Наденички, оскари и килимът на кралицата

За първи път е номинирана за „Оскар“ през 1998 г. за филма „Мисис Браун“. Чувства се обър-
кана и неуверена, когато заминава за церемонията. Не за друго, а защото толкова хора в Англия я спират на улицата и ѝ пожелават успех, че тя се притеснява, че всички те ще бъдат много разочаровани, ако не получи тя статуетката. Преминава през този стрес при всяка церемония. Никога не си позволява да лицемерничи, че наградите нямат значение за нея.

Още на следващата година – 1999 г. – Джуди Денч получава първата си „Оскар“ статуетка (и последната, макар да има много номинации) за великолепното си превъплъщение в ролята на кралица Елизабет I във филма „Влюбеният Шекспир“. Кралица, при това Шекспирова. Та това е нейната роля! Самата церемония обаче ѝ се струва чисто и просто нелепа – чакаш с часове, за да седнеш на мястото си, а когато седнеш и поискаш да отидеш до тоалетната например, ти намират дубльор, който да те замести, защото телевизионните камери не бива да показват празни места.

Освен всичко друго Джуди си втълпява, че номинациите за най-престижната статуетка в киното ѝ носят лош късмет. „Една неделя, след като разбрах, че съм номинирана, изгорих наденичките за закуска, а друг път дори паднах по стълбите“ – оплаква се тя.

„Оскар“ церемонията обаче е нищо в сравнение с ритуала при Нейно величество кралица Елизабет II, която в чест на 70-годишния юбилей на Джуди ѝ връчва благородническата титла „лейди“ (на англ. dame) – женския еквивалент на рицарското звание. Всички са много мили – и кралицата, и икономът, но основното, за което се говори по време на тази церемония, е, че трябва да внимаваш да не се спънеш в килима, разказва през смях лейди Джуди Денч. 

През 2001 г. Майки, съпругът на Джуди, си отива от рак на белия дроб. Всички медии отразяват новината, но за актрисата е особено болезнено, че някои от тях пишат за него като за „г-н Джуди Денч“. Вината, че е поставила мъжа си в собствената си сянка, и без това я преследва през целия им 30-годишен брак. Единствената ѝ утеха е, че никога не го е предавала и че никога не е играла роли пред него – нито на светица, нито на кротка женица. Известен е случаят, когато на публично място плисва в лицето му чаша горещ чай, причината за което остава неизвестна. Друг път му подарява възглавничка с викториански мотиви, върху която собственоръчно избродирва далеч не викторианското възклицание: „Майната ти!“ Според свидетели Майкъл Уилямс искрено се забавлявал с тези гневни изблици на жена си.

Шекспир, помощ!

След смъртта на Майки Джуди превръща дома им в животинско царство – кучета, котки (поне 10!), морски свинчета и африкански сив папагал на име Суити. Тъгата в сърцето ѝ обаче си остава завинаги. Не успява да я излекува дори връзката ѝ с природозащитника Дейвид Милс, с когото стават двойка през 2010 г. – 9 години след смъртта на Уилямс. Връзката им продължава известно време, но двамата така и не се решават на по-сериозни отношения и в крайна сметка се разделят. 

Нейният истински спасител се оказва внукът ѝ Сами, син на дъщеря ѝ Финти.

Когато започва ковид пандемията през 2020 г., 23-годишният тогава Сами се пренася да живее при прочутата си баба, за да не е сама, още повече че по това време тя вече е диагностицирана с макулната дегенерация, която бавно, но сигурно „изтрива“ света пред очите ѝ. И Джуди, погълната десетилетия наред от работа, роли, успехи, награди, интервюта и какво ли още не, изведнъж разбира, че до този момент не е познавала собствения си внук. Тя е омагьосана от потресаващата му прилика с дядо му Майки, която с годините става все по-натрапчива, но от друга страна, има същата огнена коса като нейната собствена майка, ирландката Елеанор. Макар че Джуди е бясна на целия свят заради изолацията и пандемичните ограничения, двамата със Сами си прекарват страхотно. Той дори превръща нея, 86-годишната Джуди Денч, в истинска TikTok сензация в собствения си профил. За първи път след смъртта на съпруга си тя не се чувства самотна. 

На 91 години лейди Джуди Денч обяви, че се оттегля от актьорството. Вече не може да чете (добре че са аудиокнигите!), нито да гледа телевизия. Понякога си фантазира, че има сили за още една последна роля. Друг път вижда призраци. „Как ги виждам, когато не виждам!“ – чуди се тя. Понякога се улавя, че скучае, и буквално сама си удря шамар. Ако е научила нещо от живота, това е, че трябва на всяка цена да продължаваш да се бориш със скуката и с изкушението да се отпуснеш. 

И тогава си спомня някоя от любимите си „пръждосваници“ (измислена дума, означаваща фрази, с които нареждаш на някой или нещо да се махне от пътя ти), запомнени от Шекспировите пиеси. Обръща се към скуката и започва:
„Марш, дива котко! Махай се оттука!
Ах, репей лепкав! Ах ти, крива кука!“
(„Сън в лятна нощ“, превод Валери Петров)