Хубаво е да се срещнеш с Анджела в емоционалния пик след получаването на международния „Букър“ за превода ù на романа на Георги Господинов, но още по-хубаво е да говориш с нея няколко месеца по-късно, в спокойната светлина на кабинета ù в офиса на Фулбрайт (тя е изпълнителен директор на българо-американската комисия). И в най-обикновения ден Анджела излъчва озарението на човек, щастлив с това, което прави, с хората, с които е, и на мястото, на което е.

Спори с българите, които я наричат чужденка. „Ама чакайте бе, хора, аз съм български гражданин, аз гласувам, какъв чужденец съм.“ С дъщеря си Керана също: „Керана казва, че не съм никаква българка. В Америка всеки може да стане американец, защото сме страна на емигранти, но тук не е точно така. И 30 години да живея тук, няма да съм приета баш като българин. Самата аз имам чувството, че не съм чужденец. Но явно съм в някаква сива зона“.  

Не, Анджела не може да е в сива зона. Не и когато толкова си пропит от страстта си по лингвистиката, по езика, по литературата и по музиката, търсиш, експериментираш, откриваш, преподаваш, мост си – както всеки отдаден и талантлив преводач. Гледам усмивката ѝ и не мога да не започна с въпроса:

Откъде се зарежда тази твоя усмивка?  

Може би идва от това, че всичко ми е любопитно, винаги намирам нещо интересно и привлекателно. В повечето ситуации мога да видя положителното.

Носталгията е тема в романите на Георги Господинов. Изпитваш ли носталгия по Америка?

Мисля, че имаше социологически изследвания, които показваха, че едни култури гледат повече назад, други – повече напред. Ние, американците, сме от вторите. По-скоро имам носталгия към 80-те и 90-те – младите ми години. Без непременно да искам да се върна тогава, става ми мило. Това е може би носталгия по чувството за неограничени възможности, което съпътства младостта. Липсват ми сестра ми – ние сме само с 1 година разлика и сме много близки, липсват ми моите родители, но слава богу, вече има зуум. Колкото до носталгията по  Америка – никога не съм имала чувството за особена свързаност с нея. В Америка е много странно, че много хора, бели, от средната класа, нямаме силно чувство за идентичност и за принадлежност. Малко сме без корени.

Да ти задам „въпроса за другия“ по Цветан Тодоров, или как изборът ти да дойдеш повлия на собствената ти идентичност?

Първо имах романтична идея за България – тя процъфтяваше, когато чух мистерията на онези български гласове и докато пеех в славянския хор в Йейлския университет – представи си едни жени, които пеят заедно, това създава силно чувство за общност, както и фолклорните танци. Естествено, като се срещнах с истинските българи, разбрах, че за вас тези практики имат съвсем друго значение – получили са в годините на социализма дори някаква политическа свързаност. Много от българите не харесват фолклор, включително и съпругът ми. Но пък намерих друг вид общност тук – в по-художествените среди особено хората все още ценят това да са заедно, да говорят, тук можеш да обсъждаш с часове всякакви неща – политика, религия, теми, които в Америка се приемат за некоректни.

Какво след толкова години тук все още не можеш да проумееш в тези българи?

Разбирам, но не приемам – апатията, позицията, че нищо не зависи от нас. Не може просто да се примирим и да не се борим.  

Уроците на Керана. Кажи за тях…  

Керана е на 14, слуша всякаква музика, ходи по концерти. Огромен урок е да имаш дете. Разбирам хора, които не искат да имат деца и уважавам този избор, но това е огромна част от човешкото преживяване в света, което те предизвиква по начини, по които никога не си и могъл да си представиш. Това във философски план. Но и на ежедневно ниво – чисто езиково, аз говоря с нея и на български и на английски, и усещам как езикът се променя толкова бързо. А, така ли казват младите – питам я и за български, и за английски изрази… Доближава ме до нови културни феномени.

Преводът на „Случаят Джем“, романа на Вера Мутафчиева, е готов. Как реши да се захванеш с него?

Още първият ми мъж Иван ми го препоръча като нещо много интересно от българската литература на 20. век. Намерих книгата наистина много авангардна като структура и език. Но издателите принципно търсят съвременни автори – да ходят по интервюта, по панаири. За „Хайка за вълци“ ми отне 5-6 години да намеря издател. Затова оставих настрани „Случаят Джем“. Преведох „9 зайци“ на Виргиния Захариева. Издадоха я в Англия и в Америка. Американският редактор беше много готин, истински отдаден. Преди две години той ме попита в мейл дали знам нещо за романа „Случаят Джем“. Оказа се, че негов колега, хърватин, го бил чел на хърватски и много го бил харесал. Така хубаво се получи, нямаше нужда аз да ходя да чукам по вратите за издател.   

Труден ли беше преводът?

Да, в романа има много турски думи. Българинът влиза много по-лесно в контекста на турцизмите. Питах непрекъснато мъжа ми – ти знаеш ли тази дума – и той казваше „не, но се досещам какво трябва да означава“. За англоговорещия обаче ще е много по-трудно. Оставихме някакви турцизми, но трябваше леко да променим. Сложно е, когато авторът не е жив и не можеш да питаш, да обсъдиш. Говорех с хора, които са познавали Вера Мутафчиева, обсъждах с историци и критици – в романа има и тънки исторически шеги. Не ги обясняваме под линия – кой каквото хване.

Какво е да превеждаш Захари Карабашлиев, Милен Русков и Георги Господинов?

При Захари виждам английския му зад българския, той е най-американският български писател, върви много леко за превод. Милен е много труден – играе на ниво език, това е геният при него, целият хумор няма как да го хванеш, ако не си в тази култура. Георги пък е поет – звученето на езика, прозодията, ритъмът са много важни. Той прави нещо като снимка на един момент, застива в него, напълва го с много емоционален заряд.