Мислили ли сте да превърнете тази история във филм?

Обсъждам тази възможност в момента.

Дали е политически коректно да ви попитам за брат ви Алек Болдуин и за инцидента с него на снимачната площадка? Как се почувствахте вие, когато разбрахте?

Беше ужасна трагедия. Ако шофираш, и изгубиш контрол на колата си и някой колоездач починe, това е ужасно нещо, с което продължаваш да живееш до края на живота си. Същото се случи с брат ми. И е същото, и е тотално различно. Същото е, защото е злополука и е ужасно. Дамата е починала пред мъжа си, сина си и пред други, които са гледали и са виждали как губи живота си. И всички те ще трябва да продължат да живеят с този спомен и ужаса, че не са могли да ѝ помогнат. И може да звучи противоречиво, но ще кажа, че убитата жена не е била единствената жертва този ден. Със сигурност жертви са и мъжът ѝ, и синът ѝ. Жертва в този случай е бил и брат ми, защото инцидентът, който му се е случил, е заради чужда некомпетентност.

Приятели ли сте? Дали бяхте приятели, или се състезавахте помежду си, когато бяхте деца?

Отговорът е по-сложен от просто „да“ или „не“. Аз съм роден в семейство с шест деца. Най-голямата ми сестра Алекс беше като наша втора майка, защото така се случва в многодетните семейства – по-големите се налага да помагат на родителите си и да отглеждат по-малките. В същото време бяхме хора с много буен темперамент, защото имаме и ирландска кръв. Тоест много се обичахме, но и много се биехме с братята ми. Преди да навърша осем години, само благодарение на брат ми Даниел, имах вече четири сътресения на мозъка от игри помежду ни. Грабва ме за глезена, виква: „Мамо, виж!“, завърта ме около себе си един-два пъти и заплашва да ме хвърли на дивана, но ме изпуска. Първия път, в който го направи, бях на три годинки. Така че доста често се оказвах в спешното отделение и се налагаше да ме лепят или да ме шият. А после баща ми ми махаше конците сам с една ножица, като поливаше зашитите рани с алкохол и теглеше конците от лицето ми, за да не харчи 20 долара за лекар.

Очаквах да кажете, че сте били шеф на братята и сестрите си, защото сте тренирали борба в гимназията.

Само че и брат ми Даниел тренираше, бяхме в един отбор. Аз бях в девети клас и тежах 41 кг, а той – в единайсети и 109 кг. Така че не бях лидер в нищо. Ха-ха-ха. Той беше буквално два пъти колкото мен. В интерес на истината, сега той ми е най-близък от братята ми, а най-близката ми сестра е по-малката от мен Джейн.

Занимавате се с много благотворителни каузи – екология, опазване на планетата, осведоменост за психичното здраве? Коя ви е най-много на сърце?

Вълнувам се много заради кризите, през които минаваме – случващото се в Близкия изток, в Украйна. Подкрепям много каузи, свързани с рака при децата, защото синът ми Ванс на 16-годишна възраст мина през 28 курса химиотерапия и три операции, докато се закрепи след подобна диагноза, а беше баскетболната звезда в гимназията. Президент съм и на борда на фондацията на моята майка за рака на гърдата. Освен това съм посланик на американския олимпийски отбор по борба и трябва да кажа, че има много добри български състезатели в този спорт.

През 90-те сте обявен за „Най-желаният мъжкар“ в класация на MTV по повод участието ви във филма с Шарън Стоун „Сливър“. Чувствате ли се променен оттогава?

Да – усмихва се. – Вече не съм на 20, нито на 30, но все още съм много желан от Чайна, жена ми. Не си спомням много от това състезание – само, че сред конкурентите ми бяха Джордж Клуни, който още се занимаваше само с телевизия и не беше толкова известен и горещ, Том Круз, Брад Пит…. Та в тази добра компания всички останали паднаха жертва.