През есента на 1923 г. Мари Лорансен, важна фигура на парижкия авангард, рисува една от най-влиятелните личности на 20. век – Коко Шанел.

Бунтарството и новаторството са в същността и на двете, но по много различен начин. Шанел не харесва портрета и отказва да го плати. Лорансен, ядосана, отказва да нарисува друг, а този запазва при себе си. Днес картината е в Musee de l’Orangerie.   

Чувствената хармония от пастелни нюанси на зелено, синьо и розово-лилаво е много характерна за парижката художничка, както и очите на рисуваните от нея жени – винаги с огромни, разширени зеници, магнетични бездни, които създават усещането, че изобразените модели са същества от други светове.

През 1923 г. Мари Лорансен проектира костюмите и декорите за Les Biches, постановка на триумфиращия по света Руски балет на Сергей Дягилев. Коко Шанел пък прави дизайна на костюмите за Le Train Bleu, едноактен балет на същата трупа. Така се пресичат пътищата им. Вече богата и известна, Шанел поръчва на Мари Лорансен да нарисува неин портрет. Обичайната мека палитра е подсилена освен от очите и от черната линия на шала.

А гълъбът, подгонен от тъмното куче, може да се тълкува като символ на свободния дух. Явно обаче Шанел не е видяла в този портрет себе си и своята дръзка философия за смели рационални и емоционални взаимодействия с мъжкия свят, включително и с елементите на мъжката мода.

Мъжете не представляват особен интерес за Лорансен и това неминуемо води до различно усещане и пресъздаване на женствеността. Художничката, бързо станала популярна в авангардните кръгове заради нетрадиционната си привлекателност и личност, въплъщава независимостта на „новата жена“ по различен от Коко начин. Пикасо не харесвал нейната ексцентричност. За Аполинер обаче, с когото имат бурна любовна афера, тя е муза, малко слънце, чистата женственост, оставаща вярна на себе си.

Първата си творба продава на писателката и колекционерка Гертруд Стайн. Подобно на Шанел, Лорансен е рязка и предизвикателна във вкусовете си. „Мразя слаби светлокоси жени без вежди. Отдавна реших, че ще рисувам само брюнетки“, са нейни думи, също както и: „От малка обичам перлите и панделките. Бих искала да имам много деца, за да мога да ги кича с панделки и да ги рисувам“. Така и няма деца. Животът ѝ е продължен от картините. Става една от малкото жени, на които е посветен цял музей (открит през 1983 г. в Токио, съхраняващ повече от 600 нейни работи). През 2011 г. е вдъхновение за пролетно-лятната колекция на Карл Лагерфелд за Chanel. Какво ли би казала Коко?