Сидхарт познавал творчеството на бъдещата си съпруга много преди да поиска телефонния ѝ номер от своя колежка, чийто баща се оказал общ приятел и на двамата. „Имах огромно желание да се запозная със Сара, защото космическите ѝ проекти се доближаваха толкова много до всичко онова, което научавах в процеса на моята собствена работа за необятния свят на човешката природа и за способностите на човешкия организъм. В момента, в който се видяхме, вече знаехме, че ще живеем заедно и ще имаме деца. Сватбата беше много малък детайл от всичко това!“

Наследница на бегълци от Китай в САЩ, Сара расте в семейството на архитект и учителка и в спомените си свързва детските години с рисуване. Скицира всичко и навсякъде. Рисува на масата, на бюрото си, докато пътува в метрото. Рисунките са нейният таен език, с който се опитва да обясни света на другите. „Баща ми като един истински китаец обичаше да казва: „Можеш да правиш всичко, което поискаш, ако си сигурна, че го правиш най-добре“. Израснах в желязна дисциплина, която впоследствие помогна много на артистичната ми кариера. Не се оплаквах, а следвах интуицията и посоката си – като клетките, за които пише Сидхарт!“
Сидхарт много често бива провокиран за някои неочаквани обрати в медицинската си работа от живота си със Сара и момичетата.

Преди няколко години, докато си играел с тях в задния двор на къщата им в Бруклин, Мукхърджи усетил силен пристъп на вдъхновение. „Правихме шаблони, като рисувахме познати предмети, а след това изрязвахме формите с ножица. Направих шаблон на морска птица. Първо я направих черна. След това, като очертах формата, се получи бяла птица в черна рамка. Тогава сякаш видях новата формулировка на вселенския баланс, кодиран в ин и ян, а по това време тъкмо работех върху книгата си „Генът: интимна история“. Представих си чифт клетки. Видях здрава клетка и нейния злонамерен близнак – раковата клетка. И си помислих: „Ние сме доста добри в убиването на раковата клетка. Имаме много лекарства, за да направим това. Но защо не измислим начин да защитим здравата!?“

И Сара, и Сидхарт вярват в силата на човек да се лекува, да лекува останалите. Домът им е изпълнен с прецизно селектирани произведения на изкуството. Фотографии, дизайнерски обекти, скулптури – сред тях Сара прави своето изкуство, а Сидхарт пише книгите си и подготвя лекциите си. Сид разказва любопитен сюжет от времето непосредствено преди пандемията:

„Бях загубил червения шал на баща ми преди години. В антикварен магазин в Делхи му намерих достоен заместител – шал със същия цвят и възраст, но със собствени следи на времето, който беше много изящно реставриран от изкусни майстори. Окачихме шала на стълбище у дома. Той ми напомня за невидимата природа на нишките. Нишките, които поддържат паметта и напомнят за устойчивост. За изцеление.“