Наричат Шубанги Суаруп новата звезда на индийската литература заради дебютната й книга „Географските ширини на копнежа“ (европейски награди, Голямата литературна награда на Индия и Международната за южноазиатска литература).

Пише я 7 години, през които обикаля страните, за които става дума в романа. „Не исках да съм писател парашутист, да пиша от дивана“, обяснява тя. В Мианмар е журналист под прикритие, работи като учителка близо до границата с Пакистан, в Катманду „влиза“ в бизнеса с еротични танцьорки в баровете, преструвайки се на сводница, прекарва известно време във ферма за опиум.

Все в райони, които са на границата на различни тектонски плочи, а това ги прави силно земетръсни. Земетресенията водят със себе си наводнения, свлачища, цунами, водят бедност, но и покъртителна устойчивост на живота.

„Когато започвах да пиша, исках тези тектонски граници да бъдат наративната нишка, която да ме тегли напред“, казва Шубанги. Тя отива да учи със стипендия в университет в Източна Англия, но вместо литература завършва геология. Така че, да, Шубанги разбира от движенията на тектонските плочи, които правят всякакви държавни и етнически граници толкова временни. „България и Индия са били някога част от един и същи древен океан и са дълбоко свързани. Аз се чувствам в едно семейство с хора от вашата страна, от Северна Африка и Испания. Границите в политически план за мен са шизофрения.“

Тя донякъде опровергава Вирджиния Улф с нейното – ако сте жена и искате да пишете проза, трябва да имате собствена стая. В Бомбай Шубанги живее в една къща с огромното си семейство и единственото лично нейно кътче е бюрото, на което пише. „Всичко останало е споделено“, усмихва се тя през видеовръзката. Склонна е да иронизира и тази пиперливост се прокрадва на много места в романа.  Една от героините й разсъждава на глас как е най-добре да се самоубие (но все пак не го прави), а нейният събеседник казва: „Хапчетата за сън са смъртоносни само за европейците. Ако прекалено много спане можеше да убие азиатците, досега да сме умрели всичките.“

Не можеш да обуеш обувките на някого, преди да събуеш своите, казва друг герой от романа. Като писател Шубанги не просто е събула обувките си, тя ходи боса, защото само така може да усети и опише всичките изгарящи пясъци и остри камъни, всичките пиявици, които се забиват по стъпалата на героите й. „Този роман отразява мен, моето най-уязвимо „аз“, това съм аз без кожа.“

През 2019 г. в речта си на най-големия литературен фестивал в Азия, провеждащ се в Джайпур, Шубанги казва, че световната литература е зациклила на човека и неговите проблеми, игнорирайки проблемите на природата, и че книгата й разказва на художествен език за екологията и измененията на климата на планетата.

Кои са все пак героите й? Учен биолог и красивата му отнесена жена, разговаряща с призраци – през 40-те и на Андаманските острови; идеалист, пребиван в затвора по време на диктатурата в Мианмар и неговият приятел, контрабандист с благородно сърце, който търгува с наркотици и всякакви полезни стоки по границите на държавите в Южна Азия; вожд на изолирано племе, което почита хвойновите дървета и вярва във феи, на 88, вместо да умре, той се влюбва.

Любовта, но и самотата са човешките състояния, които Шубанги Суаруп изследва страница след страница. „Самотата е медитативно състояние, не е свързана с липса или наличие на връзка. Сами сме, когато мечтаем, когато спим. Самотата е интензивно общуване със самите нас, нека си бъдем добра компания.“

На единствената си строго лична мебел, на бюрото си, Шубанги вече пише следващия си роман. За него няма да й се налага да пътува толкова интензивно, защото разказва за Бомбай, нейния град, по време на двете години живот с ковид. Но Шубанги предупреждава: „Социалният реализъм не ме интересува, предпочитам да изследвам митове, фолклора, онази граница между реалността и интуитивната истина, която се вижда повече със сърцето.“
Търсейки тази интуитивна истина, Шубанги Суаруп подобно на някои от героите си, изглежда, е развила предсказателски умения. В „Географските ширини на копнежа“ тя пише за земетресение в Катманду, което впоследствие наистина се случва, за крокодил, който изяжда човек, а после вижда същото с очите. Не обича да определят стила й като магически (сюр)реализъм, нейният стил просто й помага в изследването на „повече от онова, което очите могат да видят“, тя търси душата на хората, на природата и онова доловимо или не движение на тектонските плочи на света, в който живеем.

А за онези 12 делфина, които е видяла по-рано през деня си, Шубанги казва, че повечето хора на плажа не ги забелязали, съсредоточени в телефоните си или в медитация…