Мария Касимова-Моасе е журналистка и писателка, авторка на сборниците "Близки срещи със смесени чувства" (2017) и "Монолози" (2022) и на романа "Балканска рапсодия" (2018), издадени от издателство Colibri. Забавните лични истории, случили се покрай брака й с французин, стават повод да напише комедийния роман "Записки от Шато Лакрот", създаден първо като оригинален аудиосериал за платформата Storytel. След забележителния му успех идва и сезон 2 на аудиосериала "Записки от Шато Лакрот: Резиденция Злокучане", който от 7 април ще държите в ръцете си и като книга. Издава Colibri.

Мария, вие сте журналист, кое ви кара да пишете романи?

Това са две различни любови към две различни неща. Журналистиката също е разказ, но тя има определени изисквания, за да си остане журналистика. Например, да е точна като информация, да следва логиката на случващото се, да търси потвърждение от поне три страни, да не дава превес на личната позиция на журналиста, а на фактите и доказаната истина. Да задава въпроси и да търси техните отговори.

Художествената литература има едно основно правило - да вълнува. Останалото - тема, език, композиция, емоция - е само, за да помага на това вълнение. Вълнението не е задължително да е красиво, нито каквото и да е - то е просто човешка реакция на една история. Да разкажеш такава история е голяма свобода, но и голяма отговорност.

През всички години, в които пишех само като журналист, исках да дам воля на фантазията си, да се пусна по изникващия въпрос “а какво, ако…?” и в тези свои спускания ми се е искало да стигам до крайност - и в историята, и в езика, и в чувството. Това няма как да стане в журналистически текст. И понеже го осъзнавах, дълго време ми трябваше да се осмеля. Благодарение на журналистиката съм попадала на великолепни сюжети, случили се в живия живот. Наблюдавала съм реакции, била съм участник в разплитането на истории, доверявали са ми се хора. Това е моето лично богатство, което би било куп прашасали сантименталности, ако не го превърна в нещо, което то заслужава - в литература. И понеже винаги съм обичала да пиша, ето на - преминах своя Рубикон.

Доколко романите ви са автобиографични?

Историите в тях са създадени на базата на реални ситуации и случки, но това не са документални романи. Животът наистина е най-добрият сценарист и това, което той пише за нас, понякога ни се струва невъзможно да се случи. А то си се случва! И когато станем свидетели на това, се смеем или плачем от сърце, но ако го прочетем в художествен текст, ще си кажем “еее, не е възможно, това е пресилено!”. Моят живот се случи да е интересен и сюжети не ми липсват, но те са само основата, върху която градя цялото. Семенцето на “Балканска рапсодия” е историята на моето семейство, която сама по себе си е драматична. Но така, както я знам, тя може да се разкаже за петнайсет минути. И да отлети някъде в небето над разказа и слушателя. На мен ми се искаше тя да е преживяване, да остане по-дълго с читателя си, да се споделя лично и с нужното време. Исках да я превърна във вълнение, не в спонтанна реакция. И така разгънах образите, развих историите вътре, работих върху езика - за да дам душа на цялото.

В “Записки от Шато Лакрот“ е същото, само дето историите са смешни. Често на срещи с читатели ме питат колко процента в тези истории е истина. Забавлява ме този въпрос - хората искат да отмахнат художественото, за да видят “стойността”, като под стойност те някак разбират истината, реално случилото се - нали “истината преди всичко”. А не това е важното. Важно е какво ще се случи с душата на читателя, не с логиката му. Литературата е за това, нали ви казах. За вълнението като състояние. Затова и на този въпрос за процентите всеки път отговарям с абсурдни числа - например 13%, 17%, 4%…   И после започва едно смятанееее…

Как, като романист, работите с наблюдението и интерпретацията на реалните житейски факти и ситуации?

Мисля за това как са се случили. Какво ги е предизвикало, как са се развили, как са реагирали хората, до какви изводи са стигнали. Представям си ситуациите от различни ъгли, опитвам се да ги видя като филм, който се прожектира на обратната страна на челото ми. Заживявам с героите и си ги представям в различни моменти, не непремененно само в тези в романа. Това е най-сладката част от процеса за мен, защото реално живея други животи и съм други хора. Шизофренично е, но е фантастично.  

Може ли да се осъществи емоционално и интелектуално общуване между представителите на различните национални общности?

Разбира се! Аз съм едно ходещо доказателство за това като потомка на гърци, албанци и турци. А кой знае - вероятно, ако си направя онзи толкова популярен ДНК тест, сигурно ще излезе и че във вените ми тече и още друга кръв. Няма такова нещо като “чиста националност” - това е фашистко понятие, каквото е и понятието “раса”. Хората може да имат различна история, религия, манталитет, но в крайна сметка всички обичат, страдат, когато загубят нещо скъпо, борят се, примиряват се, опитват да намерят изход, имат приятели, надяват се…

Биологията ни ни показва колко сме свързани - всички дишаме, ядем, спим, студуваме или пък се потим, имаме организъм, който действа по един и същи начин. Разговорът ни се случва заради тези неща, а не против тях. Затова да общуваме с някого на емоционално ниво е въпрос на емоционален багаж и интелигентност, не на религия, цвят на кожата или националност. Така е с интелектуалното общуване - важно е колко е голям духът и колко свобода може да носи, а не дали си от затънтено село или от Париж. Виждала съм хора с умове и души вселени от малки родопски селца и хора от центъра на София, Лондон или Ню Йорк с тънки като връзка за обувки същности.

Представяте ли си вашите герои, безмълвни, заболи нос в телефоните си и как бихте изобразили това, ако имате желание – чрез думи, аудио…тишина или видеоклип?

Моите герои са такива, каквито са хората. Имам и забили носове в телефоните си, хаха - това например е дъщерята тийнейджър на моята героиня Калина от “Записки от Шато Лакрот”. Аз не се страхувам от таблетите и телефоните - на тях също може да се чете литература, да се обикаля музей или галерия, да се гледа филм. Въпросът е как да насочим хората това да правят с устройствата си, не просто да скролват ей така от скука или самота. Но бягството винаги го е имало - преди е било в книгите, малко по-късно се е появило в телевизията (колко ни се караха родителите да не гледаме много телевизия, пък ето, сега изобщо не гледам телевизия), в хобитата, в тръгванията нанякъде, в самотата като избор. Аз намирам много сюжети през устройствата си, много научавам за хората там. Да изгледам няколко клипчета на ден ми дава представа за чувството за хумор на хората, за въображението им, за начина, по който разпознават смешното, трогателното, тъжното. Това е просто още един канал, чрез който сме свързани - за добро или за лошо. Хубаво е да го ползваме за добро.

Страх ли ви е от самотата? А вашите герои страх ли ги е от съвременната самота?

Аз не съм изпитвала скуката на самотата. Но съм изпитвала какво е да се чувстваш сам и ничий. Добре ми е било и да съм без никого, за да си мисля, да си правя моите неща, да си пиша, да си чета или каквото в момента ми е нужно. С годините започвам да осъзнавам за какво говорят възрастните хора, когато със страх говорят за самотата. Това е самотата от загубата на обкръжение. Страхът от това да си свидетел на изличаването на твои хора и спомени, за чието съществуване оставаш понякога единствен свидетел.

Като дете имах една частна учителка по английски, която идваше вкъщи. Може би е идвала година, не повече, казваше се Павла Матеева, чудесна, интересна и много мила дама беше. Подари ми едно малко порцеланово хипопотамче. Скоро след това внезапно спря да идва и след години разбрах, че е било, защото е починала, а нашите не са искали да ми кажат. Пазя хипопотамчето и до ден днешен, вече повече от 45 години. Защото си спомням колко самотна беше и ме е страх, че ако аз затрия хипопотамчето, ще се затрие от земята и споменът за госпожа Павла Матеева. Ето от тази самота ме е страх. Така пазя у дома много предмети на много хора, които вече ги няма. Някои от тях са били по-важни в живота ми, други просто са преминали, но аз се чувствам отговорна да пазя колкото мога по-дълго спомена за тях, за да не са самотни там някъде, където са. Сигурно и разказването на истории, което е най-важното нещо в моя живот след децата и мъжа ми, е начин да се справя със страха от самотата, който за мен е пряко свъран със забравата. Мисля, че моите герои не се страхуват от самотата. Те не се питат за нея, защото ги вълнуват други неща, които винаги са били по-големи.

Ако вие трябва да избирате къде да живеете, образно казано, къде предпочитате – в Шато Лакрот или в Резиденция Злокучане?

Ох, дано не ми се налага да правя такъв избор! Защото и на двете места ми е чудесно! Шато Лакрот има своята естетика и красота, която ме успокоява и ми дава удоволствие от живота. Резиденция Злокучане пък носи своята непосредственост и топлина, дава ми усещането, че с всичко мога да се справя. Имам нужда и от двете, за да съм напълно щастлива. Затова и прелитам между тях и пренасям частици от едното на другото място. В моето своеобразно “шато” имам например гювеч, черги и родопски одеала, а в злокучанската “резиденция” - постери от стари френски списания, малки любими предмети и книги. Приемам себе си като европейка, родена в България, и навсякъде в Европа ми е дом. В България обаче съм си у нас.

Кога е премиерата на новия ви роман?

Романът “Записки от Шато Лакрот: Резиденция Злокучане” оригинално е написан като аудиосериал за платформата Сторител. Това е неговата първа и органична форма. Той вече се слуша в Сторител от края на септември миналата година и ще си остане там. Сега благодарение на издателство Colibri, които стоят зад всичките ми книги, може и да се чете. На 12 април е официалната премиера на книгата.