Десислава Олованова - завръщане в Бейрут

14 September 2023

Снимка: личен архив

Десислава Олованова от 8 години е изпълнителен директор на McCann Sofia, българския клон на американската рекламна агенция McCann с офиси в 140 страни. Представяли сме я на страниците на EVA в качеството ѝ на бизнесдама, била е един от най-завладяващите ни събеседници на събитията „Говори с EVA“. Този път обаче интервюто ни – всъщност по-скоро разказ, отколкото разговор – е различно. Идеята за него дойде от един пост на Деси във Фейсбук, в който тя разказваше за свое скорошно пътуване до Бейрут – 30 години след като за последен път стъпва на ливанска земя. Текстът на този пост бе изпълнен с особения дълбок трепет, така характерен за дълго отлаганите срещи и освен това носеше в себе си толкова „непроявени“ истории, потънали сякаш в дълбок унес!

Затова и помолихме авторката му да ни разкаже повече за своето завръщане в Бейрут, където е прекарала немалко време от тийнейджърските си години, докато баща ѝ е бил военен кореспондент там. Получи се истинска приказка, в която има всичко – война и опасности, красиви спомени, изплуващи внезапно в омарата на паметта, невероятни близкоизточни пейзажи, цветове и аромати, ярки и омагьосващи персонажи като мадам Барбир и нейната странна маймуна Чита, но също и политика, икономика, култура, минало и настояще… Ще пожелаете Ливан с цялото си сърце, обещавам ви!

Деси, кога видя Ливан и Бейрут за първи път?

Баща ми замина за Ливан като военен кореспондент, когато завърших 7. клас, и се върна в България малко преди промените, когато бях вече 19-годишна. Майка ми замина с него, за да „го пази“, а ние със сестра ми останахме тук, защото там по това време имаше война. За нас се грижеше дядо ни, но двете със сестра ми ходехме много често в Ливан – прекарвахме там всяка ваканция, а когато завърших училище, аз заминах за Бейрут за една година, а майка ми се прибра в България, за да е при сестра ми.

Когато е заминал, баща ти е знаел, че там, където отива, се води война, тъй като гражданската война в Ливан започва още през 1975 г.

Баща ми по професия е журналист, връх в кариерата на журналистите са „горещите точки“, местата, с които започват новинарските емисии. Баща ми е франкофон, Ливан го привличаше като професионално предизвикателство, но не само. Беше ходил там няколко пъти, преди да замине задълго, и беше останал очарован. Ливан не прилича на много други места, има неповторим чар и е смесица от хедонизъм и древност, екзотика и красота. Неслучайно най-романтичните шпионски филми се развиват на тази сцена, Ливан е концентриран сюжет, от който може да се черпят много истории. След последното пътуване там със съпруга ми си говорихме, че да пътуваш в Европейския съюз е приятно, но това трудно може да те изненада. Близкият изток е генератор на сюжети, там се живее в някакъв непрестанен разказ. А това е хубаво, интересно, емоционално и запомнящо се.

Спомняш ли си първото си впечатление от Бейрут?

Спомням си миризмата. Никога дотогава не бях ходила в южна държава и изведнъж попаднах все едно на друга планета. За първи път стъпих на ливанска земя през лятото, а това е Близкият изток и летата са много горещи. Когато излязохме от летището, където имаше климатик, отвън ме блъсна горещината и ароматът на… другост. Особен смесен аромат на нажежен въздух, на море, на подправки. Това е първото ми впечатление от този свят. Сега като ходихме, кацнахме през нощта и когато излизах от летището, нарочно си затворих очите, за да видя дали ще се повтори същото, ще ме удари ли отново онази миризма… Не се повтори. Може би, защото не беше лято и температурите бяха около 20–22 градуса. Ливанците празнуваха – католическия Великден, православния Великден, бяха и в разгара на Рамазан… Всички празнуваха.

Ливан не прилича на много други места, има неповторим чар
и неслучайно най-романтичните шпионски филми се развиват на тази сцена. Ливан е концентриран сюжет, от който може да се черпят много истории. Целият Близък изток е генератор на сюжети, там се живее в някакъв непрестанен разказ.
Защо направи това пътуване, това „завръщане в Бейрут“, точно сега?

Не бях стъпвала в Ливан 30 години. През цялото това време съм пътувала много и навсякъде, но така и не се реших да се върна там, въпреки че през тези три десетилетия Ливан имаше много по-добри периоди за посещение – след войната например, през 90-те и началото на новото хилядолетие, когато преживя години на икономически разцвет. Сега, когато ние отидохме, обаче моментът съвсем не бе от най-добрите. Няколко дни преди да пристигнем, отново бяха ескалирали военни действия в Южен Ливан, където е границата с Израел, дори си бяха разменили ракетни удари. В този район има една територия, отцепена от ислямската групировка „Хамаз“, която поддържа непрекъсната конфронтация с Израел.

Войната там обаче никога не ме е плашела, дори и когато бях дете. Имам спомени, които най-вероятно са доста романтични, но все пак – в моите детски спомени войната се водеше при спазване на принципи, които позволяваха на цивилното население да продължи да живее там, да раждат деца, да ги отглеждат. През онези години съм виждала как на улицата спират престрелки, за да мине цивилна жена. Двете воюващи страни си имаха начин да се разбират и да спират престрелките, виждала съм как вдигат бяло знаме (обикновено беше бял парцал), когато преминава цивилен. Може би е било през 1985–1986 г., когато в България на асамблеята „Знаме на мира“ бяха поканени ливански деца. Те обаче трябваше да преминат фронтовата линия в Бейрут, наричаше се „зелената линия“, после ще обясня защо, за да стигнат до летището и да се качат на самолета за България. Тогава двете страни обявиха един ден примирие, децата излетяха със самолета за България, продължиха да се бият, а когато се върнаха, отново спряха за един ден.

В поста си във Фейсбук пишеше, че баща ти е имал специална система, за да превозва теб и сестра ти през въпросната фронтова линия.

Не е била само негова, става въпрос за нормални предпазни мерки, на които се научаваш на място. Работата му налагаше да посещава опасни места. Когато бяхме при него, пътувахме, когато е възможно. Например, за да отидем от района, в който ние живеехме, Западен Бейрут, който беше най-общо казано мюсюлмански и там бяха посолствата на държавите от социалистическия блок, в Източен Бейрут, който бе християнски и в него бяха посолствата на западноевропейските страни, трябваше да пресечем т.нар. зелена линия, фронтовата линия. Тя разделяше града на тези две части и я наричаха „зелена“, защото бе обрасла с трева.

Преди войната това е бил най-луксозният жилищен квартал на града, център, в който се намира и парламентът. За да пресечем тази линия, се свивахме за всеки случай на мястото за краката на задната седалка и ни покриваха с малко чувалче с пясък. Когато Зелената линия беше отворена, нямаше риск, но често имаше снайперисти, с които никога нищо не се знае. Честно казано, чудя се как се е осмелявал, не знам дали аз самата бих имала тази смелост с децата си. Аз съм много благодарна на баща ми обаче, че ни показа този свят. Ливан е един от най-важните уроци в живота ми. Най-вече урок за това как може да бъдеш щастлив и благодарен въпреки всичко.

Опиши ни Бейрут, моля те – такъв, какъвто е за теб.

Най-силно е усещането за древност, това са финикийски земи, това е библейският свят. Бейрут е и съвременният Вавилон. Много близо до вавилонската концепция – различни етнически групи, общности и религии съжителстват там. През няколко метра на улицата срещаш напълно различни хора, руси, чернокоси, тъмнокожи, генетична и религиозна смесица. И някак живеят заедно, относително толерантно. В Ливан живеят доста християни. Има много православни християни, много католици, но доминиращото християнско население са т.нар. маронити, които са странен хибрид – православни католици. Маронитите са от планината Ливан, те я пазят и отстояват от векове. В същото време обаче там живеят и друзите – мюсюлмани, ама не са съвсем.

Друзизмът е религия, която преди е била една от частите на исмаилитската шиитска секта, но през 11. век се отцепва от нея и прекратява религиозните контакти с исмаилитите, впоследствие претърпява значителни промени. Невъзможно е да се приеме друзката религия, тъй като няма институция за покръстване към друзката вяра. Друз е този, който се придържа към традиционната си религия и чиито баща и майка са друзи. Висшата цел на друзите е да се съхрани общността. Затова друзите се стремят да замаскират своите ритуали и особеностите на религията си. И определено успяват в това, защото тайните им практики все още не са обществено достояние. Между другото друзите са хора, които са изключително успешни по света. Това обаче става рядко, дори брак извън тяхната общност е забранен. Амал Аламудин, жената на Джордж Клуни, е друз и по време на сватбата им имаше много коментари за това, че бракът им е голям компромис за друзката общност.

За да разберете колко е „шарено това място“, ще ви кажа, че на малката територия на Ливан съществуват 6 униатски (източнокатолически) църкви – маронитска (западносирийска), халдейско-католическа, гръцко-католическа, арменско-католическа, сиро-католическа и копто-католическа.

Освен това тук живеят многобройните групи на сунити и шиити. В Бейрут има и цял квартал, казва се Буш Хамут, в който пък живеят арменци. Арменците са около 120 хиляди. Те бягат от арменския геноцид и се заселват тук, тъй като Ливан им е много близо и ги приема. Това е голямата човечност и големият проблем на Ливан – те приемат всички бежанци – арменци, палестинци, сирийци, на всеки, който е почукал, му е било отворено.

Как живеят заедно всички тези общности, толкова различни като религия и светоусещане?

Най-големият проблем на Ливан са именно бежанците. Това е най-пострадалата от приток на бежанци държава. Сега, когато бяхме там, видях колко много бежанци от Централна Африка също са намерили убежище в Ливан. Когато започва войната с Израел, Ливан приема палестинските си „братя“. След войната в Сирия пък в Ливан пристигат стотици хиляди сирийци. И всичко това се случва в една държава в перманентна икономическа криза, рухнала банкова система, която не е част от Европейския съюз и не разчита на финансова помощ отвън. Въпреки всичко обаче тези бежанци са там, никой не ги гони, бие и обижда, в Ливан има много високи нива на толерантност към бедстващия. Макар че тези хора подбиват пазара на труда, заемат работни места, токът не стига, водата не стига, никой от бежанските лагери не плаща ток и вода, така че на практика самите ливанци поемат и тези сметки.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР