Всичко в живота на италианската художничка Софонисба Ангуисола (1532–1625) се случва така, че да предизвика проявлението на таланта ѝ. Ражда се във време, в което авторът на  „Книга за обноски“ Бадасаре Кастилиони призовава родителите да подкрепят децата си в изразяването на артистичните им дарования,  защото благородните фамилии, които могат да си позволят техните творби, усещат все повече необходимостта от красота, изящество и изкуство в живота.

Бащата на Софонисба – Амилкаре, има шест дъщери и посвещава много от времето и усилията си да ги превърне не само в мислещи и образовани госпожици, но и да им зададе артистична посока, в която да се развиват. От тях пет наистина проявяват интерес към рисуването, а шестата става писателка и изследовател на текстове на латински език.

Единствено Софонисба обаче се посвещава на изобразителното изкуство със сърце и душа. Кураторите на изложбата „Софонисба Ангуисола – портретистката на Ренесанса“, която нидерландският Rijksmuseum Twenthe в Енсхеде показва до 30 юни, са категорични, че тя е била изключение и в семейството си, и в артистичните среди.

Остава в историята на изкуството не само с художественото си дълголетие и упоритост да се развива в среда, в която преобладават основно мъже, при това настроени срещу талантливите жени, но и с характерния си стил на рисуване и със серията автопортрети. От музея коментират, че успява да конкурира с броя автопортрети дори пристрастения към тях Албрехт Дюрер (1471–1528). Това издава любопитството ѝ към нея самата като артист във време, в което много художнички е трябвало да правят компромиси в личен план или да преглъщат горчивия хап на безсмислената критика и заяждането на дребно. През целия си живот излъчва аристократизъм, сила и увереност.

Все пак тя е онова някогашно момиченце, което рисува свой автопортрет заедно с учителя си Бернадино Кампи, при което извежда не него, а себе си на преден план, като на учителя оставя достойна, но второстепенна позиция. Сякаш още тогава е предусещала ролята си на пътеводна светлина в живота на жените художнички, които трябва да доказват таланта и значимостта си.
Борбения си характер наследява от своите предшественици. Един от тях бил прочутият пълководец Галвано Сурди, който помогнал за освобождаването на Константинопол от сарацините в началото на VIII век. Върху щита на Сурди бил изобразен фамилният знак – змия (на латински anguis).

В края на всяка успешна битка неговите воини скандирали „Змията носи победа“. Това му дало и прозвището Ангуисола, останало като фамилно име заедно с вдъхновяващия му пример. Софонисба се превърнала в достоен негов наследник, само че в полето на изобразителното изкуство, където битката между половете била не по-малко страховита и изпълнена с предателства и падения. Макар че не всички го признават, талантът ѝ удивлява. „Те са като живи!“, пише прочутият неин съвременник – художник, писател и историк на изобразителното изкуство Джорджио Васари, за картината ѝ „Портрет на сестрите на артиста, които играят шах“, рисувана през 1555 г. Тя я подписва гордо с името си и с малкото допълнение „девица“, с което заявява почти религиозното си посвещение в изкуството. Задомява се в доста късен за тогава момент от живота си, когато е вече на 40 години.

За разлика от Артемизия Джентилески – друга даровита художничка от онова време, която среща подкрепата на Караваджо в по-зряла възраст, Софонисба има шанса да се запознае с Микеланджело Буонароти, когато е само на 22 години. Изумен от таланта ѝ, той ѝ предлага помощта си. През 1562 г. пише на дук Козимо I от семейството на Медичите, за да я препоръча. Заедно с възхвалите изпраща и една нейна рисунка, наречена „Момче, ухапано от рак“.

Историята ѝ е следната. Микеланджело настоял Софонисба да му прати рисунка на плачещ човек. За да има модел, художничката разплакала брат си. Нарисувала го и изпратила рисунката на Микеланджело, а той от своя страна я препратил към благородника, подчертавайки, че щастливи хора се рисуват лесно, но за плачещи е нужда истинска дарба. Арт критиците са категорични, че именно тази нейна творба е вдъхновението зад прочутата картина на Караваджо „Момче, ухапано от гущер“, рисувана около 1559 г.

Дългите войни в Италия, които приключили през 1559 г., пренареждат списъка на местните управници. Талантът на Софонисба привлича вниманието и интереса на испанския губернатор на Милано, който я представя на испанския крал Филип II. Тя става придворна дама на неговата френска съпруга Елизабет (с испанското име Изабела) от Валоа, но всъщност истинската ѝ роля е да рисува портрети на кралското семейство.

Софонисба е най-довереното лице в живота на кралицата, до нея е, докато траят трите ѝ бременности и раждането на двете ѝ деца – Изабела Клара Еужения и Каталина Микаела, които научава да рисуват много добре.

След смъртта на кралицата Филип се жени за Анна Австрийска. Много от придворните дами напускат двореца, но по молба на краля Софонисба остава и се посвещава изцяло на образованието на двете му дъщери. Именно кралят разрешава сватбата ѝ със сицилианския благородник Фабрицио Монкада през 1573 г., заради когото тя напуска Мадрид и се установява във фамилния му дом в Патерно, Сицилия. Щастието им не е дълго, съпругът ѝ загива при пиратско нападение през 1579-а.

За да е близо до роднините си, Софонисба се връща в Северна Италия. На кораба, с който пътува, среща втория си съпруг Орацио Ломелино, с когото живее 35 години в родната му Сицилия. Година преди смъртта ѝ в Палермо пристига Ван Дайк. Настоява да се срещне с нея и въпреки че била на 92 години, в бележките си за паметните часове, прекарани в компанията ѝ, докато я рисува, той пише, че никой никога не му е споделял в толкова концентрирана форма тайната на изобразителното изкуство, и най-вече на портретите.

„Много остра памет и бистър ум! Беше изключително учтива и въпреки че вече нямаше добро зрение поради напредналата си възраст, почти опряла носа си в картините, за да  различи детайлите, изпитваше голямо задоволство от спомена за времената, в които е рисувала. Даде ми безценни съвети, като това да не вдигам много светлината, за да не се подсилят сенките в бръчките ѝ. Говори ми за годините, в които е била призната за чудотворен художник, и за най-голямата ѝ мъка – да не може повече да рисува заради влошеното си зрение. Ръката ѝ все още беше стабилна, без никакво треперене.“

Погребана е в катедралата на Палермо през 1625 г. На надгробната ѝ плоча пише: „Тук почива Софонисба, жената, която светът познаваше заради таланта ѝ и красотата на рисунките ѝ, изобразяващи хората така, както никой по онова време не можеше да повтори.“