Портали към други светове 

Тиуанако е център на цивилизация, съществувала 1500-1200 г. пр.н.е., религиозен център на народа аймара, обитаващи земите около езерото Титикака. Това е самостоятелна цивилизация с огромно влияние над Перу, Боливия и Чили, дала началото на много андински ритуали. Археологическите находки са на около 70 км от Ла Пас, където и до днес около оброчищата и светилищата се извършват ритуали. Още от древни времена, та и до днес местните вярват, почитат и се прекланят пред дуалността – мъжкото и женското начало, деня и нощта, светлината и мрака.

Дори и сега върху стъпаловидната пирамида в центъра на светилището в определени дни от годината се почита Пачамама – Майката Земя. Масивен мегалит, върху който е изобразен най-прецизният календар, откриван някога в Андите, представлява Портата на Слънцето – ориентирана към зимнотото слънцестоене и изобразяваща Виракоча – най-могъщия бог и създател на Вселената, според местните вярвания. Според някои митове Тиуанако е остатък от много по-стара цивилизация, потопена преди хиляди години (аналог на Атлантида).

В съседство е Пума Пунко, или Пука Пунко – Портата на Пумата, изградена от мегалити, тежащи по 120-140 тона и с прецизно издълбани улеи, канали и сглобки. В този ритуален център, свързан с женската енергия, и до днес се извършват нощни церемонии от Пазителите на Земята и просветените лечители от народа на аймара. Мястото се смята за портал към други светове. Местните вярват, че тук шаманите се свързват с духовете пазители и влизат в директен контакт с Виракоча. И на двете светилища се извършат ритуали за пречистване на лошите енергии, като се призовава вятърът и се диша свещеният въздух на върховете. 

Друга неземна находка в близост до Ла Пас е Лунната Долина (Valle de la Luna) – сюрреалистичен пейзаж, пред който оставаш без думи и без дъх. Времето спира и се пренасяш в друго измерение. 

Огледалният ефект  

И за да се пренесем напълно на друга планета, хващаме луксозния нощен двуетажен автобус в стил самолетна първа класа към най-голямата солна пустиня на Земята – Салар де Юни (Salar de Uni). Преди 40 000 години е имало огромно солено езеро с размери около 10 500 км2, което се е изпарило и е оставило дебели слоеве сол, цели солни блокове и подземни води, богати на литий, откъдето се добива литият за всички батерии, които използваме днес.

Салара има две лица, съответно през сухия (март–ноември) и дъждовния (декември–февруари) сезон. През дъждовния сезон тънък воден слой превръща пустинята в най-голямото огледало на света. Небето и Земята се сливат. Създава се хипнотизиращ, безкраен хоризонт. Усещане за всемир, тишина и някаква извънземна нереалност те заобикаля и обгръща от всички посоки.

Тук срещнах и двамата младежи, с които няколко дни по-рано в Копакабана се заговорихме, защото се обзалагаха дали не съм от Балканите. И двамата се оказаха родени в Истанбул, деца на емигранти от България и Черна Гора, сега живеещи на Запад – в Амстердам и в Лисабон, тръгнали да изследват Латинска Америка. Изкушихме се да си направим едно балканско селфи, докато българското знаме се вееше насред солената пустиня, поставено от наши сънародници доста преди моето посещение. След като се насладихме на залеза, преспахме в солен хотел, върху легла от сол и заобиколени с мебели от сол. 

До Марс и обратно 

Пътешествието продължи още два дни до границата с Чили, преминавайки през неземни сякаш природни пейзажи. Районът, през който преминахме, е с надморска височина между 4200-5000+ м, дом на геотермални зони и активни вулкани, на огромни мегалитни структури и сюрреалистични релефи, откъдето идва и името на един от тях – пустинята Дали, сравнявана с картините на художника.

Пустинята Силоли пък, наричана още Марс на Земята, преминава границата с Чили и се слива символично с Атакама. Лагуните на Липес са езерни повърхности с червен, коралов, тюркоазен и бял цвят, естествен хабитат на три вида фламинго, характерни за Боливия, Чили и Аржентина, защото точно в тази част границите на трите държави са в най-голяма близост.