Преживелите го казват, че се чувстват „преродени“ – не защото животът им става съвършен, а защото най-после заживяват осъзнато и с любов. АджарЕние ме намери, когато най-малко го търсех. Беше зов. И е най-смелото ми „да“ в живота.

Мечтая да достигне до все повече хора, да оформи общност от осъзнати души, живеещи в любов, хармония и благодарност. Мечтая светът да стане по-мек, по-човечен, по-светъл. И вярвам, че всеки път, когато някой си тръгне от АджарЕние с усмивка, с мир и с онова простичко усещане: „Аз съм си вкъщи.“, това се случва.

Каква е щастливата причина да се будите всяка сутрин?

Самият живот.Това, че съм тук, че дишам, че мога да обичам и да давам.

И вместо с тревога, мисли, планове и под натиск се будя с благодарност. Живея близо до планината. Създадохме дома ни с любов. Сутрин чувам птиците, усещам въздуха, гледам светлината, която се прокрадва между дърветата. Това е моето „щастливо място“ – простичко, истинско, пълно. Имам по-малко, но много по-истински приятели. Животът ми е по-тих, но с дълбочина и смисъл. С мъжа ми създадохме пространство, което не се вижда отвън, но се усеща отвътре – нашият пристан, крепост и малък свят на хармония. И може би това е щастието – да намериш вътрешния си дом, без значение къде си.

През последните години, докато учех психология и психотерапия, преминах през десетки психологически тестове и дълбоки процеси на себе познание. И всеки път излизаше резултатът -че смисъл на съществуването ми е да имам мисия. Да давам, да променям, да допринасям. В бизнеса го правех чрез шоколада, във фондацията – чрез храната, сега - чрез осъзнаването и изцелението.

Всеки, който идва угаснал и си тръгва с блестящи очи, е доказателство, че има смисъл. Това ме зарежда и ме движи. Най-истинският ми успех е да живея в мир, да давам светлина и да усещам, че съм там, където трябва да бъда.

Какво може да изведе човек от хаоса и дисхармонията къмхармония?

Хаосът е учител, а не враг. Идва, когато сме се отдалечили от себе си, живеем на автопилот и се опитваме да угодим на всички, когато сме забравили какво иска душата ни. Животът ни събужда чрез него. Първо, трябва да спрем да бягаме, да се страхуваме от чувствата си, да си позволим да ги усетим, да ги назовем, да ги приемем. В приемането започва хармонията. Не в подредбата навън, а във вътрешното „да“ – когато спреш да воюваш със себе си.

Тя минава през осъзнаването. Да се върнеш в тялото си, в дъха си, в настоящето. Да си позволиш да мълчиш, да дишаш, да не знаеш. Да не търсиш отговорите отвън. Да започнеш да ги чуваш отвътре. Хармонията е движение – като вдишване и издишване. Свързаността с тялото, с душата, с природата, с хората може да ни изведе от хаоса. Когато си позволим отново да чувстваме, всичко започва да си идва на място и настъпва спокойното усещане, че светът не е срещу теб, а с теб. Хармонията не е цел. Тя е дом.

Какво дели „психологическия срив“ от „духовното пробуждане“?

Понякога нищо.Често сривът е началото на пробуждането. На ръба човек не може да носи повече старото. Системата му не издържа и всичко се руши. Душата казва: „Стига!Така повече не може!“ Ако имаш смелостта да чуеш този зов, сривът се превръща във врата. Психологически срив е, когато загубиш посоката си. Духовното пробуждане - когато разбереш, че тя винаги е била вътре в теб. Разликата е в гледната точка – дали се бориш със случващото се или му се доверяваш.

Аз съм минала през този ръб. И мога да кажа, че точно там – в болката, в страха, в безсилието – започва новият живот. Тялото, умът, душата – всички крещят за промяна. И ако си позволиш да спреш да се бориш и започнеш да слушаш, ще разбереш, че това не е край, а начало.

Духовното пробуждане минава през тъмното, сълзите и разочарованията. Но всяка сълза измива нещо старо, всяка болка освобождава място за ново. И така, стъпка по стъпка, от мрака се ражда светлината. Когато работя с хора, които са „всрив“, не виждам пред мен болни хора, а души в преход. Души, готови да се събудят, без още да го знаят. И за мен най-свещеното е да им подам ръка, докато преминават през този портал.

Какво е „космоенергетика“ и накъде води тя?

Не е нещо мистично или „езотерично“.Тя е езикът, на който Вселената говори с нас – чрез енергия, вибрация и намерение. Всички сме част от този поток, макар да губим усещането за него, защото умът ни заглушава вътрешния звук. Космоенергетиката е пътят към естествената връзка с тялото, с душата, с полето на живота. Бях чела за нея, но когато я почувствах, разбрах, че не може да се обясни с думи. Това е преживяване на сливане – когато осъзнаеш, че не си отделен, че си част от по-голяма хармония, и че през теб тече същата енергия, която движи звездите, природата, любовта.

В работата ми космоенергетиката допълва психотерапията и я допълва. Чрез нея човек започва да усеща, а не само да разбира. Когато умът спре да се съпротивлява, тялото се отпуска, енергията започва да се движи и точно тогава настъпва изцелението.

Космоенергетиката води към лекота, към тишината, в която се срещаш с онова, което винаги си бил – чисто съзнание, любов, светлина.Тя не е нещо „извън нас“. Тя е това, което сме, когато сме истински.

За мен това е и сърцевината на АджарЕние – да се върнем в синхрон  с потока на живота, да не вървим срещу него, а с него. Когато човек си спомни тази връзка, започва да живее не от страх, а с доверие. И тогава наистина усеща, че всичко има смисъл.

Кои са най-важните промени във вас самата през последните 13 години?

Тези 13 години бяха път от ума към сърцето. От „трябва“ към „искам“. От „да се справя“ към „да бъда“. Благодарна съм на всичко, което изградих в бизнеса с шоколад. То ме научи да вярвам в идеите си, да бъда дисциплинирана, постоянна, смела, да поемам отговорност и да създавам от нулата. И ми помогна да съм готова за това, което дойде после. Най-голямата промяна е вътрешна. Научих се да не търся стойността си в признанието, а в смисъла. Да не се страхувамот загубата, защото знам, че след нея винаги идва ново раждане. Да вярвам, че всяка болка носи дар. Ако трябва да обобщя всички промени с една дума, тя е  Цялост.

Колко метра шоколад описват радостта?

Мислех, че за да се радвам, е нужно да създавам, да доказвам, да постигам. Шоколадът беше материален символ на мечтите ми — пътят, по който се учех да вярвам в себе си, да градя, да давам. Той беше първото ми творение, първият ми „учител“ по радост. Тогава радостта беше шумна, външна, зависима от успеха и от броя на хората, които ще я видят.

Днес радостта ми е тиха и се измерва с миговете, в които някой, с когото работя, си тръгва с усмивка. С въздуха сутрин, с планината, със споделената тишина с човека до мен. С усещането, че съм на мястото си и правя това, за което съм родена. И все пак, ако трябва да измеря радостта, тя вече се събира в миговете на осъзнаване, на обич, на благодарност и е безкрайна.

Преди един метър шоколад носеше радост на стотици хора. Днес едно осъзнаване, едно пробуждане носи светлина на хиляди. И това е моят а най-голяма сладост.

Колко пъти човек може да се роди в живота си?

Толкова, колкото има смелост да позволи на старото да си отиде. Аз съм се раждала няколко пъти.

Първия път — като дете, което вярва, че светът е добър. После — като жена, която се учи да оцелява, да създава, да се доказва. После още веднъж — когато животът ми се срина и трябваше да започна от нулата. И пак – когато разбрах, че не съм тук, за да се боря, а за да служа. Всеки път, когато си позволиш да се промениш, да простиш, да пуснеш, да се откажеш от контрола — се раждаш отново.

Раждаш се всеки път, когато сърцето ти се счупи, но избере да обича, когато си кажеш „да“ след дълго мълчание.

Моето най-истинско раждане беше, когато се научих да не се страхувам от смъртта — нито физическа, нито символична. Да приема, че за да се роди новото, старото трябва да изгори. И че това не е загуба, а освобождение.

Днес вярвам, че човек се ражда отново всеки път, когато си спомни кой е. И когато спре да търси навън, и се върне у дома – в себе си.