За флирта и връзката му с Джулия Робъртс, „приблизителната му трезвеност“ от 2001 г. насам с 60-70 изключения и терапията два пъти седмично в продължение на 30 години, както и за 6000-те му срещи с „Анонимните алкохолици“ – за всичко това разказва в автобиографията си „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“ любимият ни актьор от сериала „Приятели“ Матю Пери.

Книгата е смешна, драматична и с неочаквани обрати. Още при появата ѝ на 1 ноември 2022-ра американските медии предсказаха, че ще взриви книжния пазар. На български излиза от ИК „Рива“ в превод на Або.

„В речника под думата „зависим“ трябва да има снимка, на която се оглеждам много объркан“, пише в нея Пери. И разказва за детството си, когато майка му работи като помощник-пиар на канадския министър-председател Пиер Трюдо, а Матю Пери е 10-годишен и се дър-жи лошо, пуши, получава ниски оценки и дори бие сина му – младия Джъстин Трюдо, сегашен премиер на Канада („Реших да прекратя спора си с него, когато той беше поставен начело на цяла армия“ – обяснява актьорът в книгата).

На 15 години заминава за Холивуд, за да намери баща си, който го е изоставил като шестмесечно бебе, преследвайки мечтата си да стане актьор. Последва родителя си и в алкохолизма, като пие шест водки с тоник всяка вечер. Минава през импотентност за кратко в тийнейджърска възраст, докато излиза с полусестрата на Кари Фишър. Влюбва се в Дженифър Анистън по време на снимките на „Приятели“, но удря на камък.

Докато снимат кадрите от сватбата на Моника и Чандлър в сериала, живее в център за лечение на зависимости в Малибу. Преживява двуседмична кома, след като дебелото му черво експлодира поради злоупотреба с опиати.

„И все пак – отбелязва Пери – днес, на 53 години, пишейки от дома ми, в който живея под наем, гледам към Тихия океан, пред мен има чаша диетична кока-кола, в джоба ми – пакет Marlboro, и в този момент от живота ми днес съм благодарен, защото трябва да съм мъртъв, но някак си не съм.“

Ааа, тази Джулия Робъртс!
Откъс от книгата  „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“, предоставен от ИК „Рива“, заглавието на откъса е на редакцията

Веднъж Марта Кауфман дойде и ми каза, че би било добре да изпратя цветя на Джулия Робъртс.
За най-ярката звезда във Вселената ли ставаше дума?
– Добре, става. Защо? – попитах.
Оказа се, че са ѝ предложили да участва във втория сезон на „Приятели“ в епизода след мача за Суперкупата, но тя казала, че би приела само ако участието ѝ е свързано със сюжетната линия на моя герой. Нека повторя – тя би приела само ако участието ѝ е свързано със сюжетната линия на моя герой. (Дали пък годината ми не беше добра, а?) Но първо трябваше да я очаровам.
Дълго и усилено мислих какво да напиша на картичката. Исках да звучи професионално – от една знаменитост към друга. (Е, от малка знаменитост към далеч по-голяма.) Но исках да е и нещо по-кокетно, за да се уравновеси казаното от нея. Все още се гордея с крайното си решение. Изпратих ѝ три дузини червени рози, а в картичката пишеше: „Единственото по-вълнуващо от възможността да участвате в предаването е това, че най-сетне имам повод да ви изпратя цветя“.
Не е зле, нали? Може и да ме беше страх да спя нощем, обаче, когато се налагаше, можех да сипя чар. Само че работата ми съвсем не бе приключена. Отговорът ѝ гласеше, че ще склони да участва в сериала, ако съумея успешно да ѝ обясня квантовата физика. Еха! Първо си общувам с жената, за която е изобретено червилото, а сега трябва и да залягам над книгите.
На следващия ден ѝ изпратих статия по въпросите на корпускулярно-вълновия дуализъм, съотношението на неопределеност и квантовото заплитане – и това беше само донякъде метафорично. След много години Алекса Джънгъл, сценарист на „Приятели“, разказа пред The Hollywood Reporter: „Джулия харесваше Матю от самото начало, защото той е много чаровен. По факса течеше голям флирт. Тя му задаваше въпроси от типа на „Защо трябва да изляза с теб?“ и всички сценаристи се събирахме, за да му помогнем да измисли отговор. И без нас щеше да се справи, но ние бяхме от отбор „Матю“ и работехме в негово име, за да се получи“.
В крайна сметка усилията ни свършиха работа. Джулия не просто се съгласи да участва в сериала, но и ми изпрати подарък – кравайчета, много, много кравайчета. Разбира се… защо не? Тя все пак беше Джулия Робъртс…
И така започна тримесечното ежедневно ухажване по факса. Това беше преди ерата на интернет и мобилните телефони. Цялото ни общуване протичаше чрез факсове: много, стотици факсове. Отначало се движехме из периферията на романтиката – пращах ѝ стихотворения и я карах да назове офанзивната тройка на „Лос Анджелис Кингс“… такива работи. А не е като да не бяхме заети и двамата – аз се снимах в най-известния сериал в света, а тя – във филма на Уди Алън „Всички казват, че те обичам“ във Франция. (Разбира се.) Но по три-четири пъти на ден седях до факса у дома и наблюдавах как машината бавно разкрива поредното ѝ послание. Толкова се вълнувах, че понякога, когато излезех вечер на купон и флиртувах с някоя привлекателна жена, прекъсвах разговора и бър-
зах към вкъщи, за да видя дали няма нов факс. В девет от всеки десет случая имаше. В писмата ѝ личеше интелигентност – бяха толкова умни – начинът, по който съставяше изречения, виждането ѝ за света, изразяването на неповторимите ѝ мисли… всичко беше пленително. Нерядко четях факсовете по три-четири, понякога и по пет пъти, ухилен над хартията като някакъв идиот. Сякаш я бяха пуснали на тази планета, за да кара хората да се усмихват, а сега – конкретно мен. Изглеждах като петнайсетгодишно хлапе на първа среща.
И никога до този момент не бяхме разговаряли, камо ли да се бяхме срещали.
Рано една сутрин всичко се промени. Факсът, който получих от Джулия, звучеше романтично. Обадих се на един приятел и казах:
– Загазих. Ела веднага и ми кажи дали греша.
Когато дойде, му показах факса и той заключи:
– Да, прав си. Очевидно си загазил.
– Какво се предполага, че трябва да отговоря?
– Ами… как се чувстваш?
– Да го духаш! Просто ми кажи какво да напиша.
И така, с моя Сирано съставихме и изпратихме също романтичен факс. След това се спогледахме и застанахме до машината – двама мъже, зяпащи един апарат.
След десетина минути пронизителният звук от факса – тракането, бръмченето и свистенето от Космоса – изпълни апартамента ми.
Пишеше: „Обади ми се“, а отдолу беше написан телефонният ѝ номер.
Вдигнах телефона и набрах Джулия Робъртс. Бях дяволски напрегнат – както при първото си гостуване на Летърман. Но разговорът протече леко – разсмях я, човече, и то какъв смях! Личеше си, че е много интелигентна, изключително умна. Бър-зо разбрах, че е сред тримата най-добри разказвачи, които бях срещал някога. Историите ѝ всъщност бяха толкова добри, че по едно време я попитах дали не си ги е записала предварително.
След пет часа и половина, когато привършвахме разговора, осъзнах, че вече го няма напрежението. След това нямаше спиране – петчасов разговор днес, четиричасов утре. Влюбвахме се – не бях сигурен доколко, но се влюбвахме.
Беше ясно, че сме дълбоко поразени един от друг.
Един четвъртък телефонът ми отново звънна.
– Ще бъда у вас в събота в два следобед.
Щрак.
Туйто.
Как въобще знаеше къде живея? Ами ако не ме хареса? Ами ако факсовете и телефонните разговори са ѝ били много приятни, но не ме иска в истинския живот?
Защо не мога да спра да пия?
И ето че в два следобед в събота на вратата ми се почука. Дишай дълбоко, Мати. Отворих, а там, усмихната, стоеше Джулия Робъртс.
Мисля, че казах нещо от сорта на:
– Ааа, тази Джулия Робъртс!