш емоционално към тях. Страхувам се за тях с всички тези лъвове, хиени и коли наоколо, но що се отнася до естествените заплахи, никога не се намесваме, защото това е кръговратът на живота. Когато обаче става дума за неестествени заплахи, като коли, тогава всъщност можем да се намесим.

Много хора отиват на сафари, за да видят животните на място. Мнозина забравят, че това са истински същества с истински животи и нашите действия влияят на оцеляването им. Вие като индивид можете да имате влияние – положително или отрицателно, и не трябва да разчитате само на вашия гид, защото те са под голям натиск да ви осигурят добро преживяване. Вие сте част от този процес и трябва да задавате много въпроси за това дали причинявате безпокойство на животните, или не.

Как се доближавате толкова до животните и как печелите доверието им?

Когато снимаш диви животни, познанието за тях е всичко. Това е ключът. Можеш да си най-добрият оператор в света, но ако нямаш познания за животните, никога няма да заснемеш нищо. Понякога отиваме на места, на които съм бил и преди и вече знам много за обекта. Но в този случай работихме с двама невероятни местни водачи, които познават националния парк като петте си пръста. Благодарение на тях този филм е толкова добър. Единият – Баз, винаги имаше някакво лудо, почти „спайдър-сетиво“.

Той сякаш знаеше какво ще направят гепардите още преди самите те да го направят. Честно казано, изглеждаше, сякаш има някаква магическа сила. И това беше особено важно, когато се опитвахме да снимаме лов. Гепардите са прекарали целия си живот, наблюдавани от туристически автомобили. Те много са свикнали с тях, което е добре, но тяхната плячка е много по-плашлива. Така че е напълно възможно нашето присъствие, ако маневрираме автомобила в неподходящ момент, да подплаши плячката. А това, разбира се, е нещо, което никога не искаме да правим, защото излага гепардите на опасност.

Когато камерите са изключени, имате ли свободно време да правите нещо друго? Можете ли да се срещнете с местните, да изпиете по бира с тях? 

Да, да. По време на нашия проект за гепардите бяхме на палатки – нещо като „глемпинг“. Имахме голям екип, включително и много местни хора, което беше страхотно. Дните ни бяха доста дълги. Понякога вечер в лагера имаше време за по една бира. Иначе, за да заснемеш живота на тези животни, не можеш да пропуснеш ден, не можеш да пропуснеш минута. Тръгвахме по тъмно, опитвахме се да ги намерим възможно най-рано, прекарвахме целия ден с тях и след това отново ги оставяхме по тъмно, за да се опитаме да ги намерим пак на следващия ден.