После решавате да се приберете в България. Изненада ли ви с нещо животът тук?
Елена: След като се прибрахме, имахме година и половина да живеем напълно безгрижно, докато не дойде моментът да отворим пекарната – едно лудо и изключително трудно начинание, което ни изсмука всички сили, особено през първата година. Но знаехме каква е нашата цел и не се усъмнихме дори за секунда.
Алан: Живял съм доста богат живот: бил съм на много места, срещал съм най-различни хора с различен произход. Винаги съм имал ясна представа за намеренията си. В случая с идването в София също знаех къде отивам и защо. Така че нямаше вътрешно съмнение или смущение. Има и още един важен момент. Там, откъдето идвам, в семейството ми и в обществото като цяло, сме отгледани с един много прост принцип: не се страхувай от никого,  уважавай всички. Опитвам се да живея точно така. 

Елена, ти си отраснала в многолюдно семейство, свързано със спорта. Имало ли е моменти, в които си искала да тръгнеш в друга посока, противно на семейните традиции и очаквания?
Елена: Да, семейството ми е изключително спортно, а аз имам себе си за по-артистичен човек. Много пъти съм имала желанието да захвърля всичко и да се занимавам с мода, актьорско майсторство и т.н., но може би фактът, че съм тренирала художествена гимнастика, в която има огромна доза креативност и артистичност, ме е накарал да се задържа в спорта цели 16 години.

Има ли спорове на кого прилича повече Белла – на теб и твоя род или на Алан и неговото семейство?
Елена: Когато Белла се роди, всички казваха, че е копие на Алан, но с времето ми се струва, че започва все повече да прилича на мен. 
С кого освен с Алан консултираш първо важните решения в личен или професионален план?
Елена: Може би след Алан съм най-близка с най-малката ми сестра Виктория. Така че тя със сигурност ще е вторият човек, до когото ще се допитам, ще се опра или просто ще споделя нещата от живота.