ПРИКЛЮЧЕНИЕ ПО ГРЪЦКИ*

За момент ще се върна към Гор Видал (писателят и Пол Нюман са добри познати, б.р.) и една история, която започна без грам политика, но после нещата едва не излязоха от контрол.

Към средата на 60-те Гор и Хауърд (Гор Видал е гей, б.р.) живееха почти целогодишно в Италия. Трудно е да поддържаш отношения от разстояние, затова, когато Гор ни покани с Джоан на круиз из гръцките острови, предложението ни се стори страхотен шанс да избягаме от напрегнатото всекидневие и да се видим отново с дългогодишен приятел.

Гор беше наел яхта с четири самостоятелни каюти (и екипаж). Щяхме да отплаваме от Пирея през май – каз-
ваха, че този месец е най-подходящ за обиколка на гръцките острови в Адриатическо море. Ако човек ще се запознава с места с историческо и политическо значение, няма по-подходящ спътник от Гор Видал; той е жива енциклопедия, а за невежа като мен това е все едно да разполагаш нонстоп с екскурзовод. Всичко обаче започна ужасно.

Когато с Джоан кацнахме в Атина, си изгубих паспорта. В посолството успяха само да ми дадат лист хартия, удостоверяващ (на гръцки), че съм Пол Нюман, американски гражданин. Най-после се качихме с багажа на яхтата на Гор, запознахме се с капитана и с помощник-капитана и направихме притеснително откритие. Бяхме наясно, че шкиперът е грък, но ни бяха уверили, че помощник-капитанът знае френски и ще може да общува с нас и да ни служи като свръзка с капитана. Проблемът беше, че този тип не знаеше нито дума френски. Нямаше понятие дори какво е „потаж“. Помислих си: „Е, ще берем ядове“.

Освен с езиковите проблеми капитанът ни сащиса и с друго. На излизане от пристанището разблъска всичко. Буквално рикоширахме в другите яхти. Накъдето и да се насочвахме, капитанът бдително и агресивно гледаше в противоположната посока. (Капитанът ми напомняше на мен самия; където има задълбочени знания, разум и опит и трябва да се насочиш към тези хубави неща, аз все съм обърнат на другата страна.)

Ден след отплаването ни сполетя и най-лошото майско време в Адриатика от петдесет години (така казаха). Джоан беше разстлала една от роклите си „Гучи“ върху горната койка в каютата ни; юнгата беше забравил да залости люка и когато се вдигнаха вълни, водата шурна вътре, накваси роклята и тя заприлича на детски бански костюм.
Когато стигнахме до първия остров в програмата, капитанът не успя да влезе в дока, защото друга 20-метрова яхта препречваше пътя ни към пристанището; той можеше да измисли какво да направи. Всички искахме да се разходим из града, но единственият начин да се доберем до брега беше с миниатюрна триместна лодка. (Имахме моторница „Бостън Уейлър“, вързана за кораба, но моторът ѝ, разбира се, се задави и угасна.) Юнгата откара двамина до сушата с гребната лодка, после се върна и взе другите двама. Ядохме най-вкусната риба на света и се върнахме на яхтата по обратния ред. На другата сутрин вълнението се засили и капитанът реши, че е рисковано да отплаваме. Юнгата пак ни закара до сушата. Обиколихме прелестния малък остров; на връщане спряхме и си купихме хляб, нарязано месо, зеленчуци и други провизии.

По това време новината явно се беше разнесла, че на яхтата на по-малко от сто метра от дока има американска филмова звезда. Докато се качвахме на гребната лодка, петдесетина души ни наблюдаваха с любопитство. Грабнах лука, марулята и хляба и се метнах в лодката. Хауърд ме последва бързо – стъпи върху ръба на планшира и преобърна лодката. Изплувах на повърхността, аплодиран любезно от местните, които крещяха: „Ел команданте! Ил капитано! Браво! Оле!“ или нещо такова.

Освен унижението останахме и без хляб и маруля. Признавам обаче, че беше комично.
На другата сутрин отплавахме и пак се заклатушкахме из бурното море. Джоан седеше на палубата върху тежък сандък. Сандъкът внезапно се откърти и се плъзна по палубата. Джоан все едно яздеше жребец. Най-после сандъкът се удари в планшира и спря. Беше изумително, че не изхвърча в морето. Джоан се обър-на към мен и със сладкия си южняшки акцент каза: „Свали ме от тази проклета лодка!“.

Успяхме да обясним на шкипера да се насочи на юг, та поне вятърът да остане зад гърба ни. Той се добра до залива на друг малък остров, където внезапно чухме изстрели и видяхме плавателен съд с въоръжен екипаж да се движи бързо към нас.

Помислих, че ще ни отвлекат. Гор спеше долу. Казах на Джоан да слезе в каютата и да се заключи в банята. Бях по шорти; нямах никакво оръжие. Лодката спря до нас, две хлапета с автомати скочиха на палубата ни и насочиха дулата към нас.

Капитанът на лодката се качи на яхната и ни поиска документите. Когато стигна до временния ми паспорт, написан на ръка в Американското посолство, ме погледна, после погледна пак листа и накрая ни изгледа един по един. Махна на хлапетата с автоматите да слязат от яхтата, но обясни, че трябва да следваме лодката им три-четири часа.

В Гърция, оказа се, имало държавен преврат и нашият тъп капитан ни беше докарал до островчето, където държали политическите затворници. Когато акостирахме в друго пристанище, отведоха капитана ни за разпит. Джоан огледа пристанището и попита местен полицай какъв е големият кораб на съседния док. „Фериботът до Атина“, отговори ѝ полицаят.

Джоан си събра багажа точно за четири минути. Плачеше истерично.
Купи си билет и побягна към ферибота. „Довиждане, момчета“, бяха думите ѝ на раздяла.
От Атина отлетя директно към САЩ. Не след дълго я последвах.

*Заглавията на откъсите са на редакцията.