Стакевци е село, за което чух за първи път, когато се заговори, че шеф Филип Захариев е предприел приключението да отвори там fine dining ресторант.

Всичко е гранично тук. Сръбската граница, само на четири километра от селото, мнението на хората за ресторанта, смелостта на Филип… Безгранично е само въображението му, което стига до реализацията на проект, в който почти никой не вярва.

Тръгваме група от девет души, всеки по различно време и сборният пункт е ресторант „Она“, с ударение на последната буква по законите на северозападния диалект. Запазили сме местата четири месеца по-рано.

Решаваме да пообиколим района. Първата ни цел е Белоградчик и скалите чудо, които съм посещавала като ученичка. На няколко километра преди града се зареждат скални фигури, които изумяват с големината си. Поемаме по страничен път, който явно преди е бил част от туристически маршрут, сега е позапуснат, но пък по него стигаме до основните фигури и можем да ги обиколим от всички страни. Не знам дали през лятото това място е посещавано, но в началото на пролетта то е пусто и празно. Гората около скалите живее собствен живот.

Синчец пробива сухите листа, кукуряк зеленее, цъфнали иглики по поляните, а над тях – митични същества, птици, човешки фигури се извисяват, понякога до двеста метра височина, скални масиви, които изумяват и спират дъха. Адам и Ева, Момичето, Метохът, Мечката, Лъвът са само част от изваяните от природата фигури около Белоградчик и близките села. Градчето си живее тихо и скромно, няколко момичета бездействат пред кафето на площада, деца тичат в топлия следобед и се редят на опашка за захарен памук. Имаме доста време до срещата с останалата част от групата и се връщаме по пътя обратно до село Боровица, където е и винарната с нашумялото напоследък вино. Влизаме в магазина, посреща ни главната техноложка на винарната, много приятна жена, която ни разказва истории за вино, земя, сортове грозде, за французина технолог, който коленичил с белия си ленен панталон и целунал земята, когато за първи път пристигнал в селото. Не взел една стотинка за създаването на виното, защото се влюбил в мястото, което му напомняло родното му френско село. Купуваме от Белия Муж, от Белата Рада, все интересни имена за вино, купуваме и от награденото за 2021 година и се запътваме към Стакевци.

Пристигаме в селото, намираме лесно къщата. Яна, приятелката на Филип, ни посреща. Ефирно красиво същество, все едно паднало на това място от друга планета. Бялата ѝ кожа излъчва нежност и здраве, тя се усмихва и всичко около нея става по-красиво и значимо. Настанява ни в къщата, където има три стаи за гостите, запазили вечеря. Престоят тук е организиран. Ресторантът може да поеме четиринайсет души, за толкова има място за преспиване. Къщите са селски, реновирани от Филип, с чисти и приятни стаи. Представям си труда, който са хвърлили, за да ги направят отново приветливи и обитаеми.

Групата бавно се събира. Ресторантът е голяма стая с дълга маса по средата. Чипровските черги греят и разказват истории, картините са колажи, собственоръчно направени от Филип, фотографии със странни форми и цветове, отлично пасващи на обстановката и придаващи ѝ изключително модерен вид. Старо и ново, модерно и традиционно, северно и северозападно са преплетени в едно цяло.

Масата е подредена толкова красиво, че не ти се иска да нарушаваш по никакъв начин съвършенството ѝ. Старите свещници помагат обстановката да изглежда хем бохемска, хем традиционна, хем ефирна и заедно с цъфналите клонки от дървото в градината, потопени в изящни малки вазички, създава усещане за ново начало, също като пролетта. Не съм и предполагала, че може една маса да събере познати и непознати и да ги обедини около идеята за добра храна и вино. Разговорите са около храната, идеализма на Филип, упоритостта му да следва мечтите си, избора му на мястото, селото, продуктите и менюто.

И в един момент представлението започва. Редят се не ястия, а произведения на изкуството. Местните продукти са на почит, Филип избира производители от селото, от близкия град, от които купува само чиста храна. Трудна задача, но както личи по резултата, изпълнена добре.

В чиниите има подправки от собствената градина, сом от Дунава, риба от местната река, телешко от района, яйца от съседа, вино от близката Боровица. За карпачото от пъстърва, маринована в червено цвекло и портокал и гарнирана с трюфел от Враца, с лешници от двора и стафиди, има история. В съседното село се заселва руснак, който продава всичките си притежания в родината си, за да отглежда пъстърва и шаран в речна вода, да се чувства прекрасно и да е щастлив. Филип купува пъстървата от него, чиста, свободно плуваща. Поднася ни корен от целина, приготвена в тесто, омесено със сено. Целината се пече на бавен огън, за да поеме аромата на сеното, но да запази сочността си. Сосът е приготвен със сок от целина, а парчетата целина са гарнирани с нарязана на кубчета зелена ябълка в сос от карамелизирано масло. Всичко това е поръсено с пуканки от елда. Може би за някои е абсурдна комбинация, но лично аз се наслаждавам на всяка хапка.

Минаваме към дунавския сом, донесен същия ден от Лом, приготвен в крем супа от манатарки, набрани в гората край Стакевци. Сомът е много фино запечен и поръсен с твърдия кашкавал от Боровица, от който купуваме на връщане. Цялата чиния е украсена и гарнирана с орехчета, набрани от дървото на камериерката, дошла от съседните села, дар за Филип и Яна, и в добавка – отново малко врачански трюфел. След рибната фиеста изчистваме вкусовите си рецептори с плодово сорбе и преминаваме към патешките гър-ди, гарнирани с печен карфиол, пасиран с кашу, чипс от земна ябълка и сос от червено вино, ягоди и малко балсамико, и всичко посипано с пудра от магданоз.

Филип обяснява как е приготвил всяко ястие, откъде е купил или набрал продуктите, несъвместимата съвместимост между тях, а Яна ефирно се носи между нас с чинии в ръка и всичко през техните очи придобива друг смисъл, вкус и аромат. Двамата придават съвършено нов прочит на иначе обикновените и прости съставки. Виното допълва прекрасно и рибата, и патешкото.

Идва време за десерта, и то не един, а два. Чийзкейк с шафран и крема сирене от местната кравеферма – цялото това жълто съкровище лежи върху блат от лешници и карамелизирани круши и е поръсено с гранита от компот от тиква. Вкусът е плътен, запомнящ се. Вторият десерт е шоколадов ганаш с манатарки, отново необичайна, но много интересна комбинация. Силният аромат и вкус на манатарката успешно е комбиниран с шоколада, а златното покритие Филип използва, за да спомене за златото, което се намира в Стакевската река, най-богатото речно златно находище в страната.

Филип разказва случки толкова увлекателно и живо, че не усещаме кога нощ-та е преполовила. Очаровани сме от желанието му да придаде нова форма на селото, да го обвие в семпла, но красива обвивка, да осмисли всяка минута, да я превърне в дълго преживяване, да се отърве от скуката на този изостанал район и да докаже, че навсякъде се случват чудеса, стига да можеш да мечтаеш и да превръщаш мечтите си в действия.

Не знам колко дълго ще остане в Стакевци, но съм убедена, че Стакевци ще остане завинаги в сърцето му, и съм сигурна, че с вдъхновението и уменията си той ще даде на всеки гост спомен и преживяване, запомнящи се завинаги.