Дъждовните капки отскачат от каменните плочи на терасата с разпръснатите по нея маси и столове от ковано желязо. По-надолу – отдалече и надалече – се носят водите на голямата река. Вече е минала през Виена, Братислава и Будапеща, в Белград се е съюзила със Сава, а сега тече към близкия Дунав мост 2 и Видин, за да се влее накрая в Черно море. Точно тук реката прави най-големия си завой, заради който слънцето сутрин изгрява откъм близкия „северен“ румънски бряг. Зеленината там е гъста, през дърветата прозират сгради. Казват, че било имение на поет, който правел партита в стил Великия Гетсби. Явно при съседите да си поет е доходоносен бизнес…

Все едно, с румънския Гетсби или без него, Дунав винаги е специална гледка. Дори маловоден, какъвто е сега. С дъжда обаче тръгват и първите шлепове.

Отседнали сме в „Бонония Естейт“. Фасадата и настланата с камък и чакъл кръгова алея пред главния вход напомнят за имперски времена, каляски, пристигащи за поредния голям бал, фини стъпала, обути в бели атлазени пантофки. Буденброкови е положението, но историческата истина е друга. Красивата сграда е построена през 1895 година от унгареца Виктор Олингер не за забавления в стил разгулна Виена, а за пивоварна. Явно обаче, че бирата не е пожънала особен успех сред местните, защото не след дълго пивоварната се превръща във винарна. След период на западане и седемгодишен ремонт сега новите ѝ собственици продължават винарската традиция, като добавят и бутиков хотел. Открит е съвсем наскоро, с 22 стаи, включително президентски апартамент и изключително симпатичен мезонет, с външен басейн, който оптически прелива в Дунав. Предстои отварянето и на спа център. Подземните коридори може и да са криели някой и друг скелет, както подобава на всяка уважаваща себе си сграда с история, но сега са подготвени да приютяват бутилки с вината на Bononia Estate.

А ние сме стигнали дотук с нашата 8-местна каляска, произведена от „Мерцедес“ и управлявана храбро по разбитите пътища на Северозапада от шофьора Сашо, заради сериала на Нова телевизия „С река на сърцето“. Докато гледаме дъжда през панорамния прозорец на ресторанта и пием поредното еспресо с разбито на пяна мляко – добре е да се знае, че екипите на EVA обичайно са уморени и се нуждаят от много, ама много кафе за събуждане на творческите пориви – виждаме познато лице с непозната брада на него. Александър Сано е в една от главните роли в сериала, заедно с героите от корицата ни – Луиза Григорова и Александър Димов. Брадата му отива, отсъжда Слав от екипа ни, а той разбира от тези работи като дългогодишен топгримьор и притежател на брада също. Сано е в някаква войнствена роля, доколкото успяваме да схванем, защото сюжетът на сериала, разбираемо, се пази в тайна.

Сано, когото винаги сме харесвали като актьор и човек с позиция, е едновременно експлозивен и възпитан, не знам как успява и с двете. Уверихме се обаче, че за закуска не яде динамит на пръчки, а нещо толкова миролюбиво като мюсли с плодове, докато ние поръчваме яйца по бенедиктински към кафетата. По-късно към нас на масата ще се присъедини и Луиза, която обещава на Сано да му направи по-хубава закуска с мюсли. Дано да има време, защото Луиза наистина е много, много заета. Освен че е в главна роля, от която все пак си почива от време на време – всъщност почивките за целия екип са строго регламентирани – тя е майка на двегодишния Бран. Който е имал дете на тази възраст, може би си спомня, че това е работа 24/7 без глезотии като скръстване на ръце и потъване с часове в прекрасния свят на литературата например. Луиза ни показва Бран на телефона си – красиво дете, което обичало да слуша музиката на Ей Си Ди Си, дишането на Дарт Вейдър и пеенето на Фреди Меркюри. Луиза, Бран и техният мъж и баща Мартин Макариев, режисьор на сериала, от май живеят във Видин и ще го правят до ноември, когато би трябвало да свършат снимките. Детето ходи на ясла, от която Луиза е много доволна. Тези дни предстои да го кръстят в красивия храм в близкото село Гомотарци.

Гомотарци впрочем има прелюбопитна история.  За първи път името му, което означава нещо като хорска врява, се споменава през 1560 година. По време на Третото българско царство е преименувано на княгиня Евдокия, сестрата на цар Борис III. Къщите му са с особена архитектура със силен влашки привкус. „Бонония Естейт“ са нарекли на селото серия вина, включващи и емблематичната за района гъмза (може да ги опитате по време на винените дегустации в имението, както и да си ги купите в ресторанта на хотела).

Преминаваме през Гомотарци няколко пъти, докато отиваме към Видин по следите на сериала „С река на сърцето“. По пътя Луиза ни показва рибарското селище от живописни наколни къщи. Там по сценарий живее нейната героиня Вяра, бунтарката в семейството на наследниците на винарната. Построената специално за Вяра къща на „кокоши крака“ е с голяма дървена тераса с такъв изглед към реката отдолу и близкия Дунав мост 2, че веднага питаме дали ще се дава под наем. Не, засега си е за нуждите на сериала и толкова.

Във Видин снимките текат около и в самата крепост „Баба Вида“. С помощта на добавена реалност тя се превръща в манастир, обитаван от друг наш любимец, а също и юнска корица на EVA, Христо Петков – в ролята на монах и брат на героя на Сано.  Докато се пречкаме на снимачния екип, наблизо гръмва музика. Обяд е, но сръбски оркестър вече се е качил на сцената на близкия панаир.

Видинският панаир не е събитие еднодневка. Той е институция, за която с умиление си спомнят поколения местни жители и техните гости. Продължава цяла седмица, в него винаги има участие от Сърбия, която е съвсем наблизо. Има нещо сурово и честно, нещо много северозападно в него. Десетки прасенца се въртят на шишовете му, мрачни мъже продават добре наточени секири, разиграва се томбола за автомобил видимо втора употреба, 10 лева – билета, стрелбищата му са огромни, наливните лимонади са с психеделични цветове и никой тук не пита натурални ли са.

Сериозно, кой отива на панаир, за да търси сивото на обикновения живот? Тук всичко е прекомерно, ветреят се фланелки с рекламни надписи на цигари „Арда“, плакати на „Кръстникът“ ви продават шарен захарен памук, шарени са и бонбоните, които си купуваш само ако си храбър и с ниска кръвна захар. Предната вечер тук е пял самият Азис, а през уикенда предстои средновековен фестивал с „дуели между българи и маджари“ и, внимание, „демонстрация по отравянето на Видинския владетел, типично средство за отстраняване на съперник в миналото“. Това в събота. А в неделя „деспотът посреща малките почитатели в своето владение“.  

Ясно е, че не ни се тръгва от Видин, древната римска крепост, а по-късно и столица на царство с немалко жители, част от които очевидно и отровители. Видин с някак разбиваща сърцето смесица между останалите тук-там великолепни къщи с виенски дух и соцблокове с прорасли треви и тръни между тях, със следобедната тишина край Дунава и, да, най-вече с Дунав, огромната змия, сребристата цивилизационна артерия, край която се припичат по изрязани плувки речни гларуси в пенсионна възраст и се снима сериал, за който стискаме палци да стане истински добър и да разгори интерес към града и района.

Докато Слав и Хубен прибират последните дрехи, с които са снимали Луиза и нейния филмов брат Александър, пред касата на Бабините Видини кули се образува лека опашка. Купуват се билети от два лева, пенсионерски, за новопристигнала туристическа група. Наблизо продължава ремонтът на прочутата синагога и дано очите ми да ме лъжат, но виждам струпани блокчета итонг в подножието ѝ. На закотвено корабче ресторант варят рибена чорба. Ние обаче вече сме заситили апетита си в ресторанта на „Бонония Естейт“, където менюто е изготвено от Филип Захариев, шеф-готвача на нашумелия файндайнинг „Она“ в село Стакевци.

Някои опитаха много добрата салата със свежи плодове, фермерско сирене и карамелизирани орехи, други – пастата на деня, която се оказа с крехък зелен фасул, а трети не трепнаха пред калориите на великолепния шоколадов ганаш с малини и чипс от бял шоколад. После със Сашо все пак напуснахме града край Дунава, а факт, за един ден пътищата не бяха станали по-добри. Обаче подскоците и тръскането до Видин, до Гомотарци и до винарната на завоя на реката си струваше всяка минута. Казваме го с ръка и река на сърцето.

*Заглавието е откъс от несъществуваща народна песен, но вие да знаете песен, посветена на Дунава? „Тих бял Дунав“ не се брои