Беше по време на пандемията, тъкмо бяха „затворили“ парковете и Витоша (едно от най-идиотските неща, на които съм била свидетел през вече некраткия си живот) и бяхме успели да избягаме от София – с някаква глупава бележка, която на изхода от града един полицай „провери“, без въобще да я погледне. Вероятно бе притеснен, че го задължават да прави подобни глупости. Заминахме за къщата ни на село, снабдени с лаптопи, пакети мобилен интернет, книги, цигари, шоколади и въобще сериозни запаси от храна плюс немалко бутилки вино, и прекарахме там няколко щастливи седмици през ноември 2020 г. Досущ като онази славна компания от „Декамерон“ на Бокачо, бягаща от чумата. Та ето какво си мислех една вечер, докато гледах черния десктоп на небето, върху който после изплуваха звездите.

Подготвят ни. Сигурна съм. Не Бил Гейтс или Сорос, или някой друг всесилен зъл милиардер, нито някакъв световен заговор или нещо подобно. Самата еволюция ни подготвя. Необходимостта да се разсейва енергията ни подготвя, ентропията ни подготвя, вселенските тласъци за живот и за смърт. Бог ни подготвя.

Не се бях впандеманиачила, т.е. не бях изперкала на тема COVID-19, със сигурност. Между другото, думата „впандеманиачила“ я измислих, вдъхновена от една приятелка, която е 1970-и набор и хич не обича да споделя този факт. Обаче не иска и да излиза, че си крие годините или лъже. Затова, като я питат кой набор е – все пак това се случва рядко, дори и у нас – тя отговаря с придихание: „ОсеДемдесети“. След което започва да говори за друго. Който чул – чул. Гениално!

И тогава, докато пиех вино и гледах космическия океан над главата ми с усещането, че потъвам в него и всеки момент ще нагълтам безвъздушно пространство и ще се удавя, или че падам в пропаст, но някак падам нагоре, си мислех, че сигурно с тази пандемия ни подготвят да напускаме Земята. Ето, казах го, срам, не срам. Не нас конкретно, днешните обитатели на глобалния мегаполис, а човечеството като вид, хомо сапиенс. Може би след 200–300 години или повече, или по-малко, но явно е наближило време да вдигаме гълъбите, както се казва. Ще я гледаме Земята през илюминатора на космическия кораб съвсем скоро, така ми се струва.

Опоскахме и оглозгахме всичко, но хич не ни обвинявам. Ако не опосквахме и не оглозгвахме, нямаше да оцелеем, да пораснем и да се развием дотам, че да можем сега да напуснем потъващия кораб. А и дори да не е потъващ. Можем ли просто да си останем на Земята вовеки, сред тази необятност? Не и ние. Ние сме завинаги изгонени от Рая и търсим пътя обратно. Не си седим под цъфналите клони на дръвчетата в Божията райска градина, съзерцавайки красотата около нас със смирение и благодарност. Не е това нашето.

Ние грешим и ни гонят и бягаме, и се завръщаме, и молим за прошка, и после пак. И после пак. Все в грешната посока, обаче явно това е нашият начин, пък и ето че оцеляваме. Всеки ден чета яростни писмени самобичувания, в които някой човек обижда по най-безпрецедентен начин собствения си род, задето е мръсен, алчен, безхаберен и лаком и задето е отровил водата, въздуха и почвата, и т.н. Не че не сме точно такива и не си заслужаваме този ожесточен другарски съд, ама все пак някой наистина ли си представяше, че човечеството ще превърне Земята в рай и ще си живее мирно и честито, и щастливо, и ще тръгне към открития страшен Космос от хубаво?

И затова постепенно, бавно ще ни „отбият“ от Земята – както се „отбива“ бебе от кърмене, когато му дойде времето. Пандемията може би беше началото на една велика тренировка. Стой вътре, за да преминеш през първия етап на свикването – с това да не си сред природата, да не си „природно същество“, което има нужда да е под небето и слънцето и да вижда и чува хора около себе си. Стой вътре и ще видиш, че може и така. За теб ще е много трудно, ще се бунтуваш, ще се съпротивляваш. За твоите деца обаче вече ще е по-лесно, защото те и преди пандемията с единия крак бяха във виртуалния си свят. За техните деца може би ще си е съвсем нормално, а вероятно децата на техните деца след още няколко подобни и или по-тежки, или по-различни кризи вече почти ще са изгубили тази необходимост и тази връзка. И вероятно за децата на децата на техните деца вече няма да е никакъв проблем да се качат в капсулата на космическия кораб и да прекарат вътре месеци, дори години, докато пътуват нанякъде. И да останат адекватни. И дори да запазят семената на човешкия вид. Много филми гледам сигурно.

Можете ли да си представите живота без това топлокръвно общуване – без докосване, без усещането за плът, за тяло, за очи, за друг човек? А сега си представете Марс. Представете си, че трябва да отидем и да започнем да живеем там, защото вече нямаме избор. Пък и машините ни отдавна са стъпили на Червената планета и подготвят марсианската земя за нас. Трябва да носим някакви скафандри, непрекъснато.

И онези, които отидат там – първите колонизатори, – трябва да оцелеят без човешко докосване, без слънце и вятър върху кожата, без земна атмосфера и дори някак – не ми го побира умът как – да се възпроизведат и чак тогава да умират. Не може просто да умрат, няма да има смисъл просто да умрат, ще е разхищение на генетичен материал. Нямат право просто да умрат.
Понякога, когато гледам онези кадри от Марс, изпратени ни от „Кюриосити“, изпитвам странното усещане за дежа вю. Все едно някога, много отдавна, преди хиляди животи, съм била там.

Сигурно просто защото прилича на пустиня или на планета след ядрен или друг апокалипсис, каквито сме виждали във филмите. Много отдавна си мисля – дали пък вече не сме били там, не сме я оглозгали и опоскали и сега се връщаме по собствените си следи, смятайки, че сме постигнали кой знае какво. Дали не обикаляме в кръг? Тъжно проклятие, ако е така.