Аманда Стерс е родена в Париж в семейството на тунизийски евреин психиатър и адвокатка от Бретан и е едно от осемте им деца. От малка мечтае да стане писателка толкова силно, че единственият изход, който вижда, ако това не се случи, е да умре. Друг живот не може и да си представи. Явно такъв е пътят ѝ, защото има 11 романа, преведени на повече от 15 езика. Паралелно е и сценаристка на сериали и филми, режисьорка и драматург.

Първия си филм режисира на 21 години и в него главна роля изпълнява Карол Буке. Режисирала е и Харви Кайтел, Розана Аркет, Джонатан Рийс Майерс. Първия си роман пише на 29. Тиражът му от 200 000 копия се разпродава много бързо. Нейна е единствената биография на Джони Холидей. Има номинация за театралната награда „Молиер“. Удостоена е с Ордена за изкуство и литература на Френското правителство. Живее в Ел Ей с двете си деца от бившия си брак с френския певец Патрик Брюел.

Аманда Стерс беше в България, за да журира на фестивала „Синелибри“ и да представи книгата си „Обещания“ (ИК „Колибри“) и филма, сниман по нея. „Обещания“ е красиво написан роман за романтична нереализирана любов, за неочакваните ходове на съдбата, за несбъднатите мечти. Критиката го определя като една от най-успешните ѝ творби. Преведен е блестящо на български от Красимир Петров.

Защо приехте поканата да журирате „Синелибри“?

Жаки (Жаклин Вагенщайн) ме кани отдавна. И все не успявам. Или съм в процес на снимки, или друго. Пишем си от няколко години. И съм очарована, че тази година успях да дойда. Интересно ми е да видя една различна страна, излязла от комунизма и минала през сложни години. Интересно ми е да науча за българското кино и литература, да журирам. В културния кръг от български интелектуалци, които срещнах досега, има брилянтни хора.

Това, че сте дъщеря на психиатър, повлия ли на работата ви по някакъв начин?

Когато бях малка и ме питаха какво работи баща ми, обяснявах, че е доктор, при когото хората ходят, лягат, разказват си проблема и той ги лекува. От него разбрах, че можеш да лекуваш с думи, и си давам сметка, че упражнявам професия, подобна на неговата, но по различен начин. Защото, когато пишеш, можеш да лекуваш хората с думи. И все повече имам желание да помагам по този начин. Професията на баща ми се отрази и на цялостния ми подход към живота. Аз винаги съм можела да уловя невидими признаци за болест.

Как пишете?

На ръка в един или два тефтера, които ползвам едновременно и после монтирам написаното. Също и много рисувам в тях. Описвам персонажи, които се опитвам да разбера. Пиша само един роман. Два едновременно не бих могла. Работата ми по подобен текст е много изтощителна, отнема не повече от три-три и половина часа на ден. Паралелно пиша и други по-леки неща, като сценарии. От шест години работя по една книга и много ми липсва движение. И днес мисля да се разходя в София без гид. Точно влизането в живота на принципа на случайността е свързано с намиране на сюжети, с откриването на емоции. Напоследък ми липсва луксът да разполагам с много време.

А какво ви вдъхновява?

Историите ме избират сами, не аз – тях. Просто ги усещам. За да седна да пиша, трябва нещо много силно да ме докосне. По-интересни са ми любовните истории. Технически мога да се справя и с трилър или хорър, но не ми е интересно. Пиша истории, към които аз бих имала желанието да посегна в книжарницата.

А как избирате актьорите във филмите си?

Докато писането на книга е свързано със свобода, изборът на актьори зависи от финансирането, от тези, които биха могли да изиграят ролята. Беше важно например актьорът за главната роля в „Обещания“ да говори добре английски и италиански. И съвсем случайно се оказа, че актьор, когото толкова много харесвах, отговаря на това изискване.

Във филма играеше и Жан Рено, а сте работили и с Харви Кайтел. Как се работи с такива актьори?

Познавам Жан Рено отдавна и го поканих лично. Работата ми с него е много лека. С Харви Кайтел в началото не беше лесно. Той има навика да провокира режисьора, за да разбере с какъв за човек си има работа, но успяхме да станем приятели. И все още сме.

Това много ме разсмя. И децата ми много се забавляваха, но в същото време си казах – ммм! Ето я гледната точка на мъжете. После се питам – на кого му пука дали един писател е секси. Бих искала да познават ума ми, бих искала книгите ми да говорят за мен. Има и доста по-красиви, и по-секси писателки от мен.

Все още ли повече ви привлича мощта на въображението на мъжете, отколкото физиката им.

Да, макар че физиката винаги е имала значение. Когато бях млада, не се чувствах хубава и имах нужда мъжете да ми го казват, да усещам одобрението им. С времето започнах да ги ценя, когато са мили, нежни, учтиви. Ценя морала, защото е рядко срещан. Добротата вече много повече може да ме накара да се влюбя в някого. И интелигентността на сърцето.

Казвате, че за жените след 40 определени неща в живота свършват. Какво например?

За много жени това е моментът, в който децата им порастват и заминават да учат някъде. Аз родих на 23. Бях доста млада и построих живота си около двамата ми синове. Жените често правят така, докато мъжете отделят време за децата, когато им остане такова. И беше много тежко, когато големият ми син замина да учи в университет. Плаках. Малко се говори на тази тема. В книгите и филмите няма достатъчно информация за това какво „насилие“ и шок е за една майка, когато децата ѝ заминат, макар и да се радва, че са пораснали и отгледани, че могат сами да се грижат за себе си и да работят и да живеят самостоятелно. Аз очевидно няма да имам други деца и започвам да се питам какво ще правя с тази свобода. А когато не си в емоционална, любовна и интимна връзка, където все пак изграждаш нещо... Мисля по въпроса как бих могла да изживея любовна връзка, дали връзките имат смисъл и посока. Дали животът в двойка има истински смисъл? И какъв да бъде моят център? Мисля, че това са въпроси, които много жени си задават между 40 и 50 години.

А какъв е вашият център сега?

Мисля, че съм в процес да го намеря. Не е само работата ми, защото освен нея правя много неща. Може би ще организирам резиденции за артисти, ще се занимавам с благотворителност или ще правя ателиета за писане, за да помагам на младите, които искат да се изразят. И предполагам, че ще продължа да пиша и книги, но без да ми е фикс идея, както преди.

Ако имате възможност да започнете живота си отново, бихте ли променили нещо?

Това ще означава да изтрия неща от живота ми. Смятам, че хората са красиви със следите от преживяното. Мисля, че съм много по-интересна днес, отколкото когато бях на 20. Не толкова красива, но по-интересна. Сегашната ми хубост е свързана с нещата, които съм преживяла, и с гледната ми точка към живота. Може би не следвам всичките си импулси например в професионалната сфера, но никога не съм се страхувала. Срамежлива съм, но не пропускам важните неща. Блъскам се, преследвам ги, ако не се случат – окей. И мисля, че това е много женско. Жените не пропускат любовни истории.