„CODA: Дете на глухи родители” (за кратко нататък ще го наричам просто CODA, което само по себе си е абревиатура именно от Child of Deaf Adults) разказва история, която сте гледали, чували и чели безброй пъти. Дори безброй безброй пъти. Допреди 7-8 години, когато дъщеря ми беше още в началото на тийнейджърството си, често гледахме заедно подобни филми по Disney Channel – момиче или момче, което иска да стане певица/ певец/ актьор и т.н., но е вътрешно неуверено, среща някакъв шантав учител и се влюбва в някакво добро момче/момиче и накрая постига мечтите си, т.е. приемат го в някаква школа или университет или известна банда и светът е пред него, понеже има куража да следва мечтите си и т.н. Тийнвариация на приказката за Пепеляшка. Това е и CODA. (В момента се сетих и за филм, който съвсем не е дисниченъловски и също ужасно напомня CODA – „Грозна като смъртта”/ Coyote ugly от 2000 г. например, но има и още много, много). Тоест можем да кажем, че тази година Оскар статуетката за най-добър филм бе спечелен от една напълно схематична творба. Абсолютно клише! Обаче аз си поплаках.

Разбира се, жените наистина си плачат на всякакви филми, много от тях дори на български (или поне така твърдят). Лично аз не рева така лесно. CODA е клише, обаче направено по онази все още неразгадаема за нас нас формула, която поддържа клишето живо. Понеже – ще се съгласите – има страшно много филми с претенцията да са ужасно новаторски като кинематографичен език и послание, които са просто мъртвородени и едва ли някой някога ще почувства нещо от досега си с тях. Да придадеш плът и живот на добрата прастара схема – ето това наистина го умеят и американците, и англичаните, доколкото те са силно свързани в кинобизнеса.

Оскар академията (или по точно Американската филмова академия) винаги е била и явно все още е по-скоро консервативна и винаги е подкрепяла класическата филмова форма, без експерименти, без рискове, със завладяваща история, с добре изграден и разгърнат сюжет, с органични актьорски превъплъщения. Не си пада много по екстравагантни или новаторски сюжети, киноезик или актьорски изпълнения. От време на време, разбира се, си позволява да пристъпи отвъд тези рамки (последните подобни „престъпления” бяха например миналогодишния победител „Земя на номади” Клои Жао или пък „Формата на водата” на Гийермо дел Торо отпреди няколко години, като и двата бяха значително по-артистични и необикновени), но винаги след това се връща обратно към простотата, към чистата, човешка история, драматична или пък мелодраматична, към емоционалния разказ. „CODA” представлява именно подобно завръщане.

Руби Роуз (Емилия Джоунс) е тийнейджърка, в чието семейство всички са глухи – майка й (в ролята е незабравимата Марли Матлин от филма „Деца, забравени от Бога” от 1986 г., която тогава се превърна в първата глуха актриса, спечелила „Оскар”), баща й (Трой Коцур), брат й (Даниел Дюран), без самата нея. Руби е връзката на своите хора със света. Тя „превежда” във всички възможни случаи, дори и в леко абсурдни такива (например когато на майка й и баща й им се налага например да посетят лекар, свързан с венерическа инфекция). Семейството си изкарва прехраната с риболов и Руби помага на баща си и брат си, но голямата й мечта е да пее. От тук нататък сюжетът се разплита в доста предвидима посока. Камерата е деликатна, почти невидима и в нито един момент не си позволява да надскочи простото, дори леко монотонно проследяване на персонажите. Същото се отнася и за монтажа. Малък, с нищо незабележим филм. Обикновена история, делнична, леко поизносена дори, поизбеляла... И точно тук се случва магията. Защото при цялата му простота и обикновеност, този филм е наситен с толкова топлокръвно, емоционално, дълбокочовешко, нежно послание. Дори бих казала библейско, в смисъл – вехтозаветно, изначално, сякаш разбиращо се от само себе си. Библейско, казвам, не само заради символичното значение на рибата, свързано с християнството,  но и заради темата за семейството и любовта в семейството. Насъщната любов, без която наистина не можем. Мисля си, че CODA спечели не като реверанс към Apple TV, каквито мнения прочетох, не толкова заради каузата на глухите хора, което и сама си го помислих, разбира се, но и заради това, че след две години пандемия, в която преживяхме истински ужас – някои от болестта и смъртта, други – от ограниченията, и в условията на врящи кипящи като адски казан новинарски емисии, филмът ни върна към най-простичките човешки истини, към това какво е да сме хора и да можем да обичаме. Толкова много гняв и омраза и противопоставяне, натрупани в човечеството и изведнъж един филм, чист и прозрачен като чаша чиста бистра вода. Това е CODA – чаша вода. Нищо повече.

Убедена съм, че Емилия Джоунс я очаква забележително бъдеще. Тя е сърцето, пулсът на филма, чистотата, диханието, усмивката му. Лекотата на актьорското й присъствие е забележителна. Сцената, в която тя се опитва да обясни на учителя си защо обича музиката и изведнъж разбира, че не може да намери думи за това и, макар че и двамата са чуващи и говорещи, тя просто преминава на езика на жестовете – онзи, с който общува със семейството си! Изключително добре измислена, намерена, вярна! Понякога една сцена дава смисъл на цял един филм. За мен тази сцена беше филмът.

 Човечеството има нужда, зверска нужда от катарзис. Да избухне в сълзи. Цялото човечество! CODA се опитва да го разплаче и при мен успя. Опитайте и вие.