„Да скандализираш е право. Да бъдеш скандализиран е удоволствие" - казва големият италиански режисьор в последното си телевизионно интервю в Париж на 31 октомври 1975 г., два дни преди да бъде открит мъртъв на плажа в Остия, след брутален побой.

Пазолини е най-радикалният в идеите и творчеството си режисьор от златното поколение италиански кинематографисти от 50-те и 60-те – Лукино Висконти, Микеланджело Антониони, Федерико Фелини. Той е поет, публицист, философ, най-чиста проба интелектуалец, крайно и категорично ляв в убежденията си, т.е. убеден комунист, еретик, тотален провокатор, открит хомосексуалист и паднал ангел.

В началото на филмовата си кариера пише диалози и е съсценарист на Федерико Фелини във филма му „Сладък живот”. Още с режисьорскишя си дебют „Безделник” (1961), разказващ за живота на крадци, сводници, проститутки и други маргинали от покрайнините на обществото, заявява безкомпромисната си творческа позиция и не по-малко безкомпромисния си кинематографичен стил.

През 1968 г., когат в цяла Европа избухват младежките протести, Пазолини отказва да пее в хора на всички, които се възторгват от тези протести. Не се бои да ги нарече „рекламни”, а онези, които участват в тях – „деца на буржоазията, деца на бащите си”. „Съчувствах на полицаите, които замеряхте с камъни, защото именно те, а не вие, са деца на бедните, деца на онези, които имат срещу какво да протестират”. Малцина са творците, изобщо осмелили се някога да се врежат в тълпата, да плуват срещу течението с куража на Пазолини.

Сред най-забележителните филми на Пиер-Паоло Пазолини, изучавани във всеки уважаващ себе си университет за кино, са „Мама Рома” (1962) с Ана Маняни и изключителния„Евангелие по Матея” (1964) и „Теорема” (1968), за които е номиниран за голямата награда „Златен лъв” на Венецианския филмов фестивал като за втория получава Наградата на журито, „Едип цар” и „Медея” (с участието на близката му приятелка, оперната дива Мария Калас), изобразителните шедьоври от т.нар. „ренесансова трилогия” на Пазолини – „Декамерон” (1971) по Джовани Бокачо, „Кентърбърийски разкази” (1972) по Джефри Чосър и „Цветът на Хиляда и една нощ” (1974) по прочутия средновековен арабски епос. Последният му филм „Сало, или 120-те дни на Содом” по Маркиз дьо Сад е може би най-мрачният и угнетяващ филм, правен някога, но не са малко киноманите и филмовите критици и изследователи, които ще го определят и като гениален.

Пазолини е убит през нощта срещу 2 ноември по особено жесток начин – пребит и след това неколкократно прегазен със собствения му автомобил. Тогава за престъплението е арестуван 17-годишният Пино Пелоси, който прави самопризнания, обяснявайки като причина това, че Пазолини е искал да прави секс с него и му е предложил пари. Пелоси отказал, режисьорът го заплашил и така се стигнало до бой, в който младежът се е защитавал. Тази версия обаче не обяснява много от фактите, включително и липсата на следи от каквато и да е съпротива от страна на Пазолини. Знаменитата журналистка Ориана Фалачи прави собствено разследване и пише, че в убийството са участвали още двама души. По-късно Пелоси се отказва от показанията си и признава, че такива наистина е имало, че са били с южняшки акцент и че са убили Пазолини, наричайки го „мръсен комунист”.  Истината за смъртта на един от най-големите италиански режисьори и един от най-радикалните творци на 20 век никога не излиза наяве. Той си отива на 53-годишна възраст.