"Звънецът „Агитпроп“ и после синята къща в двора.“ Когато Борис ми казваше адреса в центъра на София, на който ще се срещнем, не подозирах на какъв скрит остров ще се озова. Дворът е като в кладенец зад неаполитанския декаданс на вътрешните фасади. Орехът вече е позлатен – „Беше ей такъв тъничък филиз, когато дойдохме“, лозницата е сезонно оголяла и е само йероглиф, огромната бананова палма, подарък от една съседка, ще бъде подрязана както всяка есен, но този път пър-во ще участва в предстоящата изложба – „Рециклаж ще преживее нашето чудовище“.

А синята къща… Като Вавилонска кула е тя. Реконструирана, частично разрушена и построена наново, вдигната с още едно ниво, едновременно недовършена и напълно завършена, археология на времето, с открити бетони, тухли и груби мазилки, със следите на различни архитекти, приятелски помогнали с това и онова, с намерени на боклука мебели и стена ала Тадао Андо, къща подредена и безпорядъчна, сурова и артистична, по своеобразен начин честна – това е къщата на „Агитпроп“. Тук има зона за уъркшопи, киносалон, зона за монтаж, офис и разбира се, тераса за партита.

„Търсехме пространство, в което да може да се отдадеш на мислене, на раждане на идеи, на създаване на някакви неща – разказва ми Георги. – Така открихме нашето грозно пате. Има велики снимки как сме се изтипосали пред съборетината като бъдещи инвеститори. Налагаше се огромен ремонт. Всичко продължи около 15 години. Сега това освен офис на „Агитпроп“ е и средище на Балкански документален център, с който организираме „София Документал“, фестивала за документалистика, посветена на темата за човешките права. 20 години по-късно си имаме нашето място с креативна енергия и вече с международно присъствие, когато има срещи, в дворчето се чува всякаква реч.“ 

Подобно на Георги Господинов в литературата, Борис Мисирков и Георги Богданов за около трийсет години създадоха в сферата на визуалните изкуства новия разказ за носталгията, отпечатъците на времето, трофеите му и паметта. Много вероятно е, ако говорите с тях, самите те да нарекат просто „забава“ нещата, които правят – филмите, инсталациите, фотографиите. И не, няма да ви прозвучи маниерно, а напълно искрено и естествено, като казано от две момчета, които си играят, изненадват и увличат и другите в тази игра, така разказват своите истории. Естетски правят точните, нежни разрези в тъканта на темите, за да отделят смисли и значения – независимо дали снимат „Георги и пеперудите“ – кога минаха 21 години оттогава, – или създават филма и изложбата „Колите, с които нахлухме в капитализма“, или дори сувенирите „Альоша“ – близалките като от цветно стъкло, преднамерен кич, който да ни накара да се замислим как консумираме историята. Винаги има една особена светлина в техните работи, която действа като стаена опрощаваща усмивка и като надежда.

Съдбата е написала хубава история, срещайки житейските им пътища. И двамата са родени в една и съща година, завършват в един клас НГДЕК, после заедно учат в НАТФИЗ, а след това и в експерименталния център FABRICA в Италия. Основават продуцентската компания „Агитпроп“, двигател на която е продуцентската енергия и талант на Мартичка Божилова. Работят основно в тандем. Сред изключенията е приглушеното камерно сияние на миналогодишната изложба „Мисирков за Мисирков“ – отстранен и много личен поглед на сина върху живота и работата на бащата, посветена на 90-ата годишнина от рождението на преводача Борис Мисирков, обогатил живота ни с преводите на над 150 романа, пиеси и новели от рус-ки език, сред които произведения на Иля Еренбург, София Толстая, Венедикт Ерофеев, Михаил Булгаков, Булат Окуджава, Андрей Платонов.  

Работи на тандема Мисирков/Богданов са носители на международни награди и са част от колекциите на Музея на модерното изкуство в Рио де Жанейро, Музея „Елизе“ в Лозана, Музея на фотографското изкуство в Одензе, НХГ, СГХГ, Националната библиотека – Париж, сбирките на Erste Bank (Австрия), Banca Unicredito (Италия) и Европейския парламент, както и от частни колекции.

Не мога да не започна с въпроса какво ви държи заедно толкова време – вече май около 30 години?  

Георги: Още в Класическата гимназия започнахме да потъваме в дебрите на едни стаички с фотоувеличители, фотоапарати, да разнасяме една супер 8мм камера, заета от Огнян Радев (преподавател по старогръцки и история на античната култура – б.р.). Така бавно прицелвайки се и правейки неща заедно, продължихме по пътя. Държи ни това, че не искаме да спираме да си играем, и то да си играем заедно. Аз съм убеден, че заедно сме много по-голяма сила и че общувайки, подавайки си топката един на друг, можем да правим по-големи неща. Въпросът е да намерим нещото, което още не сме правили. Това е проблемът, произтичащ от факта, че са изминали вече 30 години. Търсим новото следващо предизвикателство и все по-трудно намираме стъпката във все още неизследвана посока, която да ни е интересна.

Противоположности ли сте?

Борис: Много повече сме сходни. Често се е случвало, събуждайки се на следващата сутрин и обсъждайки някоя задача, на която е трябвало да намерим решение предния ден, да се окаже, че абсолютно независимо всеки е стигнал до горе-долу същото решение.   

Как работите? Звъните ли си нощем с „Имам супер идея!“?

Борис: Това може би е било в гимназията или в НАТФИЗ.

Съвсем скоро, на 19 ноември, предстои откриването на ваша изложба в галерия Алма Матер по случай 35 години от падането на Берлинската стена. Какво още не е казано по този въпрос?   

Борис: Когато Александър Кьосев ни удари по главите със задачата да измислим какво да направим по този повод, наистина дълго се чудехме какво не е казвано по въпроса. Вече сме измислили нова лека пънкария. Решихме да превърнем двата стъклени куба на галерията във витрини на магазин. Стъклата са избаданарени с бяла боя и отвътре се провиждат сенки на всякакви предмети, които са били в общите мечти на хората по онова време. Отвън има надпис Opening Soon. Идеята е, че през 89-а година мислехме, че всичко ще стане от раз и – хоп – ще заживеем прекрасно. И ето вече 35 години все още сме в очакване на това по-хубаво, което предстои, а то все не идва – или идва, но не във вида, в който сме си го мечтали.  
Георги: Ако генерализираме – казваме, че и на демокрацията ѝ предстои откриване, и доколкото демократичният процес е връстник на нашата тандемност – то и той преминава през съответните етапи, през които сме минали и ние, растейки и развивайки се, и оставя всякакви следи и опити. Всичко това искаме да го загатнем с този театър на сенките. В крайна сметка сенките са парчета или остатъци от нещо, което предстои да се случи, но още не е.

Станахме ли изгубено поколение покрай това?   

Борис: По-скоро сме изключително късметлийско поколение. Понеже през 90-те години можеше да правиш абсолютно всичко, което си си намислил – от финансова пирамида до смели изложби, за каквото имаш потенциал. Ние се занимаваме с решаване на проблеми и всякакви пречки и спънки ни настървяват още повече да измислим как да ги преодолеем.
Георги: Имахме и кауза, истински проблеми, истински мотивации. По-скоро като си мисля за актуалните поколения, ми се струва, че нямат истински проблеми и са леко изгубени. Ние бяхме прицелени и това много ни помогна, но не знам какъв акъл да дам на следващите, което леко ме потиска.

Изкушавате ли се да се връщате към някои проекти по нов, различен начин?

Георги: По-скоро се пазим да рециклираме и все се шегуваме, че още е рано за ретроспективна изложба. Единствено за проекта „По следите на светлото бъдеще“ от 2005 година периодично си говорим, че може да има ново издание – тези седем души, които сме изследвали навремето, би ни било любопитно да ги видим сега като възрастни – кой мечтал да стане режисьор, а станал полицай или охранител на прокурора, кой си мечтал за пасторални дни, пък работи в шумния град.    
Борис: По-скоро понякога се връщаме към сходен подход. Ето сега тези кубчета в галерия Алма Матер ще се гледат само отвън. Така преди много години бяхме направили по повод една изложба на Пикасо проекта „Разтоварването“ – документация на целия процес по осъществяването на изложбата. Беше  в Испанския институт „Сервантес“ като отцепено пространство, в което надничаш само през няколко дупчици. Или пък се връщаме към класическа черно-бяла лентова фотография. Сега работим по проект за границите, ще бъде част от изложба в Историческия музей през април. За него снимахме граничните зони с Гърция и Турция на филм, с голям и тромав широкоформатен апарат.

Всичко се променя… А какво остава…

Борис: Това, което се надяваме да не изгубим докрай, е любопитството.  
В много от работите ви става дума за отминали, забравени, изгубени мечти на цели поколения. Какво се случи с вашите мечти?
Георги: Задъхан да се боря, като че ли не съм имал мечти, а по-скоро съм се стремил към следващи нива. Случилото се е идеално. Не сме имали материални мечти. Да се срещнеш с хора и да разбереш, че си дал нещо на тях, е много специфичен момент. Винаги ме изненадва, когато разбера, че след като си правил нещо искрено и правилно, то може да остави диря и да повлияе на някого.
Борис: Ние винаги сме си поставяли реализируеми мечти. Мечти, които са имали смисъл. Не са били мечти да трупаш имоти например.   

Едната секция от изложбата „Колите, с които нахлухме в капитализма“ се наричаше „Фантазми“ и представляваше селекция от фотографии в инстаграм профилите на няколко собственички на лади, москвичи и волги в днешна Русия. „Комбинацията от съветска стилистика и типично американски pin-up пози е напълно абсурдна – и показателна за състоянието на духа на тези девойки, раздвоени между съветското минало и мечтата за западен лайфстайл“, казва по този повод Борис. Ако генерализираме – кое във фантазмите днес ви тревожи?

Георги: Базирайки се на голямото изследване, което направихме за този проект, в новите поколения най-притеснителна е фантазията и носталгията по нещо, в което не са живели. Как се кодира това, не знам.
Борис: Фантазмът за лек и красив живот, без особено да се напънеш за него, донякъде дразни. Не ми харесва това, че много хора днес като че ли са се родили уморени. Имат всичко за даденост. На 25 години говорят за бърн аут. Та ние сме имали 24-часови работни дни, когато сме завършвали филм или е трябвало да предадем проект.