Мария Методиева е филолог. Учила е български, френски език и журналистика във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. След дипломирането си преподава френски език петнадесет години, като паралелно се занимава с частен бизнес. Следващите десет години работи като консултант в социалния сектор на свободна практика. Председател е на Фондация „Свети Николай Чудотворец“, а от 5 години управлява социалното предприятие „Чудната градина“ в Добрич.

От създаването си през 1997 г. досега Фондация „Свети Николай Чудотворец“ работи за достойния и независим живот на хората с интелектуални затруднения и техните семейства и е инициирала над 30 проекта, с които е финансирала застъпнически дейности, обучения за специалисти в социалната сфера и за родители на деца с увреждания. От 2004 г. е член на БАЛИЗ – Българска асоциация за лица с интелектуални затруднения. Разработва първия в България пилотен модел за заместваща грижа, като представя резултатите в Агенцията за социално подпомагане. Фондацията сваля първите запрещения в България, което е прецедент в съдебната система на България и в цяла Източна Европа. Заради тези успехи в края на 2006 г. Централата на ООН в Женева решава да ознаменува Международния ден за правата на хората с увреждания (3 декември) именно с представители на Фондацията – Милена Стоянова (първото момиче със свалено запрещение) и Мария Методиева.

„Чудната градина“ в Добрич е един от проектите на фондацията. В нея младежи с увреждания отглеждат цветя и зеленчуци. Няма друго социално предприятие в България, в което да работят толкова много хора с увреждания. Това го прави уникално. Повечето от тях са останали чужди за своите семейства – изоставени от родителите си в държавни домове.

Г-жо Методиева, каква беше вашата мотивация да създадете фондацията „Свети Николай Чудотворец“?

Мотивът да създам фондацията беше много личен. Бях родител на дете с тежки увреждания.

Какви бяха основните проблеми пред хората с увреждания и техните семейства, когато основахте фондацията?

Проблемите бяха от всякакво естество. В тези години нямаше допълнителни детски добавки, нямаше никакви социални услуги, нямаше подготвени специалисти. Липсваше всякаква информация, нямаше интернет. Превеждахме чужда литература на тетрадка с химикал и си я разпространявахме под индиго. Уреждахме помощи чрез познати в чужбина, внасяхме ги с изключително много проблеми, като тогава това можеше да се случи единствено чрез Агенцията за помощите или Общините. Финансирането за НПО сектора беше по програма ФАР или чужди донори с проекти, написани на английски, френски или немски език. Фондацията беше основана, за да можем да лобираме по-успешно за създаването на социални услуги. Първият Дневен център за деца с увреждания беше една малка нерегламентирана група в детска ясла, финансирана с общински бюджет, в далечната 1999 година.

Фондацията ви е вече на 26 години. Каква равносметка можете да направите за този период? Кои са най-големите успехи, които сте постигнали? И какви са целите ви занапред?

Скоро се шегувах покрай дарения на наши сънародници в чужбина, че в началото започнахме с раздаването на боб и леща, а ето 26 години по-късно се оказва, че се налага да правим същото. Най- големият ни успех? Може би, че изградихме устойчивост и че не се отказахме. Сваляхме запрещения, развихме пилотни програми за заместваща грижа и за подкрепено вземане на решения. Създадохме първото социално предприятие, даващо работа на хора с интелектуални затруднения. Целта ни остана непроменена през всичките тези години – достоен живот на хората с интелектуални затруднения и техните семейства.

Помагали сте на толкова много хора през годините. Все пак има ли истории, които се открояват и за които пазите най-силен спомен?

Толкова са много. Обичам си ги всичките. Обикновено се открояват последните. Тези на хората с променени животи. Не зная дали всеки може да разбере какво означава да обърнеш реалността на някого на 180 градуса. Някой, който е бил обречен не само да се роди в институция, но и да прекара живота си в нея, лишен от всякакви граждански права. Ние не само върнахме правата на няколко момичета, а ги научихме как да ги отстояват и как да изпитват удовлетворение от това да ги упражняват. Най-щастлива ме прави фактът, че с нашите истории вдъхновяваме много хора и им даваме куража да повярват, че няма невъзможни неща. Дори в България.

Вие сваляте първите запрещения в България, което е прецедент в съдебната система на България и в цяла Източна Европа. Оттогава имало ли е други такива много важни промени по отношение на правата на хората с увреждания в България? Има ли интересни практики от чужбина, които бихте искали да видите реализирани тук?

Когато казах съвсем емоционално в един разговор с колеги, че ще сваля няколко запрещения, не знам дали мозъкът ми е участвал в това твърдение. Когато го „включих“, разбрах колко невъзможно е и че може би нямам право да си „играя“ със съдбите на хората. Въпреки това вложих цялото си сърце и цялата си енергия в този процес. Когато видяхме първото решение с очите си, двете с адв. Далакманска подскачахме от радост. За съжаление, както много други неща в професионалния ми живот – и тези резултати останаха само като едно малко чудо, но без последващи законодателни промени. От дванадесет години съвместно с много колеги и съмишленици се борим за отмяна на Закона за запрещението, който е от 1949 г. и не просто е морално остарял и дискриминативен, а е закон, заради който България е осъдена вече по две дела от ЕСПЧ в Страсбург.

През последните години, макар и след куп пречки, заработиха три нови закона в социалната сфера, които до голяма степен са съвременни като философия по отношение на правата на хората с увреждания. За съжаление, социалните политики никога не са били приоритет на нито едно правителство. Все още сме на светлинни години от добрите практики в Европа – липсват социални услуги в малките общини; заплащането на труда на социалния работник е недостойно; липсват ключови специалисти и подкрепа за изграждането на такива; административната тежест е прекалена; липсват мобилни услуги, подкрепа за социалните предприятия… Всички тези неща имаме да догонваме, но това, което ни прави коренно различни от европейците, е нетолерантността и липсата на емпатия към различията.

Как бихте определили проекта „Чудната градина“? Изминали сте много път с този проект. Какво предстои?

Това беше моя голяма мечта от доста време. Щастлива съм, че дръзнах да я осъществя, и то в нечуван мащаб, който стана възможен единствено с помощта на д-р Ефраимов, с когото управляваме фондацията и социалното предприятие заедно. Градината отнема цялото ни време и енергия, защото да започнеш от генгерлик, който да превърнеш в градина, и то Чудна, особено в България, никак, ама никак не е лесно. Започнахме от 4 декара в съседство на Социалните услуги, на изключително труден терен, наричан в града Червената пръст. От целия чернозем на Добруджа, избрахме точно най-неблагоприятния терен, който на всичко отгоре си имаше огромно 4-метрово дере по средата, целият обрасъл в паразитни храсти, дървета и тръни. Избрахме този терен, за да е леснодостъпен на младежите с увреждания, които пребиваваха в Социалните услуги в близост и се ориентираха трудно в градското пространство.
Преди две години ОС ни даде за безвъзмездно ползване още 14 декара в съседство, които, за разкош, освен че бяха залесени, си имаха и три своеобразни заблатени участъка, с което още се борим.

Въпреки всички трудности, за тези пет години имаме 880 кв.м оранжерийна площ, 7 фургона – офис, места за почивка, съблекални, складове за инструменти и пр. Имаме товарен автомобил,  два трактора и доста инвентар за тях, робот за посадъчен материал, дълбочинен сондаж и фотоволтаична система. Издържаме се сами, като продаваме продукцията, която произвеждаме, чрез проекти и с помощта на частни и корпоративни дарители. Никога не сме просили пари, тези които искат да помогнат, сами ни намират.

Надяваме се да сме здрави, за да успеем да обработваме целия терен от новата градина, да намалим ръчния труд, да успеем да осигуряваме заплащане на всички работещи в Градината, да изградим устойчивост.

Съгласна ли сте с цитата: „Всичко, което е нужно, за да триумфира злото, е добрите хора да не правят нищо“, и в този смисъл виждате ли себе си като добър деен човек?

Добрите хора няма как да бъдат добри, ако не правят нищо. Няма как да си щастлив, ако съседът ти бедства, няма как като общество да бъдем доволни, докато не си оправим собствения общ дом и всеки лично не вземе участие, толкова колкото може. При условие че искаме да имаме вътрешното усещане да бъдем добри. Не вярвам, че някой го няма. Въпрос на добър слух, който долавя вътрешния ни глас. Дори да е тих. А когато в моя случай този глас ми крещи, мира нямам, ако не съм в движение. Отскоро пия лекарство за кротване на пулса. Апропо дори не знаех, че ми е ускорен.

Как започна партньорството ви с „Америка за България“ и как работите заедно?

Още със създаването на Градината започнах да търся финансиране чрез проекти. Проектно финансиране предлага основно неправителственият сектор. В случая фондация „Америка за България“ са ни финансирали два пъти, а миналата година насочиха коледно дарение към нас. И трите пъти ни помогнаха точно когато най-много имахме нужда. При второто финансиране, което беше за разчистване на новите 14 декара, пестихме както обикновено всяка стотинка. Бяха ни останали малко пари, които все още обмисляхме как най-рационално да инвестираме, когато уж новото ни тракторче се повреди за пореден път. Трябваше да чакаме части цял месец, а трактор ни трябваше, за да си приберем реколтата от зеле (13 тона). Смешното беше, че експресно с последните американски пари купихме стар руски трактор.

Догодина ще сме щастливи да поканим лично посланик Кенет Мертен и всички наши приятели от  фондация „Америка за България“, като покажем на практика добрия пример за срещата на американския оптимизъм и българския потенциал.

В какво намирате вдъхновение и оптимизъм, за да продължавате да работите и да следвате пътя си?

От години зная, че съм на пътя си и няма причина, която да ме разколебае да го следвам. А оптимизма или го имаш, или не. Нямаше да постигнем нищо, ако не вярвах силно във всичко, което правим във фондацията. Вярата води до чудесата, а не обратно. А когато си станал свидетел на толкова много чудеса, няма как да не получаваш вдъхновение и да не предизвикваш с вярата си следващите.