Според вестник „Кориере дела сера“ романът „Гарата“ на Якопо де Микелис е революция в италианския трилър, и то на нивото на „Името на розата“ на Умберто Еко. Подгответе се за 704 страници (в превод на Юдит Филипова, ИК „Колибри“) трилър с елементи на готика. Действието се развива на фона на Централната гара в Милано с всичките ѝ бездомници, наркомани, проститутки, бежанци. Намесват се сюжети като влакове с депортирани евреи по времето на Холокоста, кървави жертвоприношения в името на войнствено африканско божество, загадъчно убийство и мистериозно съкровище в подземията на гарата. Главни герои са инспектор, бивш пънк музикант, Медзаноте и млада доброволка в Център за грижи за маргинализирани хора.

Авторът Якопо де Микелис е завършил философия, превежда от френски, преподава наратология в Нова академия за изящни изкуства в Милано и работи като редактор в издателство. Беше в София за премиерата на книгата си, водена от Явор Гърдев.

Първия си роман написах, когато бях 9–10-годишен – разказва Якопо. – Действието се развива в Бермудския триъгълник. Беше доста наивен, но баща ми направи малко издание на ръка и го подарявахме на близките ни – баби, дядовци и на приятели на родителите ми за Коледа. Всички го харесаха и след този „успех“ започнах да мисля за втори роман. Стигнах само до обмисляне на сюжета, в който тиранозавър рекс нападаше Милано. (По това време филмът за „Годзила“ ми беше много интересен.) И двата каменни коня от Централната гара оживяваха и го убиваха.

Явно гарата е важно място за вас. Защо?

Роден съм в близост до нея. В детството ми тя беше опасно място, свърталище на наркомани, наркодилъри, всякакви престъпници, обирджии. Като тийнейджър, редовно ми предлагаха наркотици, докато прекосявах площада отпред. Веднъж се наложи да отида в 3 ч. посреднощ до аптеката на гарата, защото много ме болеше зъб и това беше най-близката възможна денонощна аптека. Пред нея се виеше опашка. Оказа се, че всички чакат за спринцовки, само аз – за обезболяващо. Докато пишех „Гарата“, си спомних за сюжета на втория ми роман. Махнах тиранозавъра и написах сцена, в която главният герой инспектор Медзаноте пристига на гарата посред нощ, поглежда каменните коне и има усещането, че те отнемат животи.

Имате два профила в Инстаграм с прекрасни снимки, предимно на сгради, места и архитектура. Като че ли те ви вдъхновяват повече, отколкото да снимате хора.

Снимането ми е страст, която поизоставих през последните две-три години покрай писането. Факт е, че повече ме вдъхновява да снимам места. Включвам хора като ориентир за тях. Историята в следващия ми роман отново започна от определено място.

Как и кога започна писането на романа ви „Гарата“?

Идеята се зароди в детството ми. Централната гара, покрай която минавах, ме очароваше със своята страшна, малко зловеща архитектура. Усещах, че крие интересни сюжети. Започнах да събирам статии, свързани с нея, без определена цел. Събирах образи. Изведнъж изплува този трагичен епизод от историята ни за влаковете, с които нацисти са превозвали евреи към концлагерите по време на Втората световна война.

Само няколко оцелели си спомнят, че са били депортирани от тъмно място в гарата, без да са сигурни къде е то. И в един момент откриват подземие с последна гара, на която е имало композиция. Била е под перона, на който обикновените пътници са се качвали на обикновени влакове. В нея са ги събирали и са ги извеждали навън, без някой да може да ги види. Реших, че трябва да се опитам да го разкажа. Задълбах проучването, започнах да работя върху конструкцията. Романът ми отне осем години.

Как пишете – следвайки вдъхновението си или със строг план за развитие на действието?

За роман с криминален сюжет човек не може да разчита само на вдъхновение. Трябва да има скелет на сюжета и предварително да залага много внимателно всичко, което предстои да се случи. В романа разказвам две истории – едната е свързана с разследването и разплитането на загадката, а другата – с това, което се е случило. А за вдъхновението – аз работя в издателство на пълен работен ден и романа го пишех в свободните моменти – преди да си легна, в метрото, или когато имам време. Писането изисква дълбока концентрация. Случвало ми се е да съм толкова свързан с историята, че да ми е трудно да работя обичайната си работа, или обратното – да знам, че разполагам с цял ден за писане на романа и да не съм в подходящо настроение.

Сравняват ви с Умберто Еко.

Това, разбира се, много ме ласкае. Чел съм книгите му, но не мисля, че в текста ми има нещо на неговото ниво.

Дали все пак има влияния от ваши любими писатели?

Да. Готическата част е повлияна от Стивън Кинг. Приключенският сюжет – от приключенските романи на Александър Дюма и Жул Верн, които съм чел като дете. Много съм повлиян от романа „Островът“. Основата на структурата на „Гарата“ е същата като на „Островът“ – гарата за мен е като мистериозен остров, на който се случват необясними неща. Главният герой се опитва да ги разгадае. И накрая разбираш, че всичко е свързано с нещо, скрито в подземията.
Как избирате имената на героите? Интересно е, че главният се казва Медзаноте, тоест „полунощ“.

Тази фамилия се среща в Италия. Избрах я, защото звучи мистериозно и ми се струва, че добавя подобно усещане за героя. За останалите просто си избрах от един именник. И на финала преди печат открих, че съм дал едно и също име на двама второстепенни герои. Единият се появяваше на стр. 200, другият – на стр. 700. Щеше да стане доста смешно, ако не го бях забелязал.

Историята за Синята брада присъства основно в романа ви. Коя беше любимата ви приказка, когато бяхте дете?

Много харесвах илюстрираната книжка на Морис Синдък – Where The Wild Things Are. Разказваше се за дете, което в съня си попада в страна с невероятни чудовища, които в началото са симпатични, но с времето стават все по-малко и по-малко приятелски настроени. А историята за Синята брада ми харесва, защото е една от първите криминални истории за серийни убийци.

Случвало ли се е да мечтаете да сте полицейски следовател, когато бяхте дете?

Не. В изграждането на образа на главния ми герой има най-малък биографичен елемент. Той е много различен от мен, но докато пишех за него, научих нещо, и то беше интересно откритие за мен. Медзаноте е склонен да се въвлича в неприятности, защото действа импулсивно. Реших да го създам така, че да има малък глас в главата си, който всеки път да го предупреждава, нещо като гласът на разума. И в един момент Медзаноте си дава сметка, че когато не се вслушва в него, често се вкарва в проблеми, но в същото време осъзнава, че понякога именно защото не се е вслушал в този глас, е направил едни от нещата, с които най-много се гордее.

Според мен е по-здравословно да обмисляш кое би било добре за теб самия, преди да действаш. Но понякога можеш да направиш и нещо значимо, ако пренебрегнеш този глас. В моя случай не беше разумно да напиша пър-вия си роман с дължина 700 страници, но сега е едно от нещата, с които най-много се гордея.

Какво бихте посъветвали всички, които искат да станат писатели?

Да четат. Благодарение на работата ми чета много текстове – знам, че си личи кога тези, които са ги писали, искат да бъдат писатели, но не са читатели. Ако четенето за теб не е повече от страст, ако не е необходимост, няма как да станеш писател. Аз съм отраснал в къща с много книги. Баща ми е математик, но много обичаше да чете. Майка ми беше учителка в гимназия. И аз четях от много малък. Синът ми е на 17 години. Започнах да чета с него, когато беше седемгодишен и докато стана на 13, сме прочели много книги заедно. След това спряхме, защото стана голям. Една година продължи да чете сам и после спря. За мен това е тъжно, защото книгите за мен са убежище.

От романа ви би се получил интересен филм.

Според мен даже по-скоро – сериал, защото е твърде сложен. И има проект за телевизионен сериал, но в много ранен стадий, за да бъде сигурно дали ще се случи.