Как се справяте с това досадно чудовище битовизма?
Антоанет: Интересното е, че дори в битовизма се допълваме.  
Иво: Хубавото е, че и в това отношение си сменяме ролите и се допълваме. Аз например готвя по-често, но пък тя има водеща роля в организационните и логистични въпроси.
Антоанет: И двамата сме леко контролиращи. Обаче той е и ревнив.
Иво: Да, признавам си. Смятам го за свой недостатък, много ме дразни, но това е вътре в мен – като обичам, ревнувам. Не знам как едното може без другото.

Иво, за теб проблем ли е, че Антоанет е популярна, че работи с визията си, непрекъснато публикува снимки, видеа?
Иво: Не, никакъв. Аз съм израснал сред популярни хора, това не е нещо ново и странно за мен.
Антоанет: Благодарение на този негов опит миналата година, когато навсякъде плъзна новината за връзката ни, преминах по-лесно през катаклизмите, свързани с жълтата преса. Ако не бяха майка му и Сано (актьорът Александър Сано, вторият баща на Иво – б.р.), аз и семейството ми много трудно щяхме да преживеем клюките. Нели ми каза: аз виждам, че синът ми е щастлив, за мен това е най-важно. Не ме интересува какво пишат, минала съм през това, с теб съм. За мен това бе най-силната възможна подкрепа. Много съм ѝ благодарна. С времето станахме много близки.

Иво, разкажи за катастрофата. Какво се случи?
Иво: Тази катастрофа със сигурност ме направи много по-силен и ме накара да оценя живота, колкото и клиширано да звучи.

Защо, не го ли ценеше до момента на катастрофата?
Иво: Явно съм приемал живота си за даденост, както вероятно повечето хора, докато не разберем колко лесно можем да го изгубим. Когато бях в болницата, си казах: Благодарен съм, че съм жив! Защото да – живее ми се.

По твоя вина ли се случи катастрофата?
Иво: Да, изцяло. Беше 4 ч. сутринта и аз пътувах от България за Холандия. Бях много уморен, пътят бе дълъг, беше тъмно, разсеях се. Спомням си всичко, не съм губил съзнание. Случи се като в „Бързи и яростни“. Вкараха ме за спешна операция, събудих се едва на другия ден. Още в момента на катастрофата видях, разбрах, че няма как да ми спасят ръката. Знаех го още тогава. Всяко нещо се случва с причина. За себе си все още продължавам да си обяснявам защо ми се случи това, но според мен главното е, че трябваше да се науча да оценявам живота и да не го приемам за даденост. Някои хора си научават уроците по по-лесен начин, други – като си счупят главата, както се казва. При мен беше по втория начин. За жалост, цял живот си научавам уроците така.

Такава ти е съдбата, така ли?
Иво: Дали е съдба, дали изкупвам карма… Не знам.

Сега говориш доста спокойно за всичко това – за катастрофата, за това, че си изгубил ръката си. А тогава, веднага след инцидента?
Иво: Така е. Но няколко дни след ампутацията, в болницата, имах един преломен момент. И си казах: ок, сега продължаваш по този начин, но все пак продължаваш. И това беше моментът, в който взех решение за себе си, че ще живея.