Живеем в свят с много „бръм“ и малко „бял шум“. Толкова версии, задачи, визии, толкова много лесни решения, толкова цели за изпълнение, места за отиване, толкова много изисквания. Може ли воденето на дневник да намали вредния шум и да ни помогне да подредим вътрешния си интериор – разговаряме с Детелина Стаменова. 

„РАЗниМисли“ от психотерапевтката Детелина Стаменова е книга-дневник, която ни подканя да си помогнем чрез лечебната сила на писането, да се самонаблюдаваме, за да подобрим умственото и емоционалното си здраве. Това е начин да „заградим“ собствено кътче в деня си, където да обърнем внимание на навиците си, на храненето и на настроенията си. Воденето на дневник е практика, препоръчвана от редица психотерапевтични школи, и може да се превърне в личното ни вълшебно огледало, което подсказва вярната посока тогава, когато сякаш сме я загубили.

Книгата-дневник, издадена от „Сиела“, доставя и естетическо удоволствие с красивото си оформление и илюстрации. Разделена е на 12 теми и 12 части, в които освен място за писане има и различни упражнения и въпроси.

Защо е добра идея да си водим дневник? Не е ли твърде детинско или филмово?

Воденето на дневници е било занимание главно на високообразованите хора в миналото, които преценявали, че записването на събития и мисли би имало стойност отвъд собствения им живот. В днешно време водим дигитални микродневници чрез постовете си в социалните мрежи. Тези парченца ежедневие, които пращаме към света, обаче са съобразени с околните и с това как бихме искали да бъдем видени от тях, докато един дневник като „РАЗниМисли“ има за цел да създаде нарочно концентрирано лично пространство, в което да поглеждаме не както в камерата на телефона за селфи, нито като в огледало, а вътре в себе си, само както ние можем да се видим, за да се подредим, преподредим или доподреждаме. Това е част от непрекъснатото ни обновяване, което дава възможност да останем душевно живи във всяка възраст – обратното на това е стагнацията, ригидността. Може да се отворим към възможности за промяна на нагласите си, не на ценностите, и да се „ъпдейтваме“ като грижа за себе си, като идеи… А за децата и тийнейджърите моето впечатление е, че днес те се хвърлят направо на писането на романи и сценарии, ако са изкушени от писането. Надявам се, че покрай филма „Петя на моята Петя“ някои от тях ще открият творчеството на Дубарова, нейния дневник и ще видят колко много приличат на поколенията преди тях.

В дневника си Бриджит Джоунс описваше основно битките си с килограмите и любовните си несполуки. Ако бяхте неин терапевт, какво бихте й препоръчали да записва?

Бриджит Джоунс се самонаблюдава в дневника си и виждаме как се развива с времето – въоръжена със самоирония, тя прави много за себе си. Едно поколение жени, четейки дневника й, се припозна в нейната несигурност. Културата на диетите тогава избуяваше, сега просто е пренесена в приложения и е доста по-жестока, защото ежедневно се срещаме визуално с много повече красиви образи, отколкото преди. Ако тя не ме пита изрично, не бих й препоръчала нищо, защото непоисканите съвети са лоши и за двете страни – а и тя се справя доста добре сама.

Вие самата имате ли дневник?

Имам пръснати записки в тетрадки, файлове и календари. В трудни моменти задължително пиша, помага ми да се концентрирам и да си обясня какво ме притеснява, може би е провокирано и от личната терапия, която започнах още преди да започна обучението си и през която минават терапевтите. Не пазя всичко, има неща, които унищожавам, просто усещам, че са си изиграли ролята, но има и такива, които пазя за „някой ден“, когато остарея – за да си се видя каква съм била. Като например тийнейджърските си дневници и компилациите с поезия, която съм харесвала в онези години. Пиша и по случаи на пациенти, правя бележки по книгите, които чета, това е вид дневник на ученето. Понякога водя дневник на това как се чувствам, за да мога да се видя „от птичи поглед“. Виждам, че и едната ми дъщеря (на 11) прави опити за водене на дневници – пишеше нещата, за които е благодарна в деня си например.

Няма попътен вятър за кораба, който не знае къде отива. Цитирате тази мисъл. Проблем ли е да се носим по вълните на живота? Трябва ли непременно да имаме ясно формулирана цел, не може ли просто да живеем, спазвайки основни морални закони и да става каквото ще?

Да спазваме основни морални закони също е цел, която ни води към един осъзнат живот, който сам по себе си също е добре формулирана цел, мисля. Това да можеш да определиш какви са границите на твоя емоционален и ценностен комфорт е голямо постижение и по-лесно можеш да плаваш, дори в бурни води.

В какво катастрофира съвременният човек? Вие пишете за фалшивата вяра, че ако изглеждаме, както трябва, ще се чувстваме, както трябва. Не че между двете няма връзка…

Според мен живеем в много шумен свят. С много „бръм“, както го наричаха тонрежисьорите, и малко „бял шум“. Толкова версии, задачи, визии, толкова много лесни решения, толкова цели за изпълнение, места за отиване, толкова много изисквания… и заради пандемията – толкова много ограничения. Всичко е наблизо и всичко е невъзможно. А дали имаме нужда от всичко, което ни се предлага? Имаме ли време за всички и пространство за „задължителните“ преживявания и вещи (must-have) в рамките на годините, които са ни отредени. Дали катастрофата не е в това да се опитваме да наблъскаме всичко, което ни харесва, вместо да изберем онова, от което има нужда автентичното ни аз. И разбира се, катастрофата на ценностите – въпросът ти за това дали те не са достатъчни, затова толкова ми хареса – да, ако тях ги има, пътят върви леко, но и външният свят е фактор – непрекъснато във всеки от нас катастрофират хора със сгрешени приоритети и ценности.

Ковид кризата като че ли увеличи депресивността. Какви са вашите наблюдения?

Ще добавя и тревожността, основно тревожността. Не само здравната, но и финансовата, и тежестта върху връзките, заради това, че двойките трябва да живеят заедно през всички тези кризи накуп. И, за съжаление, без да имаме някакви спасителни острови, в които слънцето и безвремието са вечни – освен Малдивите, Сейшелите и Занзибар вероятно, но само докато не станем местни, защото тогава идват и проблемите. Просто светът е така устроен – проблемите са включени в живота.

Бизнесът с курсове за самоусъвършенстване се развива добре. На кого бихте ги препоръчали? Вършат ли работа при депресия?

Ксения Собчак (руски журналист) преди около два месеца направи предаване за „инфоциганите“, където включи като пример Елена Блиновска и нейните „Маратони на желанието“, както и целия бизнес на информацията. В тази система основните печеливши са организаторите, все пак. Знанието и самопознанието винаги са били ценни, и то не заради парите, които даваме, а заради времето, което отделяме – то е единственото, което не се връща и затова е най-скъпо.

В същото време заради бързия дигитален свят и всички хора, с които се сравняваме волно или неволно, нуждата максимално бързо да станеш „щастлив“, „успешен“, „женствен“ или да предизвикаш „вибрацията на парите“ води дотам, че се предлагат лесни решения под формата на курсове и уебинари, в които за определена сума, смилаемо ти се предлага достъп до „знание“ и „решения“. Тези курсове провокират желанието човек да тръгне към по-добро усещане за себе си. Дали имат ефект? Вероятно за някои хора и през определени периоди от живота им – да. Ще си позволя една метафора – както хапчетата за отслабване, които може да са ефективни за кратък период от време, но не могат да подсигурят ефекта на съставен от лекар режим, така и един курс не може да направи това, което може терапията. Психотерапията изисква времеви, финансов и емоционален ресурс, който не всеки е готов да отдели, а понякога хората и ги е страх да отворят дневниците в главите си и да чуят размислите си в присъствието на някой друг и да си позволят да се променят – включително и да променят начина, по който отдавна се чувстват. Но когато човек отдели време за себе си, да се види и разбере, да си даде време да се самонаблюдава и да се промени, тогава животът може да тръгне в различна посока, вече зададена лично от нас.

Какво да слагаме в чувала за ментална смет?

Мислите, от които нямаме нужда; мислите за хора и събития, които не можем да променим; изобщо всичко, което ни тежи и е извън нашия контрол. Мнозина страдат от руминации, мисловно предъвкване – повтарящи се негативни мисли, в които човек понякога затъва, и една от многото техники е точно тази – да се отървем от тях, като буквално ги напишем и ги изхвърлим.

Препоръчвате като ментален детокс 21 дни да се въздържаме да говорим лоши неща за другите или дори да ги мислим. Но как се слага юзда на мисълта?

Мислите са продукт и на нашето минало, на нашите навици и нашите вярвания за себе си и за света. Когато променяме начина, по който възприемаме себе си и света, когато не сме заложници на модели на мислене, които не ни трябват, тогава можем да ги пуснем да пасат на други места, а ние да започнем да живеем, но наистина, и то нашия живот, не да преразказваме другите. Иначе се превръщаме в лелята от разказа на Чудомир „Не съм от тях“.

Какво да правим, ако попаднем в стая с тигри?

Питате ме за една притча, която преразказвам в „РАЗниМисли“ (метафора за проблеми, които си представяме, че имаме, б.р.). Но ако сте в кабинета ми, първо бих попитала: „А как попаднахте там?“, това ми е работата, за да разбера и защо мислите, че е страшно. Може да е най-интересната стая, в която сте попадали – или такава, която е дошла да ви научи на нещо.

Вечният зов да сме щастливи не е ли на практика инструмент да се чувстваме нещастни. Какво е вашето определение за щастие?

Идеята за позитивното мислене беше много изкривена в последните десетилетия, докато не се превърна в съвсем различно разбиране, което, вместо да помага, започна да пречи и да е като още едно задължение, задължението да си „позитивен“. При онкоболните това е особено сериозен проблем. Когато си загубил близък или при друга травма – също. Затова и когато раздаваме позитивни мисли на околните, можем да сме по-стиснати, но ако за нас работят – да си ги ползваме. Моето определение за щастие не е едно. Много са и повечето са свързани със спокойствието на деня или с хора, с които го усещам. Не го намирам за нещо, запазено за редки моменти.