Да, такива огромни междупланетни параболи правят думите, когато разговаряме с Ивайло Петров, един от най-интересните и успешни наши фотографи и дигитални артисти. Удоволствие е да следиш мисълта му. Дори когато говори за фотография, говори за нещо много по-голямо, за човека и за живота изобщо. Често разпознаваш себе си в това, което казва.

Прави черно-бели портрети, камерни, с доведена до ръба светлина, която отваря бездни от смисли по лицето на портретувания. Създава и избухващи в цветове изображения с богат метафоричен контекст. Има три самостоятелни изложби. Пред камерата му са заставали Боян Петров, Станка Цонкова-Уша, Иван Костов, Захари Карабашлиев, Ник Оливери, Фредерик Бегбеде, Орлин Павлов,  Васил Бинев, Ирмена Чичикова, Иван Бърнев, Кристоф Ламбер, Владо Пенев, Малин Кръстев… Винаги е искал да снима на Марс. И го прави. В тандем с AI.

Ивайло Петров

Избирайки фотографията, не съм си позволявал да имам в съзнанието план Б. В едно бързо въпросниче, което ни дадоха като съвсем малки ученици, се питаше какви искаме да станем, когато пораснем. Тогава бях отговорил палеонтолог или детектив. Първото и към момента май-май си го искам. Или нещо, свързано с лингвистика.  

А какво правиш, когато не правиш фотография?

Аз съм от тези умерено скучни хора, на които професията им е и хоби. Но абстрахирайки се от правенето на изображения – обожавам да пътувам. Карането на дълго разстояние, особено придружено с точната музика, за мен е силно медитативно, понякога граничещо с трансцендентно преживяване. Обичам да виждам нови места, да научавам факти, немалка част от които скоро след това вероятно забравям, да гледам нощното небе в ясни дни, да слушам нездравословно много музика, да чета и да поддържам приемлива физическа форма чрез някои спортове.

В началото фотографът не е добър, после става добър. Цитирам по памет твои думи. Винаги ли е необходимо време във фотографията?

Всеки велик фотограф е бил ужасен фотограф в самото си начало и за някакъв период от време. Всички някога сме правили снимки, които по-добре изобщо да не се сещаме, че съществуват.

Но акцентът е другаде – постоянно изучаване на заниманието, посвещението и постоянстването (това съвсем не е валидно само за фотографията, за живота по принцип говоря) е това, което наистина отличава истински успешните от неуспешните индивиди в сферата, в която са избрали да се развиват. Чък Клоуз в едно интервю казва, че макар фотографията да е най-лесната медия, с която да започнеш да правиш приемливи изображения, тя е най-трудната, в която да постигнеш собствен, личен почерк и стил (цитат по памет). Много съм съгласен с това. В ръцете си в момента ние имаме изключително съвършени инструменти за репродукции на реалността, каквито са модерните фотоапарати. Но ако ползващият ги не може да даде малко по-задълбочен отговор на простичкото „защо правя това, което правя?“, то тогава как бихме могли да говорим за истинска авторска стойност на едно иначе прекрасно изображение? А за всичко това е нужно време, натрупване на визуална информация, но и на строго лична такава – на разбирането на интровертни, персонални неща.

Какво разбираш за другия и за себе си, докато правиш класическите портрети?

Гледам на класическия портрет по-скоро като на медитация. Ценя го високо, защото процесът около него е изчистен от екипи, шум, подготовка и т.н. и е много по-директен, тих и фокусиран. Аз вярвам, че можеш да заснемеш само толкова, колкото човекът срещу теб е склонен да ти даде – не повече от това. Не вярвам в „убеждаването“ или „прикоткването“ на портретувания. Повечето портрети, които правя, са със силно контролирано осветление, доста плътни сенки, остри, директни и дори агресивни контри, цялостно плътно, наситено и контрастно усещане. Причината за това, разбира се, се корени в част от моето светоусещане, в собствената ми природа, в музиката, която слушах и слушам, в личната ми емоционалност.

Помниш ли все още така ярко историята със снимането на Фредерик Бегбеде?

Снимките с Бегбеде бяха откровено безумие като процес (казвам го в добрия смисъл) в един от най-горещите летни дни в CUBO във Варна. Имах 30-40 мин за всичко. Затова реших да съм подготвен – избистрих общи идеи за няколко контролирани портрета и осигурих нужното осветление.

Оказа се, че нищо от това, което имах предвид, не можеше да се реализира лесно и бързо на терен. Пък и самият той, в начина, по който говореше – доста лежерен и дори бих казал умиротворен, просто не се вписваше в моите първоначални идеи. Избрах да реагирам спрямо наличното. В раницата си имах една изостанала папийонка, която си бях купил за миналогодишна сватба. Помолих го да я захапе. Така стана единият кадър – на място и с естествена светлина. За другия просто нямаше как да не използвам пишещата машина, която се оказа там като част от декора на мястото. Бегбеде се съгласи да легне до нея на пясъка и усещането за „чуването“ ѝ с морето отзад като метафора някак ми се вписваха и в деня, а и в това кой е той поначало. Разбира се, снимайки този кадър, се превърнахме в местната атракция, докато се опитвах да изкарам от него усещане за лекота, но мисля, че все пак се получи.

Коя сесия, на кого, особено много те е изненадала – и като открития за теб самия по време на снимките, и като неочаквани открития за човека, когото си снимал?

О, трудно ми е да посоча само една. Сещам се за първото ми снимане с Малин Кръстев (снимали сме няколко пъти за мое удоволствие). Дотогава някак все го асоциирах по-скоро с комичните му роли. Това, което той избра да ми подари – с една чиста, искрена и някак недоизказана тъга, четяща се в очите му, беше абсолютно неочаквано и силно емоционално за мен. Имам два портрета в портфолиото си с него и са едни от любимите ми.

Кристоф Ламбер пък имаше монументално нежелание изобщо да е в града, съдейки по енергията, която излъчваше, и всичките 10 мин, които имахме заедно. Всъщност се получи кадър, но той просто застана, лепна лицето, което винаги излъчва, и по най-студения и професионален начин ми даде това, което се очакваше тогава да ми даде.

Винаги ще помня пътя до ателието на Любен Зидаров на една тиха улица в Лозенец. Отидох с доста техника. Беше на последния етаж на една кооперация, а самият Любен – на 91 или 92. Аз бях на може би 28. Помня, че за да се кача заедно с осветлението до последния етаж, таванския, ми костваше много физически усилия и се запъхтях съвсем видимо. Той се качваше, пеша, без асансьор, всеки един ден дотам, за да рисува и, доколкото зная, е правел това до последно. Това за мен беше прекрасен символ на едно посвещение и отдаденост, от които си мисля, че поначало имаме повече нужда в нашия свят.

Да прозираме ли влияния на магическия реализъм в работите ти?

Много харесвам магически реализъм и за мен лично е голямо вдъхновение! В концептуалната си работа гарантирано съм повлиян от него. Преди време осъзнах, че едно от нещата, които бих искал да правя, е да смесвам „земното“ или това, което усещам/мисля и е по дефиниция напълно реално за мен, със светове, които не са и не биха могли да са съществували. По този начин да получа една визуална амалгама, която едновременно не е съвсем „тук“, но корените ѝ са напълно истински и напълно реални. Абсолютно всяко от нещата, които съм реализирал като авторска работа, е следствие от подобен стремеж и търсене. Така че предположението ти е изцяло на място.